по заглавие   по съдържание

Ана Бландиана: "Хвъркати за потребление" - "Имитация на кошмар"

02.02.2020
Снимка 1

Издателство „Панорама“ наскоро публикува сборник с разкази от световно известната румънска писателка Ана Бландиана, под заглавието „Имитация на кошмар“, в превод на Румяна Л. Станчева.

На български език досега от Ана Бландиана са издадени, в превод на Румяна Л. Станчева: „Сън в съня“, стихотворения, 1986; „Чекмеджето с аплодисменти“, роман, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 – Награда на Съюза на преводачите в България; „Отлив на смисъла“, нови стихотворения, 2010.

Хвъркати за потребление

            Когато се реши да държи квачка на балкона си, изморената от опашките за яйца и месо госпожа Л. не беше предполагала колко трудно щеше да ù бъде да приложи идеята си, нито до какви неочаквани и зашеметяващи последствия щеше да доведе осъществяването на един подобен замисъл. Най-напред стоеше задържаната за дълго време в теоретична фаза задача да намери квачка – защото никой не можеше да я посъветва къде да я потърси, – после идеята биваше посрещана – след като госпожа Л. започна да обикаля селата около Букурещ и да пита – с иронично учудване от страна на селяните, които се пазеха не само от подозрението, че биха могли да имат квачка, но и от спомена за времето, когато още са я имали. По-късно задачата беше решена по екстравагантен начин, чрез наемане на квачка от една бабичка, която имаше общо четири кокошки, не се решаваше да се раздели с нито една от тях и кандиса трудно – само след настояванията на училищната директорка, бивша състудентка на госпожа Л. – да се лиши временно от едната от тях, като наемът струваше колкото три или четири пъти цената на кокошката. Яйца обаче – оплодени яйца, разбира се, яйца „с паричка“, от които има надежда да излязат пиленца – не успя да намери. Предпазливи при наличието на такова странно настояване, селяните ù отговаряха, че и те си купуват яйца от града, защото, в селския кооператив, и захарта, и газта, и олиото, и солта се дават само срещу яйца. В крайна сметка се беше отказала, беше започнала да свиква, та дори я забавляваше стоенето по опашки и се готвеше да върне наетата квачка, която се мяташе като бясна на балкона; но тогава се случи онова странно посещение на стареца, посещение, което след това тя многократно се опитваше да си спомни, като се стараеше в преразказването му да открие смисъл, изясняващ по някакъв начин последвалото развитие на фактите.

            Познаваше стареца, тоест той ù беше носил и преди на два-три пъти сметана и краве сирене, звънваше както и сега, след дълги отсъствия, в ранни зори и съобщаваше с израз на увереност, че го очакват с нетърпение, че стоката е пристигнала. Никога не искаше да каже откъде е или кога ще дойде отново, но го правеше, без да си придава тайнственост, просто изглеждаше забързан и твърде зает с важни неща, за да има време да отговори. От друга страна, макар че беше много стар и се движеше бавно, без бързане, оставяше все пак впечатлението, че не може да се бави много, че го очакват и на други места. По-странното беше, че не изглеждаше много като селянин, приличаше по-скоро на гражданин, дори интелектуалец и госпожа Л. казваше по-късно, когато старецът се превърна в натрапчив образ за предположенията ù, че не би се учудила да го чуе да говори за Хораций или за Ювенал. Беше ù влязло в главата, че има вид на стар професор по латински. В онази сутрин, след като дълги месеци не се беше появявал, старецът звънна на вратата в шест часа и десет минути – звъня продължително, настоятелно, без да се стеснява, по властен начин, който сякаш внушава предчувствие за неизбежно, ако не и за случило се нещастие – и когато събудилата се от късно постигнат със сънотворни хапчета сън госпожа Л. отвори раздразнено вратата, той ù съобщи спокойно, че има дванайсет яйца за залагане под квачка. Интересувало ли я? Смаяна, като не можеше да повярва и в същото време без да се запита нито за миг откъде старецът знае, че тя търси яйца за залагане под квачка, нещо повече, как е могъл той да помисли да продава такова нещо на място, където само по чудо би се намерил запален купувач, госпожа Л. купи дванайсетте яйца, малко се учуди на големината им, но беше очарована, когато с внушителната си фигура и без да приема възражения, старецът ù разказа за особените характеристики на рода птици, към който принадлежат. „Хвъркати за потребление, това ви интересува, ако добре съм запомнил“, добави той, преди да си тръгне (никога не искаше да влезе по-навътре, освен до вратата на кухнята), и макар че все още нямаше причини да се тревожи, госпожа Л. запази в ушите си особения звук от последната му реплика и странния ù смисъл.

            Много по-късно тя си даде сметка, че не си спомня да му е казвала, когато и да било, че я интересуват хвъркати за потребление, и впрочем, колкото повече си го казваше –  и след справките, и то какви, господи! – този израз ù се струваше все по-ужасяващ и по-невъзможен, за да е излязъл от устата ù. Но разбира се, всички тези усложнения се появиха по-късно. Тогава госпожа Л., едва затворила добре вратата, след като старецът си тръгна, побърза с онова трескаво бързане, което съдбата винаги придава на необратимите ни действия, да струпа под квачката дванайсетте прекрасни, почти блестящи яйца, които, гледани на светлина, позволяваха да се види в прозрачната им вътрешност една наситено сребриста сърцевина като неспокоен живак, готов да се изтърколи навън. Квачката ги разгледа за миг неуверено, после поразтвори леко крилата си, за да може да ги обхване всичките под закрилата на неудържимия си, нает на ден, майчински инстинкт. През последвалите седмици госпожа Л. се редеше по обичайните опашки за храна с необичайно чувство: усещаше се като войник, който понася всичко спокойно, защото напипва в раницата си бъдещия генералски жезъл. Госпожа Л. заставаше на опашката с книга в ръка и стоеше права с часове, четеше и напредваше от време на време с по някоя крачка (постепенно беше придобила умението да усеща кога трябва да се придвижи напред, без да вдига поглед от страницата), а през това време, докато четеше напълно погълната, обръщайки страницата на книгата като защитна завеса между нея и околния свят, една много малка част от мозъка ù произвеждаше онова дълбоко успокояващо чувство, почти на блаженство, което ù даваше мисълта за балкона – там, именно в момента на унизителното четене в движение, бавно нарастваха, с минимално развитие, но нарастваха, шансовете за бъдещата ù независимост. Защото след като вече се беше сдобила и с квачката, и със странните яйца, те станаха за госпожа Л. всесилни символи на независимостта ù от обществото. Не, не „странни яйца“, трябва честно да призная, че не съществуваше никакво предчувствие, че всичко, което можеше да се каже и се каза за тези яйца и тяхната странност, напълно очевидна впрочем, се чу едва по-късно, когато те вече не съществуваха, превърнали се в нещо съвсем, съвсем различно. Тогава тази пренебрежима част от мозъка на госпожа Л., която не се оставяше да бъде погълната от четенето, си представяше само покрития балкон, полога, стъкмен в телевизионна кутия от нарязани с ножица ленти от вестник вместо слама, и клетките в курника, разположени една над друга, от шперплат и телена мрежа, които – специална поръчка по размерите на балкона – очакваха обитателите си, разкрасени, минати с безцветен лак и затворени с миниатюрни розови и зелени китайски катинари.

            По-късно – за да предваря отново, колкото и нервираща за читателя да е тази нетърпеливост – госпожа Л. трябваше само да се поздрави за елегантността на клетките, които беше побързала да тапицира с ватирана коприна и временно покри подовете, вместо с килими, с хавлиени кърпи, сгънати на четири. Тогава обаче, в момента, до който стигна нашата история с госпожа Л., все още стояща обнадеждена по опашките за месо и яйца, като войник, попипващ в раницата си бъдещия маршалски жезъл, тя си мислеше, че май беше прекалила с лакирането и поставянето на балкона на многоцветните китайски катинари в курника, който очакваше обитателите си, независимо от своята елегантност. Неспокойствието започна да се промъква едва когато това очакване заплаши да надмине биологичните календарни срокове. Първа започна да се безпокои кокошката, която няколко дена преди изтичането на трите внимателно проследени седмици даде знаци за уплаха и недоумение, като започна да се върти на място грижовно, но с неудържима нервност върху парещото гнездо, да повдига леко едното крило, за да съзерцава с някакво истерично изумление и да се опита да разбере видяното. А виждаше само лъскави яйца, сякаш по-големи отколкото в началото, без нищо животинско в кварцовия им блясък, който те караше да примижиш и да се запиташ със страх за природата им.

            Госпожа Л. беше неспокойна отначало само от нервността на квачката и едва след като минаха онези двайсет и един дена, тревогата обхвана и нея. Но право казано, не извънредно много. В края на краищата, ако се замисли, старецът не ù беше казал, че яйцата са кокоши. „Хвъркати за потребление“ беше казал той с този необичаен и някак си отблъскващ израз, който я шокира още тогава. Смутена, тя си направи справки за инкубационните периоди при различните видове домашни птици и научи, че при патиците, гъските и пуйките продължителността била един месец. Така си спечели още една седмица спокойствие, една не съвсем честна печалба, трябва да добавя, защото в дъното на душата си госпожа Л. вече не вярваше, че с изтичането на тази втора отсрочка нещата ще се изяснят. Странната истерия на квачката (очевидно тя усещаше, че се случва нещо, макар и да не усещаше какво се случва) само идваше да подчертае тази mauvaise conscience* на госпожа Л., която реши все пак да не предприема нищо до изтичането на максималните трийсет дена. Но разбира се, и тогава нищо не се случи и едва стигнала до този праг, госпожа Л. разбра, че освен да предаде обратно, вързана, квачката на бабата, да изхвърли яйцата на боклука и да се върне без надежда по опашките за месо и яйца, станали все по-дълги, нямаше какво да предприеме. Един нов рейд из селата около столицата в търсене на съвети не доведе до нищо, тъй като селяните, доколкото още ги имаше, или нямаха доверие в тази професорка със съмнителни селскостопански интереси, или дори те вече не знаеха нищо за селските работи, но във всеки случай си противоречаха, поддържаха ту едно, ту друго или чисто и просто сменяха темата и отказваха да говорят, та не можаха да ù дадат никакви насоки или поне обяснение в тъй неразрешимия въпрос за яйцата. А старецът, разбира се, не се появяваше. Тя и не очакваше друго, впрочем и друг път той не идваше по-често от веднъж на пет-шест седмици.(…)         



*Гузна съвест (фр.). – Бел. прев.

 

Откъс от разказа "Хвъркати за потребление", включен в сборника "Имитация на кошмар", изд. Панорама, 2020 година.
Превод: Румяна Станчева
Оформление: Капка Кънева
 
Публикува се със съдействието на преводача и издателството.
Фото: Soundcloud

 

КОЙ КОЙ Е?

За автора

Ана Бландиана (р. 1942) създава жанрово разнолико творчество, в което естествено съжителстват поезия и проза и което прекрачва в две епохи, но като светоглед и дух представлява едно единно цяло. Носителка е на Наградата „Хердер“ от 1982 година, член е на Поетическата академия „Стефан Маларме“, на Европейската академия за поезия, на Световната академия за поезия (UNESCO).

За преводача

Румяна Л. Станчева е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, доктор на филологическите науки, доктор хонорис кауза на Университета на Артоа, автор на книги по балканистика и по сравнително литературознание (румънска, френска и българска литература). Специално място сред публикациите й в редица международни научни издания заемат изследванията, посветени на френскоезични писатели и на взаимодействията между литературата и изкуствата.

Свързани статии в "Диаскоп":

Румяна Станчева: "Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното"

НОВИ КНИГИ: Лъчезар Станчев и "Капка"

ЮБИЛЕЙНИ ДАТИ: "110 години от рождението на Лъчезар Станчев (1908-1992) - Поетът на усмивката"

Лъчезар Станчев: "Чичо Тон ветрогон, весел пътник със балон"

Георги Чепилев: "Лъчезар Станчев и неговият принос за развитието на българския стихотворен комикс"

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.