Марлена Юрукова: За сестра ми Кристин Юрукова като за лъч светлина

Тази вечер е празник - празник на истината, на която се посвети Кристин Юрукова.  Тя – истината, е като огъня - огъня на душата, която я е възжелала и се е устремила към нея, и като огъня, който пречиства тази същата душа. Затова Христина Мирчева, гл. редактор на онлайн медията Диаскоп, с голямото прозрение и разбиране на писател обобщава посмъртно многото публикации на Кристин в тази медия със заглавието: „Почит към огнения дух на писателката Кристин Юрукова”. Христина едва ли е знаела, че нейната почти съименичка (защото Кристин е кръстена на баба си Христина) сама е писала за огнения си дух още през 2003 г.в стихосбирката „Сън на сянка” следното:

 

И РОЗАТА, И МАКЪТ

приеха да са огън.
А духът ти - да е 
огнегълтач.

►

Арх. Цветан Мумджиев, роднина на Кристин чрез прадедите от Брацигово, е сигурен, че тя се е осъществила. Достатъчно е едно истинско произведение, ми каза той, за да останеш в историята и литературата. А тя ще остане с всичките си: от първите, сред които е разказът „Село с Кораб” (1984г., кн.4, сп. „Тракия”), до последното - стихосбирката „Покаяние” (2018 г.), от която е стихотворението, посветено на българския Ганди, адвоката Йордан Ковачев, защитника на Никола Петков. Ето откъс от него:

 

Адвокатът на душите

чува гълъби да гукат

всред тълпите,

скандиращи „Смърт!”.

Прекъсва играта с боговете,

че Никола Петков

си няма защитник -

всичките адвокати

са се изпокрили.

 

Какво направихте, хора,

със свободата,

кой и как я пак окраде? -

Гърми защитната му реч.

Палачите я чуват добре.

Обесват българския Ян Хус,

а на него пращат камионетка -

безплатен транспорт до Куциян.

 

И адвокатът е вече сянка,

обитаваща концлагерите

на комунистическа България

Без съд и присъда,

без право на процес.

 

 

Горят като огън словата на адвоката - толстоист, писател и поет Йордан Ковачев, и на колежката му по занаят и перо Кристин, защото за поетите Толстой пише в дневника си през 1870 г.: „Поезията е огън, който пламва в душата на човека. Този огън изгаря, грее и свети.Но истинският поет сам неволно и с болка гори и изгаря другите.”

Свързва огънят поетите - от Толстой до Албер Камю, който дири сметка на западните демократи за смъртта на Никола Петков. Сърцата им горят с болката на народите.

Болката гореше и в душата на Кристин за: Никола Петков, Йордан Ковачев, Райко Алексиев, Сашо Сладура, Трифон Кунев, божи човек Йорданчо, Илия Здравков (син на кмета Божидар Здравков), Владимир Куртев, Кирил Дрангов, отец Храбър Марков (затворник от Белене), архитект Чинков, разстреляните германчета на границата ни, избитите селяни от Равногор, Трифон Савев (деец на ВМРО), арменеца Бохос, заловенотсъветските войскислед Девети, арменското момче (“фарът на пустинята” с отрязания език през 1915-а год.), патриарх Кирил, сънародниците ни евреи, заплашени с изтребление.

Истинският творец не може да е поет на абстрактното, той винаги е художник на народа си и поради това никога не е с властта. Никога не яде и не пие зедно с властта. През есента на 1989 г. в речта си на кръглата маса на писателите, организирана от списание „Иностранная литература” в Москва с участието на Чингиз Айтматов, Криста Волф, Кендзабуро Ое, Жоржи Амаду и др., Йордан Радичков казва: „И мен самия понякога са ме канили на трапезата на властта... макар да бяхме на крайчеца на софрата, нали ядохме и пихме заедно с властта...Лошото в случая е, че като обслужваме властта, ние обръщаме гръб на народа. И имаме наглостта да говорим за жизнена правда! Никаква жизнена правда не е това - то си е пълна лъжа! Мнозина писатели в книгите десетилетия наред лъжесвидетелстваха. Жалко е, че с това мнозина се препитаваха, те просто превръщаха литературата в средство за съществуване и препитание... защото искахме да оцелеем.”

А Кристин никога не бе с властта. Затова и не я печатаха, а след 89-а за нея дори нямаше и препитание не само като писател, журналист и художник, но и като юрист, какъвто беше по професия. Но затова пък бе застанала с лице към народа си и свидетелстваше за достойнствата му с огнените си статии във вестниците  „Демокрация”, „Анти”, „Век 21”, „Свобода”, „Свободен народ”. Къде е тази преса сега на освобождаващия се тогава народ, народът, който не искаше вече да оцелява, а искаше свободно да живее. Кристин никога не оцеляваше чрез словото, а живееше за него като свободен писател, неседнал на ничия трапеза. Тя пише за себе си в романа „Истории/История”: „...българският език си я зове, като утроба, която ще си я прибере. Беше български писател, българският език я бе избрал за писател, не някой друг език.”

Български писател бе Кристин и преди, и след 89-а, въпреки че живя близо 10 години в Германия, като бе член на немския съюз на писателите. Тя си знаеше пътя, целеустремено и с вдъхновение записваше това, което доверяваха само на нея оцелелите от лагерите или техните роднини и го претвори в художествената проза на „Песни на плача” (2006 г.) и на наградения роман „Планът на Париж” . Събираше бисерите на българските „Достойнства”, на българските „Истории”, съграждащи българската „История”, и ги поднасяше на народа си. Достойно писа в сборника разкази „Достойнства” за Райна Княгиня, Димчо Дебелянов, Иван Милев, монахиня Христина, Венета Ботева, художниците Славка Денева и Георги Лазаров. В стихосбирките си „Светове/Цветове”, „Просветления” и други посвети стихотворения на Борис Христов (певеца), Христо Данов, Стою Шишков, Георги Данчов, Яворов, Димчо Дебелянов, Мара Белчева, Петко Стайнов, София Юрукова, Атанас Далчев, Владимир Димитров-Майстора, Христо Станчев, Иван Милев, Константин Величков, Константин Щъркелов, Златю Бояджиев, Сирак Скитник, Стойка Миланова, Асен и Илия Пейкови, Христо Огнянов, Димитър Талев, Генко Генков, Радул Шишков, Йоан и Милчо Левиеви, Стоян Цанев, Ванко Урумов, Атанас Яранов, на рано починалите писатели Добромир Тонев и Рашко Сугарев, на ранопочиналите художници Елена Каблешкова и Младен Гърдев, на Димитър Чиликов, Йордан Русков, Борис Георгиев, Теодор Траянов, Асен Христофоров, Йордан Ковачев, Иван-Георгиев Рембранда, Асен Христофоров, Блага Димитрова, Радко Дишлиев, Антони Генов, поета Борис Христов, худ. Георги Лазаров, монахиня Валентина Друмева и много други. За човек е трудно дори само да се запознае с тези личности, а камо ли да предаде същността на творчеството им в стихове. Стихосбирката „Светове/Цветов” е като христоматия на българските творци. Но не се намери издател за нея. Приятели на Кристин (Райна Каблешкова и Ганка Коева) подготвиха текста с илюстрации и издадоха книгата със собствени средства в 1 екземляр само за нея. На европейските творци Кристин пък посвети стихосбирките си (някои от тях на два езика) от поредицата „Библиотека Европейска култура”. Няколко страници няма да ми стигнат, за да изброя имената на руските, полски, немски, австрийски и чешки поети и художници, за които Кристин остави „думи след себе си”. На любимата си писателка Ингеборг Бахман, починала вследствие на пожар, посвети думите:

 

Думи, след нея!

Овъгленият графит

на костите й

засажда

светещи букви

върху страниците от облаци.

Звездите

ще ги четат -

хората

са толкова далече.

Тя искаше само

да пише,

да изследва

този тъмен континент любовта.

 

Написа много творби с посвещение на приятелите и роднините си: Анна Йорданова, д-р Теодора Димитрова, Соня Колева, арх.Констанца Деянова, арх. Константин Радев, чичо си Данаил Юруков, Емилия Николова, Мариана Дамова, дъщеря си Анета Майер, а също и на мене, сестра си. Сигурно ще пропусна много. Пишеше за поетите и художниците, защото „Красотата е моят свят”, казваше тя, но пък тя - красотата е и истината. Затова Кристин бе и изледовател, търсач на истината. Питала съм я как й се ще да се рови в толкова отдавна минали истории, а ти ми отвръщаще: „Ами това е страст.” Страст още от младежките години. В писмо до мене от 1977 г. 21-годишната Криси пише: „Развличам се с документите за Пловдив, които гъмжат от презабавни неща - как часовникът на Сахат тепе се чувал и на изток и на запад, на две конашки разстояния, че хамамите са били обзаведени и с харемлъци, а турската архива се намирала в чували, номерирани по години и складирани до тавана на учреждението - ходи че прави справка, че пловдивчани били хора на удоволствията, а най-многобройно били кадийското съсловие.”

Криси изследваше страстно и праисторията ни, древните български писмености и митология и връзката им с настоящето. Съвсем наскоро, през ноември 2019 г. в „Баня Старинна” имаше изложба за праисторическото светилище на Гьобекли тепе. Криси би я посетила като експерт, защото още през 2008 г. бе имала кореспонденция с Клаус Шмид, археолога, ръководел разкопките на Гьобекли тепе от 1996 г. до смъртта си през 2014г. Имаше кореспонденция и с голямата ни археоложка Диана Гергова, която много бе харесала романа й „Родом от Родопа”, зарадвана, че работата на археолога не отива напразно, а вдъхновява писателя да напише такава книга. Тя казваше, че художествената творба не само трябва да е художествена, т.е. да има хубав стил, но и че тя трябва да обогатява читателите със знания. И тя ни запозна с акушерката Райна Княгиня, с последното стихотворене на Димчо Дебелянов „Сантименатлизъм”, съставено само от заглавие, с мъченичествата на патриарх Кирил, бършещ клозетите на затвора с брадата си, със сина на Петър Бонев, роден в деня на смъртта на баща си по време на въстанието, и възгласа „Петър умря! Да живее Петър!”, носил се из Перущица десетилетия наред.

Криси имаше очи да вижда всеки човек и всеки миг от миналото и настоящето като богатство. Бързаше да ги опише - хората и миговете, бързаше да си свърши работата, както казваше (работа, за която не получаваше и лев, а все пак се раздаваха награди по за 10000 лв). Но материалното нея не я занимаваше. (Все пак не може да не е била огорчена.) Важното бе да не отлага.  Знаеше, че са малко тези, които вършат това, което и тя. Севда Севан (поч. 2009г. точно на 63 г. като Криси), Атанас Липчев („Тихият бял Дунав”, поч. 2010 г. на 59 год.) , Николай Вълчинов (поч. 2010 год. на 59 год). Кристин и събратята й си отидоха без време. До тях можем да поставим още много български творци, отишли си преди да навършат приетата за начало на сторостта 65- годишна възраст. Невена Коканова, Катя Паскалева, Антон Горчев, Милен Пенев, Пепа Николова, Катя Филипова. Българска участ. Трагична участ. Но и достойна, защото бе пребиваване в света кратко, но и творящо. Бе свършена забележителна работа. Стихотворенията от последната си стихосбирка „Покаяние” Криси написа през 2018 г. в болницата по време на химиотерапията. В нея поетесата отдаде почит на убитите или репресирани светли личности: Сашо Сладура, Райко Алексиев, Данаил Крапчев,Трифон Кунев, Йордан Ковачев, Людмила Славова, Надя Дункин, синовете на Райна Княгиня, потомците на Иван Вазов. Стихосбирката „Покаяние” завършва със стихотворението „Абсурди”:

 

АБСУРДИ

Милосъдрието обявено

извън закона,

мъстта - морал,

християнството -

вън от морала,

моралът - вън от закона,

законът - вън от държавността.

Държавата - чужда,

душите - и те.

Който ги има,

тежко му и горко.

 

Сътвори Криси много - и проза, и поезия, и статии, и картини, и всичко бе стойностно, искрено , художествено и честно. Остави и един роман в ръкопис, неиздаден, обемащ 1000 страници за българската съдба от времето преди Особождението до годините след Девети. Казва се „Денят на вси надежди”. Писа го десет години. Той чака все още своя издател.

Въпреки многото създадено, може би поради неизброимите си още замисли за книги, в края на дните си Криси ми каза, че нищо не е успяла да направи. Аз открекох това й твърдение и се постарах да я успокоя като й казах колко много е направила, колкото един Йовков; може би, трябваше да й припомня и вярата на един от героите й - Руси от „Село с кораб”:

„Светът има толкова входа, колкото хора съществуват в него. Всички се стремим към едно място - не може да се е продънило и да го няма. В него ще сме подредени от лъчите на светлината, не от степените на страха.”

 

Марлена Юрукова

1 декември 2019 г.

(с благодарност към читалище “Алеко Константинов”- гр. Пловдив- Ани Парсихян и Иван Христов и литературен кръг „Метафора”- Светла Караянева, Стефка Тотева и Рамела Бохосян, огранизирали възпоменателната вечер за писателката на 4.12.2019 г.)