София Филипова: "Остави ме отвън на дъжда" - "Жажди"

ФАДО III

Остави ме отвън на дъжда! 
Нека ме плискат потоци дъждовни, 
нека проникнат най-вътре в мене, 
в най-дълбоко аз да навлязат, 
да го измият от разни безверия
и да събудят заспали желания, 
полуубити от благоразсъдък, 
но с едно око все още будни,
чакат онази тръба да засвири, 
която приканва за празник пречистен. 

Ще ли най-после да дойде тоз празник,
да зазвучат гласовете подземни,
демони с ангели да затанцуват,
славослов на живота да пеят –
този тъй пъстър и щедър живот,
на очите му дето превръзка са вързали слепите, 
с тайна надежда на тях да прилича.
А той иска всичко да вижда,
да усеща иска всичко без граници,
да изживява докрай свойте импулси.

Остави ме отвън на дъжда, моля те!

РАЗДВОЕНИЕ

Напоследък се разполовявам.
Седнала съм до бюрото
в неподвижност... вцепенена.
Погледът ми прикован към книгите,
като във любов – прилепнали една до друга.
В страниците им усещам как се сраствам,
с буквите им – как се сливам.
В тялото им влязла съм – усещам...
и ще си остана там, когато си отида.
Всичко туй прочетено ли бе от мене?
В тялото им съм. Без свое тяло.
Кой ще влезе в безтелесната ми същност?
Кой ще се докосне до незримото лице?

…Тези книги, тези ръкописи,
тази безпределна влюбеност...
Къде остава всичко?!
Има ли ме всъщност,
няма ли ме?

ЖАЖДА

Вятър ли ме носи из простора
или някаква предпролетна мелодия?
Бягат ми очите по зеленото,
плиснало се нашироко по полето.
А полето - тънко покривало,
под което се спотайва и живот, и смърт.
Тялото му - топла млада плът -
диша развълнувано, възбудено,
като тръпния над него въздух развълнувано
в тази мека, многоръка привечер,
многоръка, многогласа, многознаеща.
Два налети облака със кръв
като гроздове увисват в хоризонта,
като някакви огромни въпросителни,
отговор които чакат мълчаливо.
И кръвта, звънтяща в вените ми чака,
иска да проникне всякъде, във всичко,
да се втурне в четирите посоки на земята,
да се нирне в дълбините на водите,
да се смеси със космическия прах в небето...
Ах, ще утоли ли някой тази жажда,
таз разяждаща сърцето алчност,
тези стръвност, порив и желание!
Облаците, пълни с кръв, се пукат
и потичат алени потоци буйно
и се плисват върху земното зелено,
и се смесват с ритъма на дишането,
с парата, със мене...
О, каква симфония сега започва
за земята, за небето и човека,
който иска да обхване необхватното!

Стихотворенията са от последната книга на София Филипова "Жажди". 
Публикуват се със съдействието на автора и на редактора Илиана Илиева.

© София Филипова, автор, 2019
© Иван Кирков, рисунка на корицата (портрет на София филипова), 2019
© Издателство „Изток-Запад“, 2019


Илюстрация: © Георги Чепилев

►

Още по темата в "Диаскоп: София Филипова: "Жажди"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно 
изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги 
публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията 
и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.