Христина Мирчева: "Сол и бури - Дневник от скука III. И край"
15.03.2020
Сега, когато чета тези редове – спомени от миналото лято, нахвърлени разпиляно преди няма и половин година, разбирам ясно колко всичко се е променило. Не променило – нищо вече не е същото. Заключените магазини, празните улици, тишината като в апокалиптичен сън са другата страна на жарките дни, изпълнени със суета и врява. Снощи преди полунощ излизах на терасите – едната с поглед към булеварда, другата – към площадката и малката уличка, взирайки се напрегнато да видя човек или куче, котка – нещо, сянка от нещо и накрая се отказах – осветеният в оранжево асфалт, измит от дъжда, си оставаше пуст. Бухналите клони на разцъфтелите дървета и храсти под уличните лампи ми напомняха топлите предвеликденски дни от някакво сякаш много далечно минало. Няма полза от гнева, но и смирението не идва, душата е разорана като след електрошок и е трудно да се предвиди какво ще покълне от нея.
►
Продължение на Дневник от скука I
Игрите на глада II
Ден преди завръщането
Един от четирите велики християнски празници е. Успение на Пресвета Богородица. Привършил е 15 дневният пост. Тръгвам към църквата "Свети Атанасий" на хълма, километър и повече нагоре. Трябва да мина покрай пейките на автогарата и да продължа по алеята с дървени еднотипни постройки, предназначени вероятно за сувенирни магазинчета, но празнеещи сега, май никога не са стигали до предназначението си.
Когато пристигам, службата вече е приключила и свещеникът раздава нафорите. До престола е певницата. Псалтът продължава с тихо исо думите на Пресвета Богородица: "Радвайте се! Аз съм с вас през всички дни!"
И тук, като в целия градец, черкуващите се са повече руснаци, затова и свещеникът се опитва, не особено сполучливо, но затова пък гръмко да говори на руски. Прекрасни стари икони. Най-чудна е голямата икона на Света Богородица с Младенеца до входа в традицията на възрожденската ни иконопис с ореоли от истинско злато, пръснато в тънки линии и по гънките на одеждите. Дворчето е с добре поддържана градина – латинки покрай бордюрите, гергини в различни цветове, тученички и островчета от ситни карамфили, храсти от бели и жълти рози, кипариси от двете страни на входа - всичко в предвидимия хаос - трудно е да се подреди, но и не е наложително.
Забелязвам осезателно контрастът между жените, покрили сведените си главите в църквата, облечени в поли до земята и разголените мацки с плажни чанти, телефони и цигарета, запътили се към плажа надолу. Съжителство на два паралелни свята, безразлични един към друг като съпрузи, чийто фиктивен брак отдавна не може да заблуди зорките съседи.
Не ми е до плаж. На петия ден мечтая вече да съм си в прохладната западна стая, засенчено от дивата череша.
В хотелската стая сядам с една от дузината книги, които съм награбила с намерението да чета. Криминалета, поезия, Пруст... Прехвърлям се от книга на книга, оказва се, че криминалетата вече са прочетени, а и някак скучновато и схематично написани като по поръчка, така че се отказвам да ги препрочитам. Поезията ми звучи кухо - ехо в празна стая, изглежда жегата отнема дори от магията на словото. Към Пруст изобщо не посягам, денят и нощта са достатъчно протяжни, а дебатът на двамата нафукани интелектуалци на високи честоти, ме кара да си отворя с чисто сърце една студена бира. Най-емоционално ми въздейства романът на известен френски зевзек - историята е за плаж в близост до вулкан и препратките са, разбира се, еротично-порнографски описания, преливащи в поетични отклонения, шизофренен стил, писан сякаш на четири ръце или на няколко гласа, както ви хареса. Захвърлям книгата в най-отдалечения ъгъл на стаята и спокойно си допивам бирата.
Вечерта е по-забавна.
Започнали са тридневните празници, включващи модни ревюта на известни български, и не само, марки. Великолепното шоу, което следя отблизо, се развива на екранен фон от прожектирани морски фотографии с тюлени и птици, снимки от хроники, кадри от реклами и романтични филмови сериали. От двете страни на подиума са ниските маси с пепелници и дивани. Менюто е леко – минерална вода, енергийни напитки, бяло вино и розе. Храната е повече от изискана – в първото блюдо бяло и червено грозде с кашкавал. Във второто – морски дарове и хапки хайвер. Никой не се храни, дори напитките, сервирани в крехки чашки на столче, са пренебрегнати. Погледите са вперени в тиловете и коленете на неземно красивите манекенки, които като феи изскачат от вътрешността и демонстрират тоалети или бански костюми. Повечето мъже са в контраст с черния нощен фон, облечени изцяло в бели дрехи – костюми и ризи, дори обувките са бели – седят край масите и наблюдават, а най-вероятно и избират. Дамите в публиката са пъстри птици, част от тях - далеч не толкова изящни като тези от подиума. Демонстрацията е придружена от нежна музика и жълти балони. Има няколко камери, които закриват лицата на операторите, оставяйки на показ само ушите им, явно журналисти от лайф списания. Не оставам на афтър партито.
В близост до хотела сергията за палачинки с висяща електрическа лампа над лакомствата все още работи. За първи път виждам рускиня зад щанда, при това толкова любезна. Това се казва палачинка, отбелязвам наум, отхапвайки гладно от вкусотията със смесен вкус на пармезан и боровинки до черната дъска с ценоразпис.
Прибирам се в хотела, уморена от дългия ден. Не посягам към ключа за осветлението, стаята е обилно осветена от външните лампи. Балконът със своя тъмен ажурен метален декор напомня за големи вълни, макар в момента морето спокойно да отразява лунната светлина. На стената, притиснати в паспарту с рамка, танцуват балерините на Дега.
Носталгията по отминаващата ваканция вече ме обзема. Долавям отвъд веещото се перде остра миризма на сол и водорасли, на парфюм, цветя и кафе. Мечти, мечти...
И сбогом сбогом, море.
Последен ден
Ветровито и дори студено е. Излизам при изгрев, наметнала тънкото огнено парео, въоръжена само с кърпа и фотоапарат. Вълните най-после са се укротили и мога да поплувам сама, надявам се.
Плажът наистина е пуст, завивам апарата с кърпата, хвърлям ги на влажния тъмен пясък и скачам във водата. Браво, все пак си имам компания - не особено дружелюбна и напълно непредвидима: медузите са наизскачали от вътрешността, както се очаква в разпукването на август. Прекрасни огромни екземпляри с меняща се дантелена лилаво-пурпурна окраска и люта отрова. При всеки замах ги докосвам. Внимателното плуване ме изморява бързо, затова излизам и тръгвам по плажната ивица. Последни снимки. Отново снимам бързо променящата се картина с облаците и небето, макар да знам колко неблагодарна работа е това, не можеш да уловиш изменчивата красота.
Надеждата, че денят ще запази хладината си, не се сбъдва. Към обяд слънцето пак се е опулило. Куфарът на колелца и дълга дръжка отдавна е затворен с лекия багаж и чака до врата, същинско предано куче.
Чакам и аз часа на отпътуване. И докато чакам, прищраквам програмите на малкия тромав телевизор, който излъчва черно-бяло. Изливам последните глътки джин в една от чашите, гарниран с лимон и много лед. Подходящо за поредния трилър. Каква помия е телевизията, мисля ги горчиво и със същата горчивина си давам сметка, че любопитството все пак ме кара да прескачам от програма на програма и да се заслушвам в някоя пропусната реклама, за да чуя и видя какво ново са измислили.
Спомням си първото квартално заведение през 90-те, което мигом се превърна в събирателен център за хората от целия град. Автомобили, мотори, колелета, скейбордове, струпани на тротоара. Предлагаше кафе и сок от киви в пластмасови чашки. С фамозното име Самуел. За първи път монитори, монтирани нависоко, излъчваха реклами от някаква италианска кабеларка. Не сваляхме очи от пъстрите сменящи се картинки, озвучавани от мелодичния бърз италиански език. Зад кадър си представяхме някое от ония приказни създания с тънки талии, овални ханшове и дълги крака с нежни глезени като газели, вълнисти лешникови коси и повдигнати скули. Дори не забелязвахме блудкавия вкус на сока-менте и горчивината на третокачественото кафе. Чисто и просто една набързо скована барака, но за нас от лагера - нещо велико. А сега? Сега какво. Ако още се мотая, няма никога да тръгна.
Предавам ключовете на Лидия с думите: Благодаря за всичко, надявам се пак да се видим. Да сме живи и здрави, отговаря тя, която не изглежда особено здрава. Спомням си колко бодра и приказлива беше преди две години, как уверено звучеше алтовият й глас на заклета пушачка. На места кожата на лицето е зачервена, в очите прочитам онази особена непоносимост към хората, резултат от прекаленото общуване с тях, дори към благоприлични и тихи гости като мен. Дано остане доволна от това, което оставих след себе си в апартамента - излъсках, все едно очаквам всеки момент онези от контрол по чистотата да нахлуят. Дали пък не е решила да се отказва от бизнеса? Хора, съдби... Отляво леко ме присвива.
Гледката пред мен е вълниста пустиня от безкрайна колона – коли, автобуси, ванове, тирове в геометрична прогресия. Не съм предвидила трафика. Ако тръгна пеша, ще стигна по-бързо. Ето така, другият път само с раница на гърба и една здрава тояга за всеки случай. Жегата е като в руски филм за степите или като американски за кравари, все едно, няма разлика. Гълтам два валериана и си казвам търпение, не че помага, мисли за нещо приятно, не че има за какво, все някога ще стигнеш... и се ядосвам още повече.
Мракът вече е паднал над магистралата. Улавям се как надничам в нечий чужд таблет. Змията от светлините на фаровете, червено - жълто - червено, почти ме унася, поне се е разхладило, да, наистина, също като в пустинята.
Представям си как, преди да се прибера, ще мина през денонощния магазин, мисълта за празния хладилник не ме изпълва с очарование, ужасно гладна съм. Уиски в една от моите кристални чаши скоро от мираж ще се превърне в действителност - вече виждам светлините на града, окичен като коледна елха, блестящ.
После ще разопаковам багажа и мократа още кърпа от плажа ще изсипе на паркета пясък и водорасли. Знам, известно време няма да види пералня, ще виси на простора и въздушните течения ще довяват в стаите сол и бури.
Х.М.
15 - 16 август 2019
10 - 16 август 2019
Първа публикация в личния блог на Христина Мирчева
"Поезия и фотография"
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.