Сю Уутън: "Фльор"

На осмия рожден ден на Фльор, Харви, стиснал куп балони за въженцата им, отговори весело на мобилния си телефон. Той очакваше някой да се обади, за да провери времето за начало на партито. Това, което обаждащият се казваше, изглеждаше заглушено или полудяло. Тя проговори бързо, като изтърси подготвена звучна реч веднага след като изпя своето „Здравей!“. Тя не беше сигурна дали той ще иска да говори с нея, но сега се възстановяваше и се извиняваше на много хора, които са били наранени от нейното поведение в миналото.

Харви я прекъсна, малко раздразнен. „А, какво? Съжалявам, мисля, че сте набрали грешен номер.“

Тя каза: „Ти осинови дъщеря ми. Знам, че си ти. Видях го в списанието. Знам, че е тя. Днес е рожденият й ден. Тя е на осем.“ Беше горещ ден от края на февруари, но Харви внезапно замръзна.

„За мен ли е?“ Фльор се плъзна зад него. „Кой е? Баба ли беше?“ Тя носеше балетна пола и пластмасова тиара, всичко бе готово. Той й махна и обърна гръб. Гласът се чуваше и по-надолу по линията, тънък глас, ужасен глас. Той не разбра нито дума, въпреки че моментално усети всичко. Имаше усещане за поврат, светът му се обърна. Влезе в пералното помещение, телефонът притискаше към ухото му, сякаш съдържаше взрив.

Той се опита да затвори себе си с този глас, но беше придърпан от балоните, които бяха залепени от другата страна на вратата. Разшири празнината, вкара балоните, затвори здраво вратата и победи глупавите неща, докато те се блъскаха в главата му. Пронизан с прохлада, той се облегна на пералнята. Когато балоните се настаниха,  разбра, че гласът й е спрял. Тя чакаше. Говореше толкова тихо, колкото можеше, което все още беше твърде силно, но не можеше да рискува да се повтори, което би било по-лошо.

– Махай се.

Тя остана там; той можеше да го почувства, отвратително същество капе отрова в ухото му. Той се съвзе.

– Слушай – каза той. – Това е шок.

– Да, знам, че е шок. В момента се възстановявам и се извинявам на всички хора, които нараних с поведението си в миналото.

– Извинения?

– Да. Съжалявам за нараняването, което ви причиних с...

– Съжалявам?

– Да, аз…

–  Съжалявам?

– Аз... да, съжалявам ... – Гласът бе по-нисък, несигурен.

– Коя си ти? Какво искаш?

– Бих искала да се срещна с нея. Много бих искала да я срещна. Тя ми липсва толкова много.

– Липсва ли ти?

***

Страницата беше празна, с изключение на тъмен участък, върху който беше правил драскулки часове наред. Харви се протегна назад. Това беше безнадеждно. Той регулира лампата и прожекторът й падна върху баскетболната топка, която беше поставил на рафта до бюрото си десет часа по-рано. Щракна напред, за да надникне в рисунката си.

Едва видим под облаци с мастило, голям кръгъл предмет седеше върху количка и чакаше да влезе в портите на ада. Трябваше да е планетата Земя. Леко плоска, с три широко разположени дебели черни шевове вместо дълги линии, той беше нарисувал баскетболната топка. Харви хвърли химикалката си върху бюрото и сложи ръце върху главата си.

Вече беше два сутринта и той нямаше комикс. Нямаше дори първите проблясъци на комикс. Той трябва да си легне, да пропълзи до Изабел, да хвърли ръка през спящата й форма и да си отдъхне малко, преди алармата да звънне в седем. Това беше единственият останал метод. Това би дало шанс на подсъзнанието му да измисли нещо – каквото и да било. Той погледна таблото над бюрото, където Изабел беше приковала първия му публикуван комикс „Д-р Доктор“. Това е трябвало да действа като талисман, лидийски камък, доказателство, че все още има магически чар.

Изрезката е пожълтяла. Като мен, помисли си Харви. Това мръсно чувство. Беше навсякъде в него, но въпреки това нямаше какво да посочи, нищо толкова просто, колкото да го отмиеш. Той посегна и откъсна карикатурата от стената. Крехката хартия се скъса, когато премести ръката си около нея. Той пусна парчетата в кошчето.

Изабел също беше закрепила няколко негови карикатури „Арчи Злият“. Арчи: момчето, което би било бандит, ако не бе фаталният недостатък на мекото сърце. Там, например, Арчи Злият се канеше да ограби банката, украсен с черните му дрехи – супер злодейска ликра, къса наметка, лента за очи, колан от високотехнологични оръжия – упражняваше сплашваща позиция в огледалото. И ето, че в края на комикса докосна портите на Кралското новозеландско общество за предотвратяване на жестокостта към животните, едно мръсно коте влезе в наметката му.

Победен отново! Не от силно въоръжени охранители във фоайето на банката, не от недостъпния сейф, не от бягството, блокирано от неочакван политически митинг, а от котето, което мяучи от перваза на четиринайсетия етаж.

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Публикува се със съдействието на изд. Авиана

Още по темата в "Диаскоп":

Романът "Фльор" на Сю Уутън на изд. Авиана задава въпроса

"Възможно ли е да се обича твърде много?"

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.