Валентин Дишев и неговата "Маргьорит..."

Разговор на Христина Мирчева с Валентин Дишев за неговата последна книга "Маргьорит (и други регистри)", изд. Арс, 2013

"Юрсенар е само името на една отвъдност, Маргьорит -  сянката, с която може да се сподели раждането или агонията на една действителност." – това е цитат от предговора на Вашата нова книга "Маргьорит (и други регистри)". Бихте ли разтълкували значението? За повечето читатели, предполагам, звучи енигматично.

Точно в момента на написването на книгата се опитвах да преведа моите студенти в ПУ „Паисий Хилендарски” през „триадите” на Хегел... Така че това е отзвук, намигане... Но не само – то твърди съвсем сериозно, предупреждава, че това не е книга, изследваща творчеството на Маргьорит Юрсенар или пък самата нея. Тя е отвъдхоризонтното, което прави възможен самия хоризонт, трансценденция, чрез която се формира „привилегированата гледна точка”, правеща възможна тази книга... С – както казах – Хегеловата игра на времената, възможности, необходимости и действителности, същности и явления, нещата си идват на мястото... От което – боя се – не стават по-ясни... Но не е и необходимо – това не е загадка, която държа да бъде „разшифрована”, не е капан, целящ да улови някого... със сигурност разчитам на съвсем непосредственото звучене, смътните интуиции и вчустване, които думите в този предговор, а и по-нататък в книгата (защото и там има препратки) ще предизвикат в читателя... А ако някой реши да се „промъква” през препратките – разбира се, това би ме зарадвало... но не е задължително и – надявам се – не е наложително за възприятието на книгата и нейните текстове... Ако ли не – провалил съм се. Със сигурност съм се провалил във виждането, че това все още е поезия...

В първите страници споменавате имената на свои приятели. С какво ви помогнаха да овладеете  стихотворния поток и да го превърнете в книга?

Тя се роди по странен начин. Занимава ума и сетивата ми от дълго време... от тези занимания са оставали само бегли бележки, спомени... докато в един момент не осъзнах, че вече „я пиша”... Подредих написаното и – защото съвсем не бях уверен, че това е резултатът, който търся, но пък и не вярвах, че имам сили повече да работя по него – я изпратих на неколцина приятели... неусетно техният брой нарасна до над 20... Реакциите им, описанията – съвсем непосредствени – на „причиненото” им от книгата, ме насърчи да довърша проекта, да намеря сили... така че – ако тази реакция не беше такава – той би бил останал недовършен без тях... Илко Димитров и Ани Рангелова имат отделно и специфично място: единият - като коректив, другата -  като съвсем конкретно вдъхновение. А Емануил А. Видински и Весела Радева... Е, няма да повтарям вече казаните в книгата думи.

Книгата е разделена на седем части с по пет стихотворения. Започва с „Въвод” и завършва с „Изход”. Искате ли да разтълкувате тази подредба, какво я налага?

Налага я самата книга. Онова, което искам да кажа чрез нея. Темите, които са ме вълнували (имаше вариант, в който началната страница бе изпъстрена с поредица от „думи” – „историята, посвещението, благочестието, кой движи погледа, лакомията на думите, да одраскаш мрака, мрежи, последния знак, време...” – а точно преди финалния текст – друга поредица: „всичко, езикът, любовта, езикът,  смъртта, езикът, животът, езикът, едно” – и тези поредици, са всичко, което ме е движило и всичко, към което вървя. И ненапразно втората поредица би била точно преди финалния текст „Изход”, с ударение на „о”... Цялата структура е „библейска” препратка, но е и опит това да бъде поднесено съвсем ненатрапчиво...).

А наречените от Вас  „марки” – проглас, ехо, отглас, хор?

Те са отново вътрешна структура, наложена – този път – от историята на книгата. От многото ми опити да напиша тази поема... Всъщност имаме седем пъти „проглас, ехо, отглас, хор” всяко по седем пъти – всяко от тези четири, както и въвеждащите текстове на всеки от седемте „кръга”, е паралелно изричане на поемата – на пет различни езика, може би – и чрез пет различни „поетики”... И отново – те не целят „пробуждането” на нечия разсъдъчност. Противно на” слуховете”, аз самият не съм разсъдъчен, когато пиша или композирам книгите си – те се раждат интуитивно, изговарят се на езика, за който настояват, че трябва да бъдат изговорени, подреждат се отново интуитивно... аз само пипвам и шлифовам, доколкото мога... Е, това че интуицията не е „свръхсетиво”, а глас на паметта на окултурените сетива – и при мен е вече именно каквато я изговарям и подреждам - вече е съвсем друга тема...

"Маргьорит..." ли е книгата, която обичате най-много?

В момента – да. Ако степента на обич бъде мерена чрез непосредствената грижа... Но не се отказвам от никоя от останалите седем. И ги обичам. Макар да се чувствам различен от онзи, който е писал някои от тях... А тази - – „Маргьорит (и други регистри)”, „Ортелий” и „RES  (или палеонтология на поетическото тяло)” ще бъдат събрани в едно книжно тяло, вероятно в края на годината или началото на следващата, което – вероятно – ще се казва „Неща/Имена”...

Не искам да говорим за политика, но в средата на лятото сме и в средата на горещи политически страсти. Политическата жега настройва ли Ви към един по-социален регистър или си оставате при Маргьорит?

Всъщност ние всички оставаме там – доколкото историята, индивидуалните и групови илюзии, осъзнатото и неосъзнатото, мотивиращо действията ни и още, и още... са все теми, вълнували Маргьорит Юрсенар...

Тази година вашето  „Страници” – предаване за литература на БНР – Радио Благоевград получи националната награда „Христо Г. Данов”. Но в същото време имате и електронен сайт за литература, който не беше номиниран.

Не беше. Но аз вече „разкритикувах” журито – след като вече бях награден, така че се чувствах в правото си да говоря... Иска ми се процедурата за определяне на носителя на тази награда да е по-прозрачна, критериите – ясни и написани, а написаното – и в статута на наградата – да се спазва и да е устойчиво към „интерпретации”...

Като издател, като редактор на списание „Глоси”, със сайтовете за литература „Dictum” и „Кръстопът” и с предаването по БНР често се налага да каните гости, да водите разговори. Как се чувствате сега от другата страна – като човек, който трябва да отговаря на въпроси, вместо да задава.

По-лесно е.

Как се справяте с такъв обем от работа – едно издателство, два електронни сайта, списание, БНР...?

Ако прибавим и преподавателската работа в ПУ „Паисий Хилендарски”... Трудно. Понякога не се справям... Понякога духът или тялото се сриват... После се събирам, намирам незнайно откъде мотивация и...

След толкова труд на литературното поле мислите ли, че общественият резонанс покрива Вашите усилия. Чува ли се вашият глас в медийната пустиня?

Не знам. Едва ли. Но пък, знам, има и такива, които го чуват... От друга страна – какъвто гласът, такова и чуването... Смирението никога не е излишно...

Да се върнем на книгата. Тя е вече факт. И сега...

Отново не знам.. Ще се търсим. Себе си, читателите, те себе си... И дано някой стане по-добър и красив след всичко това (за себе си не гарантирам) – така, както той разбира доброто и красотата... И по-свободен.

Какво ви задвижва, какво ви помага да продължавате по избрания път?

Инат. И отговорност – много от заниманията ми вече са отговорност, която просто трябва да „нося”... отказът ми от тях би бил предателство не само към себе си, а и към други хора – това не бих понесъл... Понякога... понякога имам и смътното, срамежливо, плахо усещане, че в това има смисъл... че е смисълът.

      Има ли смисъл? Признавам, въпросът е претенциозен.

Има. Ражда се и умира непрекъснато. И пак се ражда.

      Вашето послание към нашите читатели.

Не, нямам и не искам да имам послание... Искам да имам надежда, че ако срещна добри, красиви и свободни хора, ще се познаем... Това е път. И надежда.

Валентин Дишев е роден на 7 май 1962 г. в Благоевград. В периода 1982-1989 г. е последователно студент, специализант и докторант в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Философия”.

Един от съоснователите, първи директор и главен редактор на ИК “Критика и Хуманизъм” (1990), до 1994 г. е заместник-главен редактор на едноименното списание, главен редактор на “Годишник на Центъра за критически изследвания и хуманитарно знание”… Преди да реши да се оттегли от научни занимания е бил и хонорован асистент в катедра “Философия” при “Философски факултет” на СУ “Климент Охридски” и в катедра “Етнология и социология” на ПУ “Паисий Хилендарски”… От 2002 г. работи като редактор в БНР - Радио Благоевград, а от октомври 2012 г. отново преподава в ПУ “Паисий Хилендарски” (катедра “Социология и науки за човека”).

 Публикувал е специализираните си текстове в списанията “Социологически преглед”, “Философска панорама”, “Младеж и общество”, “Критика и Хуманизъм”, а през 1991 г. есето му “Homo Liber” е издадено като самостоятелна книжка (има издадени и шест книги - под псевдоним - по приложна психология и директен маркетинг). В много периодични издания са публикувани негова поезия и прозаични текстове. През 2006-2007 г. са издадени “Журналистът” (едно междужанрово пътуване) и проекта “Четири”, оформен в четири (предимно) поетични книги: “Квадриги”, “Кап(ища)”, “Квадрати”, “Послесловия”.

  В началото на май 2010 г., бяха издадени книгите му “RES (или палеонтология на поетическото тяло)” (“Изток - Запад”) и (като съавтор - с Левена Филчева) “С” - малка бяла книга за незаглъхващи перкусии”.

  През 2011 г. бе публикувана книгата на Валентин Дишев “Ортелий” (номинирана за Националната награда за поезия “Иван Николов”), а през 2013 г. - “Маргьорит (и други регистри)”.

  На 14 юни 2013 г., Валентин Дишев бе удостоен с Национална награда “Христо Г. Данов”, в категория “Представяне на книгата”, за авторството си на предаването за литература на БНР - Радио Благоевград “Страници”.

  Инициатор и един от създателите на проектите “Глоси”, ArsMedia, “Национален литературен фестивал “Глоси” (преименуван през май 2010 г. в “Национален литературен фестивал “ArsMedia”), Академия Liber и др… Редактор-издател на списание “Глоси”, електронните мултимедийни списания за литература “Кръстопът” и DICTUM, Издателство “АРС”…