Ангелина Василева: "Усещане за думите"
09.04.2020
Навярно всеки преводач на художествена литература е изпадал в такава ситуация – работиш върху текст, който ти изглежда напълно ясен, в съзнанието ти вече има конкретна представа какво е искал да каже авторът, но думите на собствения ти език не стигат, за да го изразиш. Или по-точно да пренесеш коректно посланието на твореца през условностите на времето, културните традиции, речниковите ограничения. Още по-трудно е, ако това ти се случи когато превеждаш поезия...
В подобна ситуация има два непрепоръчителни крайни варианта. Единият е да избереш почти буквален превод и да останеш най-близо до текста на автора като рискуваш да „убиеш“ удоволствието от четенето на стихотворението за бъдещия читател – възможно е то да стане за него тромаво, неразбираемо, неприемливо. Другият е да се съобразиш с неговите представи и да „пренапишеш“ творбата с цел тя да му допадне, като я поднесеш в собствения му канон, с познати изразни средства, които не го препъват със своята различност.
Понякога думата си е на мястото в речника, но употребата ù е специфична или не е много разпространена. Уместно ли е в такъв случай да разчитаме на интелигентността на средностатистическия читател или да го обременим с обяснения под линия?
В „Девет разказа за семейство Глас“ на Селинджър десетгодишният Теди цитира в разговор с непознат хайку на големия японски поет Мацуо Башо /1644 – 1694/ в превод на Кръстан Дянков, без да затруднява нито доста по-възрастния си събеседник, нито читателя.
„Нищо в гласа на щуреца не показва кога ще умре.“
В случая детето-чудо отбелязва един парадокс като стъпка в развитието на сюжета. Смъртта е предсказана вече в бележките от дневника му: „Това ще стане или днес, или на 14 февруари 1958 г., когато ще съм на шестнадесет години.“ Финалът на разказа я потвърждава: „Той вече беше изминал половината стълба, когато се разнесе писък – несъмнено на малко момиченце. Писъкът беше много звучен, сякаш отекваше между четири облицовани с плочки стени.“ Избраната от Кръстан Дянков дума „щурец“ се явява антитеза на смъртта, в български език той е символ на безгрижието, радостта и живота. А неизкушеният от източната поезия читател едва ли би определил това изречение като хайку, ако подмине обяснението на Теди, че то е стил в японската поезия, в който „няма разни глупави чувства“.
Тъй като текстът на Башо е преминал през тривековно съхранение като реликва в източната култура и три съвременни превода от японски език на английски, а след това на български, можем да предположим, че в него са настъпили някакви промени. Възможно е, също така, Селинджър съзнателно да е използвал перифраза на известното хайку, или това да е било решение на Кръстан Дянков.
В превода на япониста Братислав Иванов същият текст е разгърнат в истинската му същност и предназначение на традиционно японско хайку и съответно смисълът, както и понятността, се променят.
„По нищо не личи
че е близка смъртта им –
песен на цикади.“
Тук „новостите“ са поне в три посоки – различното отношение на източната философия към природата; спецификата на поезията хайку и не на последно място... цикадите, които традиционно заемат особено място в нея.
Тъй като пиша за думите, ще се спра на цикадите. Ето ги в друг шедьовър на Башо, отново в превод на Братислав Иванов:
„Тишина -
звън на цикади
пронизва скалите.“
За читател, който не е запознат с естетиката на хайку и е пропуснал някой и друг урок по биология, цикадите в тези текстове са трисрично наименование на живи същества /предстои им смърт/, които могат да пеят и да издават толкова силен звън, че да пронизват твърди повърхности. Внушението е за някава ритуалност и може би архаичност. То предизвиква асоциации например с „весталки“ – също трисрична дума.
Ако прояви интерес, читателят ще открие, че цикадите са „надсемейство насекоми“ от разред „полутвърдокрили“, нещо като братовчеди на по-добре известните у нас щурци и жътварки, но за разлика от тях вредители, истинска напаст за посевите и човешкия слух. А в традиционната хайку поезия, в която задължително присъства сезонен елемент, те са символ на пролетта и лятото. Братислав Иванов използва термина „цикади“ без обяснения под линия в преводите си, защото предполага, те ще бъдат четени от почитатели на хайку и хора, запознати с източната култура.
Понякога обаче думата просто я няма в самия текст. И се налага преводачът да я измисли, повече или по-малко удачно.
Такъв е случаят с първия ред на прекрасното стихотворение № 134 на Емили Дикинсън.
„Hope” is the thing with feathers -
That perches in the soul -
And sings the tune without the words -
And never stops - at all –
Това е стихотворение за надеждата, за чието определение липсва конкретна дума. Буквално преведено, тя е „нещото с пера“, за което се пояснява, че „кацва във душата“, „пее мелодия без думи“ и „никога не спира – изобщо –“. Съвършено просто обяснение и... огромно предизвикателство за превода.
Днес американската поетеса Емили Дикинсън /1830-1886/ е недостижима величина в световната поезия. Но както е известно, докато е била жива са публикувани не повече от десетина нейни стихотворения. След смъртта й нейната по-малка сестра Лавиния се заема да направи творчеството й достояние на света. За съжаление, минават години в семейни спорове за литературното наследство на Емили Дикинсън и първото пълно издание на стиховете й излиза едва през 1955 г. под редакцията на Томас Джонсън. Тъй като те нямат заглавия, използват се номерата, под които той ги е подредил хронологически в проучването на цялостното й творчество, включващо и нейните дневници.
Стиховете на Емили Дикинсън се появяват на български през последната четвърт на 20-ти век. В съзнанието на поколения читатели те се свързват с две големи имена – поетесата Леда Милева и преводача Цветан Стоянов. Двамата са били съвременници и хронологията в печатните издания трудно може да определи кой пръв е превел Емили Дикинсън у нас – трябва да имаме предвид, че е възможна съществена разлика във времето между превеждането на едно стихотворение и публикуването му. Но подходите и почерците им са толкова различни, че макар да превеждат едни и същи стихотворения, всеки от тях има своите ревностни почитатели.
Това е преводът на Леда Милева на необозначеното в първия ред:
Надеждата е малка птица
гнездо в душата свила,
тя пее песничка без думи
и пърха лекокрила.
Пресъздадено от Цветан Стоянов, то звучи по следния начин:
Надеждата е нещо хвърковато –
то, кацайки в душата – те намира –
и пее свойта песничка без думи –
и никога не спира.
Неотдавна открих още един интересен вариант на същия стих в романа „Уиски бийч“ на американската писателка Нора Робъртс в превод на Весела Ангелова.
Надеждата е твар перната
която във душата си почива,
тя пее песен без слова.
И никога не спира.
Необозначеното с думи намира различна трактовка в трите случая. Леда Милева е дала полет на поетичното си въображение и го превъплатила в птица... като по този начин го е елементаризирала. Цветан Стоянов е избрал коректността в описанието и е ограничил по-нататъшното търсене на читателя – перата предполагат не само полет... В третият превод необозначеното е освободено от буквалности и сравнения. То е превърнато в онази образност, която отива отвъд обичайната представа за превод на поезия.
Приятно бях изненадана да открия третия подход в избора на заглавие за превода на български на дебютната книга на английския автор Макс Портър „Скръбта е твар перната“. Тя неслучайно бе поставена от „Ню Йорк Таймс“ сред 100-те най-значимите книги на 2016 г. В нея авторът говори за любовта, загубата и смъртта с препратки към две големи имена в поезията на английски език. Главният герой, който помага на един баща и двете му деца да преминат през скръбта след смъртта на майката, е митичният Вран от поезията на Тед Хюз. Заглавието е взето от стихотворението на Емили Дикинсън Grief is the Thing with Feathers като думата „надежда“ е заменена със „скръб“.
Преводачът Владимир Молев сподели с мен, че първоначално се спрял на популярния превод на Цветан Стоянов. Но когато го обсъждали с редакторката Емилия Масларова установили, че изречението е твърде дълго за заглавие. И Молев го превел отново по свой начин. От няколко варианта харесал „Скръбта е твар перната“ заради алитерацията.
„Уиски бийч“ излиза в превод на Весела Ангелова няколко години преди Макс Портър да напише „Скръбта е твар перната“, но Владимир Молев не е чел книгата на Нора Робъртс. Важното в случая е, че двама съвременни преводачи са се отбили от утъпканата пътека, за да дадат нов, по-широк смисъл на недописаното в текста. И да пренесат поезията в него.
На изображенията:
Монументална статуя на Емили Дикинсън от скулпторката Jane DeDecker, 6х8х5, 2006 година
Ангелина Василева в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.