Ангелина Василева: "Размисли за някои преводи на шекспировите сонети"
20.04.2020
В библиотеката си имам четири много ценни за мен книги със сонетите на Шекспир. Първата ми е подарък от скъп приятел – елегантно издание на „Прогрес”, Москва от 1965 година. Сонетите са на английски, с обстоен коментар и пояснителни бележки от шекспироведа Александър Абрамович Аникст. За да допълня представата за великолепната книга, трябва да прибавя и изящните гравюри на художника Владимир Фаворски. Томчето се продаваше в ограничени количества в култовата Руска книжарница на ъгъла на бул. Витоша и ул. Алабин – по него време сакрално място, където можеше да се купят шедьоври на световната литература, албуми на велики художници и чуждестранни енциклопедии, днес ресторант от международната верига за бързо хранене McDonadld’s.
За подаръка имаше причина – в края на осми подготвителен клас в Английската гимназия всеки от нас трябваше да презентира текст на английски език. Не бях подготвена, не познавах Шекспир, но приятелят ми беше вече студент и избра за мен сонет 116. Както може да се предположи, наложи ми се да поработя доста с речник. С много усилия накрая успях да науча наизуст четиринадесетте строфи. Но си заслужаваше – първата ми среща със сонет на Шекспир беше толкова изстрадана и емоционална, че и досега остава моята най-вярна мярка за всичко, свързано с неговото творчество.
С годините към тази първа книга постепенно съм прибавяла с искрена радост и удивление превода на български език на Владимир Свинтила от 1956 г, /издателство „Георги Бакалов” 1979 г., трето издание/; на Валери Петров, /издателство „Захарий Стоянов” 1999 г./ и на проф. Евгения Панчева, /Университетско издателство „Св. Климент Охридски” 2014 г. / И винаги съм търсила най-напред да прочета сонет 116.
В тази статия нямам намерение да сравнявам качествата на трите превода по някакви несъществуващи критерии. Защото те са несъизмерими. Макар че е предназначен за читателя, всеки превод е преди всичко лична среща на двама творци. Авторовият текст е константна величина. Преводачът има задачата да интерпретира посланията, заложени в нея, за да станат достъпни за читателя. В този смисъл крайният продукт представлява сложна амалгама от вътрешни фактори /светоусещане, естетика, емоционална нагласа, компетентност и етичност на преводача/ и външни обстоятелства /обществени нагласи и очаквания, издателски политики, времеви марж, развитие на езика/.
По-скоро бих искала да обърна внимание върху това как един писател – Владимир Свинтила и двама поети – Валери Петров и Евгения Панчева са успели да пренесат това послание през времето, превратностите на нравите и историческата многопластовост на езика. За да отговорят на очакванията на съвременния български читател.
Моля да ме извините, че тук ще използвам свои буквални преводи на части от сонетите на Шекспир. Известно е, че се превеждат не думите, а идеите, които те внушават. В случая тези тромави тестове са ми необходими само за да покажа колко усилия, чувствителност и въображение се изискват при личната среща на преводача с автора, за да се получи успешна интерпретация на текста. Защото всеки от разглежданите преводи е изключително постижение в това отношение.
Ще започна с моя любим 116-ти сонет. В него Шекспир възпява любовта с впечатляващи сравнения. Но онова, което прикова вниманието ми от първия миг, в който го прочетох, беше ролята на Аза. Той се появява за кратко в първите два стиха:
Let me not to the marriage of true minds
admit impediments.
/Да не допусна пречки пред брака на сърцата./ буквален превод
В своя превод Вл. Свинтила сякаш е останал най-близо до идеята на автора, но леко е надсложил силата на препятствията:
Да не издигам пречки и стени
пред брака на сърцата.
При В. Петров Азът не присъства физически, но позицията му може да се долови в енергичното отричане:
Не, бракът между чисти духове
препятствия не бива да признава…!
Е. Панчева запазва Аза, като ролята му е малко по-различна:
Не, пред съюза на сърцата
няма да соча пречки.
Азът се откроява и в последните два стиха на сонета. Поради различните емоционални нагласи на преводачите, картината там е пъстра, без да бъде противоречива:
If this be error and upon me proved,
I never writ, nor no man ever loved.
/Ако това е грешка и при мен се е доказала
не съм аз нищо писал и никой никога не е обичал./ – буквален превод
Вл. Свинтила:
Ако това тъй само ми се струва,
ни моят стих, ни обич съществува.
В. Петров:
Не е ли тъй, не съм за нея пял
и любещи светът не е видял!
Е. Панчева:
Греша ли, няма обич на света,
и аз не съм възпявал любовта.
Още едно мое лично пристрастие е сонет 2, вероятно защото по смисъл съответства на собствената ми житейска философия. Сонет с изключително образно начало, което в същото време е кошмарно за превеждане:
When forty winters shall besiege thy brow,
And dig trenches in thy beauty’s field,
Thy youth’s proud livery, so gazed on now,
Will be a tatter’d weed, of small worth held
/Щом зими четирсет челото ти затрупат
и изорат бразди във твойта красота,
на младостта ти гордата премяна, сега заглеждана от всеки,
ще се превърне в дрипи./ – буквален превод
Един от метричните проблеми в този сонет е думата „четиридесет”. Тя е трудна за наместване в елегантната строфа, тъй като на английски се състои само от две срички, а на български от цели пет. Втора, дори по-съществена пречка, е многозначността на някои от използваните от Шекспир думи, които са претърпели метаморфозите на времето и в днешния речник се явяват с доста по-различно значение. В съвременните англобългарски речници глаголът besiege се дава със следните значения: обсаждам, окръжавам, обграждам /военно/; тълпя се около; обсипвам, отрупвам, засипвам, затрупвам / преносно/. Съществителното trench съответно може да означава окоп, укрепление; ров, канавка, канал, траншея, яма, бразда.
При това разнообразие от идеи, в своя превод В. Петров е избрал квазивоенната лексика, при която понятието окоп успешно се съчетава с обсада. То е все още непознато в епохата на Шекспир, но пък е разбираемо за съвременния читател.
Четиридесетгодишната обсада
лика ти щом с окопи набразди
от днешната ти дреха млада
едва ли ще останат и следи.
Е. Панчева превръща неблагозвучните „40 зими” в „дълги”, като остава вярна на преставата за преклонна възраст предвид продължителността на живота по времето на Шекспир. Истинска находка е нейното решение да използва думата „плащ”, която подчертава автентичността на епохата в представите на днешната аудитория.
Щом дълги зими обсадят лика ти
и в нивата му изорат бразди,
ще се прокъса плащът, много пъти
събирал жадни погледи преди.
За да ни въведе в темата на сонета Свинтила избира риторичен въпрос пред назидателния тон. Но това не променя посланието на поета, дори бих казала че ефектът е дори по-силен:
С бразди когато милото чело
четирестата зима издълбае
предишното разкошно облекло
кой в жалките ти дрипи ще познае?
Сериозно предизвикателство за преводача представлява образът на „смуглата дама” в сонетите на Шекспир. Тя се появява за пръв път в сонет 127:
Therefore my mistress’ brows are raven black
Her eyes so suited, and they mourners seem
At such who, not born fair, no beauty lack,
Slandering creation with a false esteem:
Yet so they mourn, becoming of their woe,
That every tongue says beauty should look so.
/Затуй на мойта мила гарвановочерни са веждите,
очите също тъмни са, изглеждат сякаш в траур
за онез, които не са родени руси, но не им липсва красота,
защото сътвореното оклеветяват със фалшива почит.
Тъгуват те, ала скръбта тъй много им отива,
че всеки казва – красотата трябва да е като тях.”/ – буквален превод
В превода на Вл. Свинтила физическият образ на „смуглата дама” е пропуснат, като на преден план излиза тъгата й по онези, които не признават достойствата на истинската красота:
И този взор на милата – стъмен –
затуй поглежда със тъга такава
към този, който, сам от чар лишен,
със багри хубостта опорочава
и тъй блести от много тъмнота,
че мракът ни се струва красота.
В. Петров е доста емоционален в критиката към онези, които според Шекспир очернят или клеветят естествената красота. Лексиката е осъвременена и подсилена с контрасти /черен креп, светъл грим/, направена е малка на пръв поглед промяна в пунктуацията /кавички, удивителна/, за да може читателят да осъзнае категоричната позиция на автора:
Затуй на моята любов очите
са черни, сякаш жалят в черен креп
онез, чиито смугъл чар укрит е
под светъл грим, кощунствен и нелеп.
И тъй добре й траурът отива,
че „смугла” става равно на „красива”!
В първите две строфи Е. Панчева запазва най-пълно образа на „смуглата дама”, но по-нататък шекспировото послание става твърде синтезирано – „онез, които не са родени руси” са съответно „черното”. По-задълбоченият анализ обаче не регистрира съществена промяна в основното внушение:
Затуй е мойта мила с вежди черни
и траур носят нейните очи
за черното, откак в слова неверни
то всяка красота обезличи.
Но толкова отива им скръбта,
че я зоват самата Красота.
Финалът на сонет 32 съдържа своебразно прозрение на Шекспир за съдбата на онова, което е написал. В него той се обръща към своя приятел, който може би ще го надживее, ще чете стиховете на нови поети, но ще продължи да цени създаденото от него, преди всичко заради чувствата, които разкрва. И ето какво би трябвало да си каже този приятел, когато ги сравнява:
But since he died and poets better prove,
Theirs for their style I’ll read, his for his love.
/Но тъй като той умря и по-добри поети се явиха,
заради стила аз стиховете техни ще чета, а неговите – заради любовта/ – буквален првод
В своя превод В. Свинтила дописва известна патетика в стиха:
Когато дойдат те и аз съм прах,
цени: сърцето в мен, стила във тях.
Интерпретацията на В. Петров е директна:
Харесвам тях за тяхното изкуство,
но старият по-искрен е по чувство!
Е. Панчева лаконично се придържа към основната идея и метричността на сонета:
Да, за стила чета поет нов,
а него – зарад силната любов.
Великолепно възпроизведена поанта и в трите случая. Но аз ще си позволя в този случай да не се съглася със самия Шекспир. Защото онова, което изкушава поколения творци да го превеждат, е отвъд перфектната форма на сонета и възпяваните чувства. Това предизвикателство е преди всичко съдържащата се в тях великолепна поезия, надживяла времето, нравите, езика и метричната естетика. И постоянно вдъхновяваща нови поети и преводачи.
На изображенията:
1. Джоузеф Файнс, "Влюбеният Шекспир"
2. Шекспир и COVID-19
3. Сонетите на Шекспир, художник Владимир Фаворски
►
Още по темата в сайта на Ангелина Василева "Поетични страници" тук
Публикува се със съдействието на автора.
Ангелина Василева в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.