Из "Поемата "Мъртви души" на Н.В. Гогол като етап в развитието на руското месианско съзнание": Коробочка

Затова сега нека се обърнем към Коробочка. Защо това е вторият персонаж, с който се среща Чичиков, при това единствената жена в галерията от петима помещици?

Оставяме настрана спекулациите за „случайност” и т.нар. фабулна непредсказуемост, тъй като тази среща е случайна и неочаквана само за героя, но не и за конципираната предпоставеност на автора. Бурята, пияният Селифан, объркването на пътя само подсилват достоверността на случилата се „случайна” среща, тъй като Коробочка не е влизала в предварителните сметки на Чичиков, но в неговите планове не са предвидени също така нито срещата с Ноздрев, нито още по-малко с неизвестния на Чичиков Плюшкин, което, разбира се, ни най-малко не ги прави случайни за единната концепция на творбата. И така срещата между Чичиков и Коробочка е „уговорена” предварително от автора. Но защо все пак помещицата е втора?

Въпросът може да получи няколко отговора, интенционирани към различните нива на интерпретация. Вече обърнахме внимание, че това е женски персонаж (при това единственият), което само по себе си е основополагащо за замисъла. Коробочка е носител на втория задължителен „елемент” – женското начало – както в онтологията на живота, така и в онтологията на смъртта, на духовната леталност и умъртвяването на битието като цяло. Името на героинята е с многозначителна семантика и също таи закодиран полов признак.

„Коробочка” означава кутия (коробка), която в културната история е устойчив женски символ (вулва), но символ, асоцииращ се най-вече откъм неговата тъмна страна като „източник на толкова беди” (срв.напр. с кутията на Пандора). Оттук и основателната връзка, която намират изследователите между този Гоголев персонаж и фолклорния образ на Баба Яга, за която зависимост говорят и редица многозначителни детайли от нейното обиталище.

Тук обаче се налага да отворим скоба, за да изясним изобщо функцията на женския персонаж, както (в най-общ план) и на ролята на т.нар. женско начало в Гоголевата художествена система като цяло.

В руския духовен космос, чийто ярък изразител става руската литературна класика на XIX век, съществува ясно изразена тенденция към сакрализацията на жената. Култът към женското начало е особено силен в традицията на руския романтизъм (където нейният образ се опоетизира в съответствие с каноните на роматичното изкуство – вж. Лотман 1994: 59 и сл.), но тази тендеция продължава и в руското реалистично изкуство, ознаменувано с Пушкиновото творчество (особено в образа на Татяна, героинята от  романа в стихове „Евгений Онегин”, чрез който образ понятието женско начало или вечна женственост като носител на идеалната духовна същност в битието започва да се асоциира и дори да носи името Татянино начало, като при това то почти изцяло се изравнява по значение с предходното).

По-късно Татянината парадигма устойчиво се закрепва към женските персонажи в творчеството на И.С. Тургенев и Лев Толстой. Вечната женственост присъства и в романите на Достоевски в транстформиран християнски вариант.

При ранния Гогол, както и в първия том на „Мъртви души”, женският персонаж се „проявява като посредник между човешкия свят и света на нечистото, тъй като принадлежи едновременно към двата свята; границата между своите (света на хората) и чуждите (света на нечистите) се оказва за нея лесно проницаема” [Кривонос 2001: 66].

Наистина при Гогол женското начало е обременено предимно с демонични черти и това не важи само за образа на Коробочка. Показателно е, че с отрицателни конотации са натоварени всички женски персонажи в поемата. Не съществува дълбока пропаст, която да отделя нея (Коробочка) от нейната сестра, пише Гогол, която е недостижимо оградена от стените на аристократическата къща с благоуханна чугунена стълба” [56]. В духовен смисъл не по-различна от „старата помешчица” е и „хубавата”, „младичка, шестнайсетгодишна” дъщеря на губернатора, в чието видение едва ли не се „влюбва” и самият Чичиков, защото, макар и допускана от автора като възможност – че „от нея може да стане всичко”, че „тя може да стане чудо”, но „може да излезе и смет”, все пак се стига до категоричното: „и ще излезе смет!” [93]. Така при Гогол в женския персонаж тотално се травестира „Татяниното” начало, а в по-широк смисъл и вечната женственост като цяло. Всъщност, ако по-внимателно се вгледаме в образа на Коробочка, можем да забележим скрити, но все пак и не чак дотам далечни паралели и неразгадаеми алюзии между този Гоголев персонаж и Пушкиновата Татяна.

Въплъщението на вечната женственост в Татяниния образ е осъществено от Пушкин на всички – включително и на най-глъбинното – с тотемното родово начало (Татяна и мечката), което тайнствено е показано от поета в съня на героинята [ вж. Г. V, XI строфа]. При Гогол тази връзка (на жената с тотема) е комично-трагично травестирана чрез първите две имена на Коробочка – Настасия Петровна, напомнящи, както проникновено са забелязали изследователите, „за приказната мечка (срв. със Собакевич – Михайло Семьонович), и указва на „мечешката бърлога”, където се крие Коробочка”.

Гоголевата помешчица Коробочка е в близка асоциативна връзка с Пушкиновата провинциална дворянка Татяна и на едно друго ниво – духовно-религиозното. Както вече се изясни от предходния анализ на „Евгений Онегин”, у Татяна религиозното чувство е драматично раздвоено между здравата и нездравата мистика, между християнството и остатъчните езически реликти и отразява много сложния въпрос за двуверието, живеещо колизийно, мъчително в руското религиозно съзнание. Великият поет е един от първите, които разкриват тази особена апория в руската религиозност, и то именно чрез образа на Татяна – „руската душа”. Това е показано в знаменитата сцена от „Евгений Онегин”, в която героинята се поддава на изкушението да профетизира своето бъдеще (да подразбере кой ще бъде нейният годеник) чрез незаконния от гледна точка на християнството езически метод на гадаене.

При Гогол този епизод при сблъсъка на християнското с езическото съзнание е травестиран в плана на комично-страшното чрез гадаенето на Коробочка: „Бях рекла – споделя тя на Чичиков – уж през нощта да си погледам на карти след молитвата, ала, види се, Господ за наказание ми го изпрати  (дявола). Такъв мръсен ми се присъни: а рогата му по-дълги от волски.” – „Чудя се как не ви се присънват цели десетки от тях” – подхвърля Чичиков [ 54]. Татяна се ужасява от същата вероятност. В нея надделява християнското самосъзнание, но тя само отчасти се отказва от гадаенето (огледалото остава под възглавницата) и тогава я спохожда „демоничният” сън откровение, в който се разкрива истински инферналната същност на желания от нея годеник – Онегин.

Така Коробочка, а в най-широк смисъл – всички женски персонажи в Гоголевата поема, въплъщава антитатяниното начало, бездната на духовното падение и умъртвяващата апория на религиозния хаос в душата. Затова вторият персонаж не би могъл да бъде друг, освен такъв, който да отразява фундаменталната идея за погубената роля на вечната женственост в спасението на света. Тази среща ни показва втория етап, който е много по-трагичен от маниловщината и потвърждава логиката за шеметната спирала, водеща към човешката деградация.