Писателят Петър Величков: "Яна Язова не направи компромис, заплати с живота си и получи безсмъртие "

Разговор на Христина Мирчева с писателя Петър Величков по повод книгата на Яна Язова "Таралеж се жени", отличена с  Националната награда "Христо Г. Данов", 2013 в раздел "Издание за деца"

Книгата „Таралеж се жени” на Яна Язова, чийто съставител сте вие, (заедно с издателството "Изток-Запад") тази година спечели престижната Национална награда „Христо Г. Данов” в раздел „Издание за деца”. Юбилейното издание е по повод 100 години от рождението на писателката (1912-1974). Наградата знак ли е за завръщането на Яна Язова в българската литература?

Знак, и то красноречив. Яна Язова е сред щастливите изключения в българската литература, защото тя има с какво да бъде в нея, а творбите ù, въпреки хода на времето, не остаряват – и една от причините, вероятно, е в началото на нейния път. Проф. Балабанов, който я открива за литературата, дава ù псевдоним и с който я свързва една от най-мистичните връзки на ХХ век, ù отваря вратата към тайните на древногръцката драма .  От друга страна, като дъщеря на немски възпитаник – баща ù завършва с докторат по философия в Швейцария, и на майка учителка, от малка свиква да работи с план и цел, да пише всекидневно, а не да чака последния момент. За да напише трилогията си „Балкани“, всеки ден години наред, тя от 8 до 20 часа е по архиви, в Народната библиотека, обхожда местата, където се развива сюжетът и т.н. Да не пропусна и съзнанието ù на българка с мисия към патриотичното. Като наследница на известен калоферски род - дядо ù Стойчо Бешикташлиев е бил известен търговец в квартала Бешикташ на Цариград, тя има родствени връзки с Ботев и Левски, а за миналото неин учител е вуйчото акад. Никола Начов. Той е автор на биография на Ботев, на труда „Калофер в миналото“, от който тя черпи за романа си „Левски“.

Очаквахте ли тази награда или бяхте изненадан?

Не съм я очаквал, по простата причина, че у нас побеждават в такива случаи обикновено живи автори – с техните връзки, влияние, приятелства и т.н.

Разкажате ни малко повече за процеса на събирането и издаването на това брилянтно томче.

Мисля, че много закъснях с представянето на детските творби на Яна в книга, това забави тяхното включване в историята на детската ни литература.  Трябваше може би това да стане веднага след 1989 г. Те са пръснати в някогашния периодичен печат, с изключение на част от тях, включени в сборника с разкази „Герой“ и в „Лица в черти, във стихове и колелца“. Яна Язова приживе ги е събрала в папка, което улеснява съставителството им. Проблемът беше как да се подредят толкова различни по форма и съдържание творби. Накрая предпочетох модела на детските книги от времето до 1944 г. – по сезони. Имаше обещание от Министерството на културата книгата да бъде подпомогната с неголяма сума и бе посочен издател, който обаче направи всичко възможно, за да провали излизането ù. След като уредих исканите две рецензии и приготвих макет на книгата, въпросният издател ми каза, че нямало да я представи за уговорената субсидия от „Помощ за книгата“ на културното министерство, защото щял да даде книга на друг автор, който навършвал 60 години. А книгата на Язова можело да почака и т.н. Така в последния момент, преди честванията в Лом на стогодишнината, се наложи да сменя издателя с нов, който пое изцяло разходите по тома. За около седмица илюстрациите бяха сканирани, книгата бе странирана и отпечатана. Първите бройки бяха представени в Лом. Всъщност така стана май най-добре. Защото издателство „Изток-Запад“ преди това бе издало цялото творчество на Язова.

След три десетилетия изследване и събиране на фрагменти от ръкописите съжалявате ли за някой, който не сте могли да възстановите?

Яна Язова е единственият случай в българската литература, в който писател стига до читателите не с окончателния текст на важните си творби. Романите ù „Александър Македонски“, „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ и „Соления залив“ бяха издадени посмъртно след 1987 г. - по чернови, тъй като оригиналите са откраднати и до днес са в неизвестност. Редки са случаите книги, писани преди десетилетия, но неиздадени, при появата си да предизвикват такъв интерес у нас като нейните. Първото издание на романа ù „Левски“ се превърна в една от литературните сензации на миналия век при първото си издание през 1987 г., когато се разпродаде в над стохиляден тираж. Нейните книги продължават да се преиздават, да се четат и дискутират, докато творбите на много нейни съвременници отдавна са забравени.  Мястото ù в българската литература е по високите етажи.

Съжалявам, че архивът на Яна Язова е бил ограбен, преди Държавният архив да влезе в дома ù. В този промеждутък – от намирането на трупа ù в началото на август, та до края на октомври, когато Съюзът на писателите подхвърля на Държавния архив остатъците от ръкописите на Язова, е нанесен жесток удар и върху източниците за биографията на авторката.  Всъщност без енергичната намеса на Величка Филипова (баба на писателката Людмила Филипова), шефка на архивите тогава, от онова, което днес четем от Яна Язова или знаем за нея, нямаше да има нищо от писаното след 1944 г. Яна Язова щеше да е авторка само на публикуваните приживе романи „Ана Дюлгерова“ и „Капитан“, на пиесата „Последният езичник“, на шест детски книжки, на няколко спомена и текстове в пресата. Благодарение на прибраните от Държавния архив остатъци от архива на Язова, приготвих за печат по техните копия (тъй като оригиналите са откраднати през 1974 г. от Николай Хайтов и са в неизвестност до днес) романите „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ (трилогия „Балкани“); „Александър Македонски“, „Соления залив“, том с афоризми, пиесата „Силян Щърка“. Нямаше да ги има и снимките ù, към които, слава богу, крадците не са проявили интерес. Може да се съжалява също, че досието ù е било унищожено след 1989 г., а от него можеше да се научи много, да се потвърдят документално повечето от събитията около убийството ù и кражбата на неиздаваните ù романи. Най-малкото истината за Яна Язова, като една от малкото автори, отказали да сътрудничат на комунистическия  режим, щеше да е по-документирана. Знаете, че от 1944 г. до смъртта си тя не публикува и ред, за нея не се пише също, с дребни изключения.  От този период има само едно интервю с нея на Иво Балентович, публикувано в Хърватска. Все пак добре е, че е оцеляла черновата на романа ù „Соления залив“, който е най-драматичната и силна творба, антикомунистическа. Скоро за този роман добри думи каза писателят Георги Мишев: „Един съсед ми даде наскоро и прочетох „Соления залив” на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд... Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията... Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме“. 

Творчеството на Яна Язова се дели на два периода: блестящо минало и тежка съдба, каква е общата им нишка – голямата идея на авторката?

Общото е нейната мисия на писател, който твори за своя народ, който иска с труда си да прибави частица блясък към древната му история. Не е случайно това, по баща тя е потомка на прабългарски болярски род. В известна степен за този ù произход доказателство е и драмата ù „Последният езичник“, където симпатиите ù са не към Борис Покръстителя, а към сина му – Расате (Владимир).

Какво е било поведението на Яна, продиктувано от нейното възпитание, като жена и писателка в тежкия климат, в който е трябвало да живее и да твори?

Преди 1944 г. тя има връзка с неразведен и доста по-стар мъж, искало се е сила, за да се изтърпят одумките на еснафите. След 1944 г. пък, когато е едва 32-годишна, ù се затварят всички пътища за публикуване. Тя пише, без да има надежда, че написаното ще види бял свят. „Делото изгражда своя творец“, казва тя в един от афоризмите си. Писането е нейното убежище, той е опората, от онези, които само смъртта може да отнеме. Като жена – тя е била сред най-красивите българки на 30-те години, горда, самоуверена, владееща немски и френски, обиколила света, ярка представителка на поколението, което се изравнява с мъжете…, завършила славянска филология в СУ. Старите софиянци казвали, че когато вървяла по жълтите павета, те въздишали под стъпките ù от възхищение към нейната хубост.  

Бих искал да цитирам очевидеца Владимир Свинтила – негов спомен за времето след 1944 г.: „Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години софиянките ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение“. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки“.

И още пак от него: „Яна Язова пътуваше много, пишеше пътеписи, които печаташе, които цяла България четеше. Бе необикновено за една жена тогава да преброди Палестина, Турция, Египет, Гърция, Германия. Това бе първото поколение българска интелигенция, което откри света“.

Да не забравя, че тази красива и крехка наглед жена е имала характер като стомана – погребва всичките си близки и остава САМА, със съдбата си, с неиздадените си книги, с тревожното очакване на края си. Тя е знаела какво я чака и затова се е заключвала с ключалки от горе до долу на вратата на апартамента си. Убийството ù е от серията през 70-те години, която включва това на Георги Марков, Тамара Джеджева (балдъза на поета Н. Йорданов), преводача Григор Ленков и др.  И нейното, и техните са замислени и осъществени по един ужасен сценарий, сякаш от болния мозък на сериен убиец. Тя първо е била тровена, после като не подейства отровата, удушават я с колана на халата ù и така я захвърлят на леглото…

Гражданка на света, но с отечествени ценности до стремеж към монашество – какъв упрек се намери в нейното творчество след 1944-а? Знаем, че тя никога не била член на Съюза на българските писатели.

Тя дебютира със стихосбирка на 18 години и американският вестник „Сайънс Крисчън Монитор“ я нарича дете-чудо. Димитър Димов я похвалва в испански вестник, като едно-две от имената, които трябва да се запомнят. Няма равна по красота сред писателките. Има могъщото покровителство на Александър Балабанов, един от най-близките приятели на цар Борис ІІІ.

Та този талант и хубост, събран на едно място, е предизвиквал  вулкан от злоба и завист. Идва 9 септември 1944 г. и едва тогава успяват да я елиминират и пратят в кьошето. Яна Язова не е свързана с Двореца, нито с германците като Фани Попова-Мутафова например. Цар Борис ІІІ неведнъж казвал на проф. Балабанов да я доведе и да се запознаят. Ревнивият Балабанов казвал „Добре, ще я доведа“ и с това „добре“ си останало. 

Но невинаги хората са всемогъщи, всемогъщ е по-скоро човешкият дух. Защото Яна Язова не се предава и написва най-важните си книги именно в периода на изолацията, заради които  разговаряме днес. За много от онези, които са я избутали в глуха линия, които са били по трибуните, прегръщали са се за снимка с Тодор Живков, днес за нескопосните им, но прехвалени по време на соца книги,  днес никой не се сеща. Разлика има и друга – те са получили стотици хиляди левове хонорари, а Язова работи без хонорар. Да споменем само трилогията „Балкани“, от първото издание на което държавата спечели към 1-1,5 милиона лева (при 1 долар тогава – 1 лв.).

Времето и тежката съдба не са успели да попречат на сътворяването на възвишените ù творби. Днес те се издигат като изящна колона в пустиня.

Аз мисля, че Яна Язова всъщност има щастлива съдба, защото живота и книгите си тя посвещава на НАРОДА си. Тя не направи компромис, заплати с живота си и получи безсмъртие. А колкото до пустинята, нашият народ е преживявал и по-тежки времена и пак се е съвземал.

Защо заглавието на книгата ви за нея е „Проклятието на дарбата“?  Знаем колко клевети са изсипани по неин адрес и отпреди 1944 г. - от неразбиране, завист или по други причини?

Защото обикновено талантливите  автори у нас не получават признание приживе.

Желанието ни е за читателите на „Диаскоп” да споделите свои мисли или факти относно романите на Яна Язова, които са впечатляващи с типичното в обстановката и характерите, някои от тях с темпераментното разгръщане на модерни житейски проблеми – например първият у нас роман за наркотрафика „Капитан” от 1940 г. За оригинално подбраните исторически сюжети, където и най-реалните отражения на живота изглеждат като сенки от страниците на приказки и легенди.

Малко е трудно, даже невъзможно в няколко реда, да се разкаже за всеки от тях. Аз примерно много харесвам първия ù роман „Ана Дюлгерова“, който е и най-много издаван. Вероятно през есента ще излезе поредното му, пето издание. „Капитан“ е европейски роман. Но най-голямата ми слабост е великолепният ù роман за Александър Македонски, който според литературния критик Георги Цанков няма равен и би бил чест дори за литература като френската. Трудностите по събирането на черновите на ръкописа и разчитането на полуизлинелите му букви се оказаха сериозно изпитание за мен. Някъде в последната му трета единствената ми мисъл бе сюжетът да продължава със същия замах, да няма провал. Когато разчетох последните редове, помня, че казах на глас: „Браво, Яна! Браво!“, и ми се искаше да изръкопляскам. Заради премиерата на романа в Скопие, два пъти ходих и в Македония, той имаше голям успех и там.

Може да се прочетат напоследък доста текстове от наши критици за романите ù в нета, излизат и книги за Язова напоследък. И все пак напоследък името ù се свързва предимно с романа „Левски“…

За нейните детски книги, за които може да се каже, че са авангард в прозата, в търсенето на връзката между образ и слово. Всичко това е впечатляващо за любителите на картинното повествование, особено „Лица в черти, във стихове и колелца”.

Детските ù творби  имат за цел да накарат детето да мисли, да съобразява. Съжалявам, че в „Таралеж се жени“ не успях да включа 4-те други нейни книжки за деца с илюстрации на Бинка Николова-Вазова, които липсват в библиотеките, включително и в Националната „Св. св. Кирил и Методий“.  Надявам се скоро те да бъдат отпечатани заедно. 

Колкото до „Лица в черти…“, не знам друг подобен сполучлив опит да се запознае детето с великите българи, рисувайки образите им. Аз обаче много харесвам фентъзи приказката ù „Мечобрат и Красимира“.

Какво е отношението на Яна Язова към изкуството на карикатурите и комиксите? В „Афоризми” са публикувани  кратки  комикс ленти „Приключенията на господин Перунико” и разбираме от предговора, че са подбрани от писателката.

Шаржът, карикатурата я следват по петите от 1931 г., когато излиза на литературната сцена. Прочути наши карикатуристи покрай Балабанов я рисуват и нея, или ги карикатурят заедно.  Тя ги е смятала като важни за биографията си и е пазела изрезки от публикациите им в специална папка с рецензии за нея.

С коя от световноизвестните писателки – по съдба, но най-вече по талант бихте сравнили Яна Язова? Или тя е несравнима.

Трудно ми е да я сравня по съдба с друга, но може би… с великата Анна Ахматова… А от по-ново време по начин на писане със Силвия Плат - заради онова шесто чувство, с което Язова възприема света, според академик Петър Динеков. Нямаме друг автор с подобна съдба, нито с подобни книги. Макар че в известна степен ранните ù романи са близки някак си до „Поручик Бенц“ на любимия ми писател Димитър Димов.

Един страничен въпрос, над когото лично аз често съм се замисляла – смятате ли, че ако осуетеният брак на Яна Язова с Джон Табаков се беше осъществил, съдбата на Яна нямаше да бъде така трагична? В този смисъл дали Балабанов носи тежка вина за своята „правописна грешка”? Или между тях е имало само духовна връзка, която от мнозинстовото не е могла, а и сега не може да се проумее?

Ако беше се оженила за Джон Табаков през 1938 г., щеше вероятно да си прекара живота сита и нямаше да има този ужасен край. Но, мисля, че Балабанов е бил прав – тя е била родена за писател, а не за скучаеща съпруга на милионер, който ù обещава да обикалят света.

Връзката между проф. Александър Балабанов и Яна Язова няма равна на себе си, доказателство са писмата им. Колкото до физическата страна има доста въпросителни и съмнения дали въобще я е имало. Но това е друга тема. Писмата им са един ненаписан роман, който е поразителен документ на епохата, част от тях разчете Цвета Трифонова и излязоха в книгата „Мойра“. А иначе Балабанов е прототип на почти всичките ù герои – Богумил Дионисов в „Ана Дюлгерова“, Философа в „Капитан“, хаджи Кляк-Кляк в „Силян Щърка“, нему е посветен „Александър Македонски“, той е Фердинанд в „Соления залив“... Мисля си каква загуба щеше да е, ако съдбата не беше ги срещнала.

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Автор на бестселърите "Яна Язова: Проклятието на дарбата", "Софийските потайности" и "Страсти и скандали в царска България", на "Прототипи и герои", "Българинът: Голата истина", "Великденски и пролетни картички от Третото българско царство", "Сто български екслибриса", на стихосбирките "Сам си стигам" и "Неразличим".

Разчита и подготвя за печат романите на Яна Язова: "Левски", "Бенковски", "Шипка", "Александър Македонски", "Соления залив". Редактор на над 200 книги на български автори класици, част от които забранени след 1944 г. Възвръща оригиналния текст на четирилогията "Асеновци" на Фани Попова-Мутафова.

Специална награда за принос в рекламата на книгата "Рицар на книгата 2010". Годишна награда на името на д-р Хернани Цибрански - Лом, 2012 г. Национална награда "Хр. Г. Данов" 2013 г. за съставителство на тома избрани творби за деца "Таралеж се жени" от Яна Язова.

Снимки от премиерата на "Таралеж се жени", фотограф Иван Добромиров