Стоян Гяуров: "От културата на свободата до възхода на Европа"

Къде започва Европа? През XIX век Якоб Буркхарт прокарва границата там, където има смисъл понятието варварин: “Ние никога няма да се разделим с Античността, освен ако не станем варвари”, пише той. Кристиан Майер забива колчето на същото място и в същата епоха, но разглежда нещата в друга перспектива: откъсването на гърците от Ориента, от “варварите”, маркира раждането на древногръцката култура, една уникална в историята формация, защото е “продукт на свободата, а не на политическото господство”. Своята теза големият германски историк е извел като заглавие на книгата си - Култура, родена от свободата.

Европа - четем в студията на Майер, която, нека подчертаем това, е изцяло изчистена от полипите на текущата политическа дискусия за “европейската идентичност” - няма повод да се отнася с пренебрежение към другите култури, камо ли пък да се самообявява за цел на световната история. “Въпреки това трудно може да се оспорва, че тъкмо на нашия континент с течение на времето се разгръщат огромни възможности, че в сравнение с другите култури в света Европа поема по един особен път.” Прелюдията на това особено развитие Майер вижда при гърците; по-точно в това, че само при тях в световноисторически мащаб изкристализира споменатата култура на свободата. Атина поставя ново начало в историята. Авторът подчертава, че нито растящата осведоменост за гръцките заемки от Ориента, нито доминиращият днес културен релативизъм са в състояние да разклатят това принципно становище.

Разказът на Майер обхваща периода от края на микенската култура около 1200 г. пр. Хр. до навечерието на Персийските войни в началото на V в. пр. Хр. През тези векове придобиват плът и укрепват главните елементи на особения гръцки път – свободният гражданин и полисът. За разлика от ориенталските царства културното развитие в десетките миниатюрни гръцки полиси от двете страни на Егейско море е белязано не от волята на деспота, а “от общия принос на свободни и равнопоставени граждани” (макар и без участието на жените, робите и чужденците). Политика и обществен живот се правят съвместно от всички, обикновено на площада в центъра на града, агората. Общността заглажда острите ръбове на политическите амбиции, пренасочвайки силно изразения конкурентен и борчески дух на гърците в други русла – спорта, драмата и изкуството, ораторското умение, търговията и колонизацията. По този начин на хоризонта на човешката история се появява един нов човек с необикновен характер, за когото свободата стои над всичко.

За Хегел няма съмнение, че “европейският дух е прекарал юношеството си в Гърция”. За Майер също: “Защото гърците са homines maxime homines, във висша степен хора”, пише той, цитирайки Плиний Старши. Но това не е някакво метафизическо качество, напротив, то има съвсем конкретно съдържание: да бъдеш човек предпоставя да бъдеш в състояние да се изявяваш политически, с други думи да бъдеш гражданин. Затова Майер нарежда “политическата революция” на гърците сред най-важните революции в историята.

Той не пропуска да отбележи, че нейното революционно въздействие се разгръща през последвалите векове до голяма степен благодарение на възхода на Рим, който “от една страна, създаде световна империя, а от друга, не можа да устои на гръцкото притегляне”, благодарение също на това, че възниква една гръцко-римска култура, която прониква далеч на Запад. Авторът изброява и други фактори със силно въздействие през Средновековието и Новото време: римското право и споменът за величието на Рим, римската църква, евангелието и учението на Христос. Но “новото започва с гърците”, а в оформилата се постепенно симбиоза от различни елементи “гръцките продължават да са от решаващо значение”.

За Майер не съществуват меродавни възражения против това историята и културата на гърците да бъдат поставени в началото на европейските – заедно с историята на Рим и на ранното християнство. “Защото нима свободата и нейните плодове, нима рационализмът не са по-важни от техниката и динамизма; нима онова, което свързва Античността със Средновековието и Новото време, не е по-важно от разделящото ги?”

Впрочем понятието Европа се налага с голямо закъснение. През Средновековието хората са се смятали по-скоро за християни, отколкото за европейци. След края на Римската империя и след повсеместния триумф на църквата историята започва в известен смисъл отначало. Може би това усещане е един от изворите на представата за мрачното Средновековие, една легенда, срещу която е насочено острието на монографията на франкфуртския медиевист Йоханес Фрийд, Средновековието - история и култура. Фрийд потапя в ярка светлина тази толкова очерняна епоха между Античността и Новото време, апострофирайки я като началото на европейската култура на разума: “През Средновековието се полагат основите на духовното и културното единство на Европа.”

Главния виновник за затвърдяването на старото предубеждение Фрийд идентифицира не в лицето на ренесансовите хуманисти, а на просветителите от XVIII в. и на първо място в лицето на Кант. Последният сам бил жертва на собствената си заблуда, защото не искал да знае например, че неговият категорически императив е просто следствие от теоретичната мисъл на средновековните теолози. И гвоздеят в обвинителната пледоария на Фрийд: “Разумът не избуява едва през Просвещението; неговото “възраждане” започва векове преди това, близо едно хилядолетие преди Кант, в двора на Карл Велики, интензифицира се през Х век, усилва се още повече благодарение на непрестанната културна обратна връзка и позволява на мислителя от Кьонигсберг да се огледа, възкачен върху раменете на чужди му гиганти, и да продължи да мисли. Европа се ражда дълго преди началото на “Новото време”.

Средновековието спасява голяма част от мъдростта на Античността. Без монасите и учените от богатствата на древната култура щяха да оцелеят само ръкописите, съхранени от Византия и арабите, плюс руините. Кой, след завладяването на Константинопол и закърняването на арабската наука, пита Фрийд, би се интересувал още от наследството на Античността? Именно латинското Средновековие, черпещо постоянно от Античността, обучава своите елити на езика, изкуството и мисълта на древните, изостряйки по този начин усета им за предизвикателствата на новото. Фрийд разказва, че през XVI в. четирима философи били запитани защо доброто се превръща в зло, справедливостта - в несправедливост, истината - в лъжа: “Защото Бог е мъртъв”, отговорил единият от тях, половин хилядолетие преди Ницше. Какво ти тук суеверие! Средновековието на Фрийд кипи от интелектуално любопитство и съзидателни импулси, които преобръщат изцяло отрицателната нагласа, живуркаща все още в историческото съзнание на съвремието.

Огромен е материалът, с който авторът документира своето “луминесцентно” виждане за Средновековието. Започвайки от Боеций, той не пропуска нито един клон на духовното развитие, с акцент върху философията и теологията, физиката, астрономията и картографията, дори музиката. Впечатляваща е разгърнатата от него обществено-политическа панорама - борбите за надмощие на земята и за монопол върху небето, възраждането на градската култура, последствията от кръстоносните походи. Но вниманието му остава съсредоточено върху разширяването на духовния хоризонт и проникването на рационалната мисъл в ежедневието, защото не царе и папи, а ежедневната “употреба на разума” трасира пътя към модерната епоха и величието на Европа.

Christian Meier: Kultur, um der Freiheit willen. Siedler

Johannes Fried: Das Mittelalter. Beck

(2009)

Текстовете са предоставени от автора Стоян Гяуров и от издателство "Ерго"

карикатура: Георги Чепилев, "Работа, Свобода, Равенство"

Още за автора и книгата тук