Из "Поемата "Мъртви души" на Н.В.Гогол като етап в развитието на руското месианско съзнание: Плюшкин

Последната – пета – среща на Чичиков е с Плюшкин – краят на пътуването, краят на спиралата.

Известно е, че фамилията на героя (от „плюшка” = „кифла”) като символ на удоволствие, пиршество, изобилие е парадоксална метафора, контрастираща с неговата истинска същност: свръхмерно скъперничество, жестоко самоограничение, живот под знака на лишението. Но се забравя, че всъщност този герой е известен сред мужиците под съвсем друго прозвище:  Закръпко (рус. „заплатанной”). Оттук започва страшната раздвоеност, лишаването, раздялата на човека с всичко човешко. Образът на Плюшкин представя пълната парадигма на липсващия човек. Накратко тя е следната:

На първо място – както казвахме, героят загубва името си, което говори за загубена човешка индивидуалност (с никого от предишните помешчици подобно нещо не се е случвало).

На второ място – той е лишен от полова принадлежност, (разкриваща се впрочем още при двусмислието на фамилията: „плюшка” – „кифла” е от женски род, но е фалически символ). Когато го вижда за първи път, Чичиков не може да „разпознае от какъв пол беше фигурата – селянка или селянин”. Никога преди Чичиков не се е срещал с подобен субект (срв.: „такъв още не беше виждал”).

Плюшкиновата  безполовост  обаче няма нищо общо с андрогинното начало – в случая тя е признак за физиологично антропологично обезличаване, някаква вселенска геронтологична инкреативност – импотенция в космически мащаби. При атеургичния Плюшкин нищо не се създава – при него всичко се руши.

На трето място – у героя е налице остра времева недостатъчност (за разлика от всички предходни персонажи). Той е седемдесетгодишен – изтекло е, пропаднало е някъде времето му и сега той стои на границата със смъртта – застанал е пред самия праг на небитието.

На четвърто място (в тясна връзка с времевата) – героят развива и пространствена недостатъчност. Обиталището на Плюшкин е забележително във всяко отношение. Външно погледнато, то е огромно:  чуден замък, дълъг, дълъг, извън мярката, на места едноетажен, на други – двуетажен. Но вътре то е претъпкано и задръстено с всевъзможна предметност, за чието изброяване авторът отделя цели страници. Огромната купчина предмети заема самия център на пространството, около който кръжи паякът Плюшкин. От друга страна, пространството е организирано отгоре надолу, което създава усещането за пропадане в дупка: Чичиков влиза в тъмен широк трем, откъдето го лъхва влага като от зимник, после от трема пропада в стая също тъмна и т.н., докато постепенно жизненото пространство съвсем се стеснява и загубва. Хтоничната същност се подчертава и от един характерен животински детайл в портрета на героя:  „малките му очички играеха изпод високоизраслите вежди като мишки, когато, подали из тъмните си дупки муцунки, с наострени уши и раздвижени въси, разглеждат дали не се е спотаила нейде някоя котка...”

На пето място – Плюшкин е загубил семейството си както физически (смъртта на съпругата му, Александра Степановна, и втората му дъщеря), така и духовно (скъсва завинаги връзките с останалите членове, и то не само на семейството, но и на рода) – особеност, която също липсва у преждепосетените от Чичиков помешчици.

На шесто място – Плюшкин е пропилял по пътя всички човешки чувства. С едно малко, но важно изключение – бледото подобие на приятелско чувство, което го осенява при спомена за единствения отдавна забравен познат от детството. И тогава само за миг „по дървеното му лице изведнъж се плъзна някакъв топъл лъч, изрази се не чувство, а някакво бледо отражение на чувство”. Мимоходом да си припомним колко много говори за приятелството и приятелските чувства (за разлика от Плюшкин) първият помешчик Манилов. За силата на чувствата между тях не може да става никакво сравнение.

И така последният Гоголев герой е загубил всичко 1) име; 2) пол; 3) време; 4) пространство; 5) семейство; 6) чувства – но в замяна на това се е сдобил с нещо друго – скъперническа страст. Трябва да подчертаем обаче, че това не е просто форма на банално скъперничество, а Плюшкин съвсем не се явява образ на обикновен скъперник. И проблемът не е в хипертрофията на проявата, нито в хиперболичния похват, използван от автора; тук имаме работа с нещо друго.

Наистина от Плюшкин се явява патологична, всепоглъщаща мания за трупане, но казаното не е достатъчно точно: той е преди всичко неуморен труженик, истински ловец на материя (както го наричат неговите крепостни), своебразен поет на събирането, вдъхновен както от  огромното количество зърно, брашно, платна, сукна, овчи кожи, сушени риби, всякакви зеленчуци, и хранителни припаси, така и от всеки, дори най-дребния детайл:  вехта подметка, женска дрипа, железен гвоздей, глинено чирепче и пр., и пр...

Казаното е вярно, и все пак ... Тук се усеща нещо нередно, нещо не съвсем докрай ясно. Да, Плюшкин иска да събира и събира, но не за себе си събира той; трупа, но някак си не за да притежава. Той е, така да се каже, извънпоставен по отношение на т. нар. полза и изгода. У героя се забелязва някаква особено жестока форма на себелишение, стигащо до крайна степен на ригоризъм, на изуверство. Недостатъчно е да се каже, че това е скъперничество към другите – Плюшкин е скъперник най-вече към себе си самия. Малко е да се каже дори, че Плюшкин е ловец на материя заради самата страст на лова, не, неговата страст (която самият той надали осъзнава) се състои в нещо съвсем друго – Плюшкин е преди всичко не ловецът, а унищожителят на материята. В неговия замък е струпано всичко от предметното битие, в наличност е цялото, което Е съществуващото. Но това съществуващо преминава в своята противоположност:  храните гниеха:  кладите и купните се обръщаха на чист тор ... страшно беше да се допре човек до сукната, платната и домашните материи: те се обръщаха на прах ... всичко гниеше и ставаше на дупки и сам той се обърна най-после в някаква дупка на човечеството. Хората заговарят, че това е бяс, а не човек. И страстта на Плюшкин наистина го превръща във въплащение на беса – беса на разрушението. Принципът, на който служи този бяс, е не Божественият  “creatio ex nihilo” (творение от нищото), а точно противоположният, антилигургичен принцип: сътворението да се обърне в нищо, небитие. През дупката Плюшкин изтича и анихилира. Битието, това е дупка, образувала се в границите на живота, през която страховито зее небитието и мрачно гледа смъртта.

Всъщност се оказва, че в един момент от своя живот Плюшкин не просто загубва името, времето, пространството, пола, семейството и чувствата човешки, а той самият ги отхвърля, сам не желае нито името, нито времето, нито пола, нито пространството, нито семейството, нито чувствата човешки, не желае вече дори самия живот.

Това е последната спирка по спиралата на човешкото падение – човешкият сатанизъм – да, „всичко може да стане с човека”...