Милена Кирова: "Ежедневие и абсурд"

Отзив за книгата на Стефан Бонев "Пред прага на храма", разкази

ИК Хермес, Пловдив, 2012

Добре би било, ако се сещаме понякога, че литература се прави не само в София. Стефан Бонев не е сред авторите, чиито имена срещаме често, още повече – обкръжено с похвална критика. Първата си книга с разкази той издава сравнително късно, вече надхвърлил четиридесетгодишна възраст, през 2005. С втория сборник, „Изпит по летене”, печели наградата на Пловдив за 2009 г. Сега пред нас е вече третата книга, опазила с категорична последователност пристрастието му към жанра на краткия разказ. Опазила също така, но и доразвила, онази особеност, която прави интересно присъствието на Стефан Бонев в най-новата ни литература. А тази особеност се изразява в художествената употреба на абсурда, гротеската, парадокса в съчетание с най-обикновени, ежедневни, делнични теми от бита на българския човек. Съчетание, което няма силни традиции в родната ни литература, но все пак би могло да припомни характерния принос на Светослав Минков от времето между двете световни войни.

Много от разказите на Стефан Бонев тръгват от една парадоксална ситуация, колкото нереалистична, толкова и „нормална” в началото на сюжета: дребен чиновник открива, че умее да контролира атмосферните състояния; в продължение на седемдесет и девет дни вали сняг от накъсани парченца употребена хартия; един примерен съпруг се нарежда на опашка за сирене, от която ще се прибере след двадесет години... В друг тип разкази сюжетните обстоятелства са подчертано реалистични, ежедневно-битови, но героите са необичайни и внасят абсурдизма на своята гледна точка, макар че този абсурдизъм постепенно ще се окаже по-нормален от нормите, с които са свикнали да живеят самите хора: една изоставена пощенска кутия на село, очилата на стар писател, празен буркан тип омния, един старомоден гардероб за спалня... В третия тип разкази най-сетне и обстоятелствата, и героите не изглеждат необичайни. Странното, невероятното идва по-късно и преобръща живота им, а и представите на читателя за това кое е смислено и кое безсмислено в човешкото битие. В тази група попадат двете най-добри, антологични за всеки български сборник с кратки разкази от началото на XXI век, творби: „Пътят към обителта” и „Капитанската шапка”. В първия разказ писател, изпаднал в творчески застой, попада в изоставен манастир, откъдето никога няма да си тръгне обратно, макар че е пристигнал само за кратка отпуска. Във втория – един фалшив капитан, владетел на представите за „мъжко” присъствие, попада насред най-големите си мечти – на кораба „Астролабия” под командата на великия откривател от XVIII век граф Жан-Франсоа дьо Лаперуз. Във всички случаи „изгубените” герои на Стефан Бонев намират себе си точно в бягството, в невероятната, анти-възможната ситуация. Това, което интересува писателя и което очевидно го кара да пише разкази, са разколебаната идентичност на съвременния човек, незабележимият терор на дребното ежедневие, невидимите през очилата на нормите и нормалното изходи към спасение на духа, възможността за щастливо единство и примирение на сетивата с душата, на желанията и амбициите – със спокойствието и хармонията в съвременния живот. Разбира се, не всички между съдържащите се в книгата двадесет и три разказа са еднакво силни и художествено убедителни. Някои от тях откриват необикновеното, непознатото във вече познати модели: един служител от канцелария се оказва затворен в зловещо клаустрофобичен куб по подобие на ситуацията в много известен филм; предмети и ноти от затворен пиано бар танцуват вихрено като цветята на малката Ида... Важна е, обаче, специфичната ниша насред голямото литературно поле, в която успява да се помести творчеството на пловдивския писател Стефан Бонев.

Проф. Милена Кирова,

 29 юни 2012 г. вестник "Култура" (бр. 25)

шарж на писателя Стефан Бонев от художника Константин Анастасов