Мариана Тодорова: "За поезията на Йордан Ефтимов - Предпоставени каталози"
25.05.2020
Предпоставени каталози
(Каталог на доброто за детската душа;
Каталог на доброто в Световната душа)
►
Спомняш ли си, как започнах да духам в ухото ти?
Трябваше да наподобя различни ветрове.
Нощен бриз, който духа от сушата към водата
и е перфектен за тихо тръгване, ураганен горещ казахстански ибе, който обстрелва с
дребни камъчета,
барабаните на полето, сух харматан, който оцветява
Атлантика с кръвта на Сахара, арабски самум, който
смесва желязото на земята с мехурчетата на морето,
италиански суховей сироко, който с горещината си предизвиква безумие и убийства от
загуба на посоката,
(…), шквал, който рязко преобръща солидни лодки, леден трамонтана, спускащ се отгоре като паднал ангел. Страшни, нежни, меки като сюнгер и твърди като бетон.
Постигнах само смях.
(Йордан Ефтимов „Сърцето не е създател“, 2013)
Поезията на Йордан Ефтимов е нов жанров синтез от наивистичен лирически изказ и действителен наратив от ежедневието, упражнен като рамка на тези толкова витални и привлекателни образи (антропологично проследено това е Геровската линия в българската литература)
Инструментариум, който е доста сложен. С безброй литературоведски асоциации и препратки. С исторически наративи, със сатирични пространства и разнородни семантични полета. Обединението им, казано условно, е игрово и напълно в наивистично-интелектуално съответствие, така се създава наистина нещо впечатляващо.
Поезията му съвсем пряко изразява презрение към режисираните пазарни успехи, към корпоративните приноси на социалното изкуство, към баналните презрели утопии. Има обаче нещо „закотвящо“ в неговата поезия, това са подтиците да разчетем каталозите на доброто, върху които стои здраво всадена психологията на детето.
Но нали искам? Нали ще умра, ако не мога!
(„Седемте пингвина“)
Не че авторът желае да пише непременно стихотворения за деца или за детските неща. Напротив. Темите му са съвсем сериозни, засягат зрелостта на човечеството. Но ги има съвсем ясни следите на невтвърдените автентични преживявания и пожелавания у човека, чисти и цветни като в сънищата на детето.
…Ама ти винаги си за слона!
(…)
…Ама ти пак си за слона!
Преднамерено ситуираните от мен „Каталози“ тук включват въпросителни и последвалите резултати – от и за доброто в света, зелени като току-що измъкнати от водата водорасли (ако се съобразим с конотациите на цветното в стихотворенията „Елдорадо“ и „Това, което излиза от мен“ например). Това са набори от ярки въпроси, нетърпящи отлагане:
За маковете никой
не казва, че са избелели.
(„За маковете“)
Чайките са вид кокошки.
(„Облаците на зенита“)
Две влюбени деца, открили свойто „искам“
и скрили от сърцето „никога“.
(„Флагът е червен“)
В „никога“ се съдържа обемност, която обхваща въпроси от всяко детство – до втвърденото благосъстояние на съвременния практицизъм в Световната душа. А там всичко, от високото до незначителното, макар и да генерира проспериращи неща, е хлъзгава писта за човека с накърнена познавателност:
Две прегорели солети –
крачетата на бъдещата мъжемелачка…
(„ Две…“)
Човекът не може да изнасили славейче, колкото и силно да го желае.
(„Ода на радостта“, На Елин Рахнев)
Не че в поезията на Ефтимов ги няма социалните полярни опозиции – ДОБРО и ЗЛО. Напротив. В стихотворенията му обаче техните визии ни изправят пред абсурдите на извечните светове, подлъгвали човеците за овладяването им. Безуспешно, според позицията на Евтимов, защото:
Има неясни разбирания за свободата.
Длъжен е да ги поддържа неясни – заради свободата
(„Заради свободата“)
Блажен е лъвът, изяден от човека
и лъвът ще стане човек.
Проклет е човекът, изяден от лъв
и лъвът ще стане човек.
(„Проглас към Евангелието“)
Ако днес допуснем да се мисли за Моралното само като за Добро, означава ли това, че Доброто ще да е винаги морално? Дилемата „добро / зло“ припокрива ли се с казуса: „неморалното равно на зло“? Стиховете му предизвикват потръпване, но не претръпване. Защото са със силни послания.
В стиховете на Йордан Ефтимов, всяка морална трактовка (която вещае промяна или консерватизъм), дори в най-изтънчената си форма, е вид натиск върху индивидуалността на субекта. Тоест Моралното не би трябвало да се схваща винаги като „добро“, ако правилно сме разчели заложеното в стиховете му. Според спецификата на изказа и на визиите у Ефтимов, единствено в Нежността има пълнота в аспектите ѝ на „добро“:
защото аз търся човешките души,
тръгнал съм на лов за тях –
за да им дам една надежда
(„Пейзаж в съня“)
Исках с овчарския прът на провинциалния си хъс
да се прехвърля отвъд добрините
(„Стадионът“)
При разчитане на неговата поезия чрез предпоставените от мен „Каталози“ въпросната опозиция би трябвало ситуира НЕЖНОСТТА срещу ЗЛОТО. Пример от подобна опозиция представлява цялостната първа част на стихосбирката му „Сърцето не е създател“, 2013, същото важи и за значителна част от предизвикателните му стихове в "Доказани теории, окончателни експерименти", 2018.
Неортодоксалната позиция в тях е предназначена за важна споделеност, изказът е особено ярък: „Целувам техните възпалени клепачи“ (“Пейзаж на душата“). Поетичното би могло да се схваща и като акцент на стилистичния му уклон за „отместено научно писане“, по мнение на съвременната критика, според мен най-вероятно поради „превес на житейското познание“. Струва ми се, че тук може да се посочи и изключително сензитивното му стихотворение „Непреводимостта на красотата“: „Излезе,/ за да видиш красотата на дъжда,/ когато вратата се заключи./ Една от онези врати/ без дръжки/ заради ремонта.“
Тук е целият Йордан Евтимов – от възприемането на непосредствената красота на дъжда – до неизбежната възбрана за употреба на „строшените“ некадърни неща, при обратен обход.
Каталозите на злото, извън детското световъзприятие, са другата, по-сложна, но нарочно показана роля на тривиалните образи на възрастовата група чрез манипулации на тяхното съзнание. Би могло даже да се говори за възрастов персонажен манталитет в поезията на Йордан Евтимов, специфичен.
Ако натисна повече,
ще кажеш, че се предаваш.
А щом те пусна
ще ми подложиш крак,
за да ти се поклоня доземи,
с ръце, вдигнати към краката ти
в молитвен жест.
Каква весела игра.
(„Игра“ от „Трансплантознание“)
За да може да се постигне смисъл в нежността на индивида, излъчен от общия профил на лирическия персонаж в поезията му, тя е акцентно изведена из другите специфики, поетичното се „презастрахова“ чрез смесица от нови показатели („поклон доземи“… „каква весела игра“). Читателите, особено по-младите, остават сред верните му фенове точно по тази причина – посланията и визиите за тях са изключително специфични, постмодернистични, Ефтимовски.
Колкото и привидно омекотена да изглежда «нежността» в битието на персонажите му („…молитвен жест“), в реалиите на изкуството, разобличаващо днешния абсурден практицизъм, тя дръзва да се противопостави на злото. И Йордан Ефтимов незабавно ѝ дава тези права:
…нека всяка песъчинка,
полепнала по устните, в очите,
да ти напомня, че от мекотело
си израсъл до убиец.
(„Инструкции“)
В каталога за доброто, поискан от детската душа, страхът и радостта раждат нежността, а тя има ценностно място и смисъл и за детето, и за възрастния, а това става чрез проверка на показателите ѝ в ежедневието:
…Защото без този страх каква радост?
(„Въже“)
В стиховете на Ефтимов поводът за размисли се събира от различни източници, те са дълбоки, изстрадани, тук грешки не се допускат, а ако това се случи – заплаща се скъпо, нежността притежава състава на небесната сълза:
Обидно е, когато не обичаш
Какъвто и сблъсък или спор да се е зародил между любими, или не толкова любими същества (такъв в поезията му е състезателният терен, маркиран от Човек и Човек, Кит и Слон, Слон и Змия и т.н ) душата му си остава вярна на своя изконен избор, което се подчертава с предпазлива и милостива всеотдайност:
Ама нали ти казах, че аз съм за слона…
В каталога за възрастни, където мъдростта е впечатляваща и науката е за проспериращ напредък, липсват в такава пристрастяваща степен емпатията и съчувствието, при възрастните човеци гледната точка, според поета, е усложнена и винаги съобразителна.
В потвърждение на правдивостта на визиите за доброто, в поезията на Йордан Ефтимов има неин превес чрез подсилване на НАИВИСТИЧНОТО ИЗОБРАЖЕНИЕ. (Всъщност, както казах и в началото, това е Геровската линия в българската литература). Поезията на Ефтимов откроява как Злото е еднопосочно, по-ограничено, натоварено е със съмнение, че уж е възможно да не се случи, обаче при всички случаи то е по-удобно, и по-конформистко. Твърде интелигентен е представителят за възрастните автор, за да изважда скелети от гардероба на злосторниците, да ни плаши с призраци, да гради масивите на „мачизма“, които пък по-сетне да разгромяват злините пред очите ни и т.н.
Не очаквайте нито хоръри, нито силуети на зли демони в поезията на Ефтимов. Злото е онова, което най-вече е „без вкус“. То може да „засища“, и дори да е „невинно“. Но това не означава, че е привилегировано. Днес много по-често го срещаме в предпочитанията и в естетиката на възрастните:
Лицето беше мъхесто,
непроветриво, безинтересно, плътно.
Устните – слузести като на родилка, набъбнали
и безизразни, като отражение на тези отдолу.
Целувайки я, останах с впечатлението,
че сме стигнали докрая – едва ли
можехме да направим нещо
по-потно, по-мазно, по-задоволяващо.
Целувката събуди в паметта ми
спомена за един обяд преди много години:
"белите бъбреци" на един бивол,
които имаха същия вкус, т.е. нямаха вкус,
единствено засищаха.
(„Целувката“, На момичето от ксерокса)
С възмъжаването на човека злото става все по-многообразно за разчитане, а и нетърпимостта към него – все по-условна. Реакциите, според поета, не се свеждат единствено до професионалната нетърпимост към посредственото.
Бившите ми съученици в антикварен възторг
лъскаха щитовете на оплешивелите си кубета,
ровеха в кофите за боклук, търсейки Бога,
пеейки Харе Кришна и пишейки още
по-отчайващи хайку.
(„Аполония, 95-а“)
Непрекъснато се върти в поезията му колелото: фантастично-реално; реално-фантастично. („Времето за поредната ми реинкарнация бе изтекло“, съпротивлява се съзнанието). Но и най-реалното в поезията му, не е само реалистично. Виталността на образите е жизнено необходима за поезията му.
Йордан Ефтимов държи много на последното:
Затова мога с чисто сърце да благодаря на всички ви,
че издържахте шумния концерт.
После да ръкопляскам на оня приятел,
който свали заради мен цял плакат
на Лепа Брена
(„Пролетта такава, каквато е“)
Границите между художествените норми са податливи, с неограничени профили. Чрез най-новите си стихове Йордан Ефтимов допринася за тази разкрепостеност, но настоява за избор в художествената игра на светове. Не зная дали това е достатъчно добре за литературата, но за читателите е допустимо важно, особено за най-младите автори, защото поетът ги изкушава с нещо друго, освен прякото удоволствие от самото четене или слушане. Просто не ги подценява като зрители, или като читатели на смислени модерни художествени визии:
Имагинерният ми живот е все тъй неразчетим,
като зарязан гигантски строеж:
изкопите са пълни с жабунява вода
вместо смисъл
и този изработен от нас изкоп – the void –
се разроява
и цъфти като антарктически скреж.
Авторът не желае ерудицията му на писател да подценява човешката аудитория и да загърбва напълно първичното у човека. Но това „първично“ при Ефтимов винаги е на ръба на артистичното, на виталното, чупещо канона:
Разстлали копията си надлъж и шир като опитомени арабески,
ризомите на мълниите явно искаха да ни
избесят.
Един от нас с К а н о н се втурна към скалите,
но – щрак! – и ето, вятърът го грабва и отлита
с него – М е ч а к р ъ в в небесната таверна да разлива.
(„Аполония, 95-а“)
Като поет Ефтимов има претенцията да разказва за случващи се пред очите ни неща, но повече милее за други, предстоящи. Достоверността му е изрядна. Съчетана обаче с лудешката му виталност и самоирония във визиите му се постигат и абсурдите, и невероятните образи на гротеската, и те са толкова привлекателни в своята антидогматичност, че не можеш да се откажеш от бъдещо общуване с такава поезия. Става дума за „Метафизика на метафизиките", "11 индиански приказки", "Африка/Числа", "Опера нигра", "Жена ми винаги казва", "Сърцето не е създател", "Доказани теории, окончателни експерименти".
В поезията на Йордан Ефтимов гледката към собствения бит не е само географски предопределена:
„Сънувам, че сънувам,/ че летя –/ над Банята порутена/ със свещник от брези по покрива,/ с раздрънканите клавиши на капителите ѝ/ и циганчета, дишащи К а л е/ и с него свойто херметично щастие;/ летя над Пезевенкската градинка –/ ято старци като гарги/(…) взривената Градска библиотека,/ над изгорелия цирк/ и пазара К и р к о в - със спиращите дъха/ като Библии/ еврейски къщи,/които го пазят от вятъра...“
Тук реалността е самото зло, калкулирано в реални видения: „над Герена и Слатина,/ над Н а р о д е н ю м р у к/ и Модерно предградие,/ Бакърена фабрика с кангалите/ крадени жици от мед/ и онези, недалеч от нея –/ живеещи хоризонтално,/ във вечността,/ опънати, рядко – свити на топка,/ оглозгани;/ над Въжената и Захарна фабрика,/ с такситата и рейсовете за село,/ и складовете на гарата;/летя/ над хилядите изнасилени/ в Западния парк,/ в офисите на този селски град,/ в градинката при К р и с т а л...“
Стихотворението се нарича „Пейзаж в съня“, то препотвърждава авторовата емпатия, жизнено необходима за човешката душа:
Сънувам, че сънувам,
че летя…
По-горе видяхме обиталищата на обичаните от поета, но низвергнати от цивилизацията човешки същества, вплетени в старите коренища на града: „придошли хора, заспали по ъглите на плоското му дъно“, които също искат да сънуват, но „не други градове, а други времена“. Най-драматичното е, че поетът разбира през тъгата си, че не всеки може да сънува, че сънува…
Достатъчно ли е да се загатне, че писателите, участници във всегодишните черноморски Аполонии, „изневеряват на местната таверна“, за да се почувства творческата атмосфера сред суматохата на предизвикателните изкуствата., вдъхновени от маргиналиите и от обикновените хора? И ето я случката „досами морето“:
Мракът започва да залита, да се люлее
и да хълца,
отгоре някой гледа ни безмълвно.
Най-близката звезда е толкова далече,
небето ни е вечно (,) обсипано с картеч.
Напила се е вечерта, вдървена и протяжна,
ще има още дълго да пеем и да се прозяваме.
(„Аполония“,95-та)
Последната строфа е антидогматичната визитка на самоиронията у Йордан Ефтимов. Както е в стихотворението „Упътване за справяне с празен SMS“. Особено силна е тя в „Направихме си гара“, в детайлите на тази утопична с удобствата си „спирка на времето“. Ето, тя е с нова дъсчена ограда, на стената – карта, в ъгъла – мъдър гарван. Но кантонер дали сме си избрали? Разбира се, там е – „къркан е до козирката“… Обаче следва характеристика на масовия човешкия „авангард“:
време е за обща стачка, брат,
да се настъпваме до шадравана.
Направихме си гара, man, направихме си гара!
Дойде моментът, брат, да бъдем в авангарда.
Вади каквото знаме имаш, тръшни вратата с рамо.
От нежните звуци на оня вятър в ухото на любимото момиче („Сърцето не е създател“) – до грубото затръшване на вратата с рамо („Непреводимостта на красотата“ и „Направихме си гара“) пътищата за човека са гротеска на очакваното.
Не само екзистенциален, но и онтологичен въпрос поставя всеки отделен стих в поезията на Йордан Ефтимов. Но винаги се избира най-съкратен вариант на задаването му. И както в звуците си детето може да концентрира жилото на своя въпрос, за да изрази напълно аурата около непознатите думи, така и в стиховете си поетите интуитивно постигат центъра на познанието си за различията в човешкото.
Тази силно подчертана особеност в „дискусията“ между детството и зрелостта, между персонажа и автора (казано най-опростено: между детското и втвърдената възрастовост) всъщност онагледяват пътищата на човешкото осиротяване („…Ама ти пак си за слона!“).
И макар Ефтимов да избягва чак такъв рязък двуполюсен модел като лирическа платформа ("Жена ми винаги казва", 2005), в поезията му има особена обвързаност между питащия и другия, което обстоятелство през напрежението гради привлекателността на образите. Защото никой от двамата персонажи не изглежда да желае да отпадне този, който е отсреща.
В други случаи образите се преплитат, припознават, менят местата си, казано наивно – единият не може без другия. Защото има прескачане от психоформата на разчитане на „детската“ дума към изконното съзнание на поета („Ама ти винаги си за слона!“).
Поетът страда за похитените ценности у възрастния индивид (най-често това са конотации, разсекретени в дълбото лоно на съня). Понякога въпросите на автора се преплитат, сливат, разтварят. Не са в предпочитанията на Фройд, а на Юнг. Поезията на Йордан Ефтимов изразява, постига, предполага Решения и Резултати, а не Отговори.
на жалкия стадион (…) мизерна тангента
… моето тичане даваше все нечутите и голи
резултати
от безкрайно повторено варварско жертвоприношение.
(„Стадионът“, По Златомир Златанов)
Аз лично харесвам такава поезия, която не ми дава директни отговори, и е коректно да го заявя открито – стихосбирката „Доказани теории, окончателни експерименти" е сред най-смислените книги в българската литература. Стиховете на Ефтимов интригуват с изведените наблюдения в движение:
Сега бях застопорен по средата
на един небулозен зид от заобикалящата ме, цапаща като пейка, лоша
литература,
затворен като експортна вградена невеста в стената,
(…)
Пленен в живота на пошли денотати отсам,
заслепен от виждането на собствената си
слепота,
аз се хващам, че пиша роман
за невъзможното лингвистическо събитие тук,
което би направило това"тук" равно
на "оттатък".
Това тук да стане равно на оттатък – е жестоката голгота за всеки писател, за всяко дете на изкуството, но Йордан Ефтимов, освен в каталога на детето, ще я постави в измеренията на „световната душа“, и ще засънува…
Бягах и краят все се отдалечаваше,
както в модните представи за разбягването
на Вселената
***
Интелектуалните препратки в стиховете му (както е „заиграването“ с „решетката на Пънет“ – една диаграма, предложена от Реджиналд Пънет, с помощта на която графично се представят възможностите за съчетаемост на родителските генотипи у техния наследник), не целят да упражнят психологически натиск от Ефтимов върху четящия; Нито пък да подценят читателското въображение чрез твърде усложните понякога асоциации. Напротив, през цялото време усещаме колко силно и дори насърчително поетът държи на този свой метод, за да облекчи дишането ни сред навалицата от предизвикателства за познанията ни. Преплитат се познато с неизвестно, и обратното, после много внимателно ни повеждат към словесните визии на тази нелека поезия…
Авторът отбягва да дели неделимото: реалното от мечтата, съня от сънуваното, наивитетът на детето от „елдорадото“ на покрусата и не-свободата на възрастния. Когато се появят разделителни линии, те са по-напасващи за каталога на „окончателните експерименти“ – спрямо Световната душа. Резултатите от окончателните експерименти, преминали през сърцето, се оказват по-силни и по-достоверни от научните теории за тях. Така науката дава тласък неочаквано на поетическата култура за нещата от живота – сънувани в съня на детството. Злото в Каталога на Световната душа не се прицелва във физически травми – то развенчава „безвкусието“ на културата, която има амбицията да променя света.
И следва да се запитаме: слоновете имат ли гъвкави «колене», и въобще колена, както е при най-послушните хора; а растението «слонско ухо» при нездраво наше любопитство чрез докосване до листата му, ще ни накаже ли с пареща болка?
Не се отмества лесно поетичното…
На път е да изгуби последния си кон,
закъснял е фатално, объркал тайминга на битката.
Краят наближава, а той още има проклетия кон,
все по-малко крилат.
(„Източни стратегии,
Шахът е доста кървав спорт, мен ако питаш.“)
Поезията на Йордан Ефтимов има иманентни художествени качества, напълно свои, затвърдени.
От първата книга на Ефтимов до най-новата "Доказани теории, окончателни експерименти" тези стилистични настройки и тълкувания се препотвърждават.
Запомнила съм от Йордан Евтимов една история в стихове, тя би могла да е важна – в труден житейски случай:
Намерил си пътя едва когато осъзнаеш,
че болките в краката
не са от дълъг път,
а от очакването
Оставя ни да гадаем кой би могъл да е „най-дългият“ път. И за кого. Макар на пръв поглед да изглежда, че е такъв за детето. Не само заради хронологията на годините. Но пък кой знае…
Откъс от „Следовници на Александър Геров, В: Мариана Тодорова Животът – нашата едничка страст“, Литературнокритически очерк за Александър Геров и негови Следовници. С., 2019, с. 220
Фотография: Жак Анри Лартиг
За Мариана Тодорова
Мариана Тодорова е литературен критик и историк, доцент д-р по Съвременна българска литература в Института за литература към БАН. По-важни авторски книги: „Кръстьо Куюмджиев в българската литература” (2003); „Поемата Зелена игра на Иван Радоев” (2003); „Александър Геров. Самотникът” (2004); „Георги Господинов – от Гаустин до Градинаря” (2009); „Физика на тъгата – като послание” (2012 ); „Почерци“, (2015); „Почерци. Книга 2“ (2018); „ Животът – нашата едничка страст. Очерк за Александър Геров и за неговите следовници“ (2019). Сайт в интернет – www.karinam.com
Йордан Ефтимов в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.