Мариана Тодорова: "Пламен Дойнов – Политически сатири"

...сто ковача коват
двеста детски ковчези...

 

(„Висящите градини на България“, 1997)

 

Пламен Дойнов извърши пробив в здравия консерватизъм на сериозната литература, без да намалява престижа ѝ. Когато пише „Висящите градини на България“ и „Мистификации“ той е на около 28 години. Но стилът му демонстрира зрялост и провокативност: гротеска, автоиронични детайли, акцентни градивни елементи в елегично-сатири­чeското звучене на неговите стихове (както е иронизирал сам себе си: „омазан в поетичен конфитюр“, и „лицата ни лепнеха от пот и патриотизъм,/ а аз се подготвях за успешен поет“). На общия фон се очертава самобитният му личен почерк, за две десетилетия той се превърна в автор със значителен принос в българската литература чрез великолепните си сатирични балади (колкото и странно да звучи, но това определение е актуално за него,  може да се твърди, че от съвременните поети той е най-близо като стилистика до маниера на писане у Иван Радоев). Ритмично се появяват книгите на Пламен Дойнов "Любовникът и Маестрото" (1993), "Висящите градини на България" (1997), "Мистификации" (1999; 2000), "Истински истории" (2000), „Кафепоеми“ (2003), "София Берлин" (2012), докато се стигнe до най-важната и провокативна негова книга след „Любовникът и маестрото“ – „Балът на тираните“ (2016), която е с политически, с художествено-социални акценти.

* * *
„Балът на тираните“ – особен е интересът към тази книга у почти всички нейни читатели. Не съм чула някой да е останал хладнокръвен към текстовете й: политическа, натурална, но не груба или манипулативна; един бал на маските, телата и кръвта, заключен в страниците ѝ, което я прави най-страхотната и най-предизвикателната кни­га от последното десетилетие в литературата ни. Това мe накара да се върна назад: към научните текстове на Пламен Дойнов от "Литература в междувековието. Поглед към българската литера­ту­ра 2000-2003", и на двутомното изследване "Българ­ска­та поезия в края на ХХ век". Лите­ратуроведски издания от 2004 и 2007 г., които са безкомпромисен разрез на обстоятелства и худо­жествени творби, оригинална четивност на биографиите на български писатели през занима­тел­ното, дълбокото, трагическото в българската пое­зия и в балканската култура.

Още в началото искам да изтъкна една от причините, поради която отчетливо се забелязва сред многото автори името на Пламен Дойнов, автор на научни текстове и на собствена поезия – той винаги се  отнася толерантно към другите пишещи свои ко­ле­ги – дори когато ги критикува за неприем­лива тенденциозност . Същото е валидно и за отношението му към чуждите („несвои“) стихове, или в разбиранията му за специфичността на поезията. Пламен Дойнов като че ли винаги се придържа и е най-близо до принципите на равнопоставеност, залегнали в практикуване на словесната древногръцка реторика. Той успява да изгради аура около приемане или отхвърляне на концепции и творби. Подходът му винаги е деликатен, но кате­горичен, защото ситуира различните писателски съдби чрез собствения си творчески темперамент. По тази причина написа едни от най-интерес­ните художествени творчески портрети на български поети. Щрихира с плътен контур не само най-значимите, но не пропусна и по-второстепенни съби­тия от творческия живот на другите, доказвайки, че те  също могат да се превърнат в характерна част от общата картина.

Пламен Дойнов създаде и въведе в употреба тер­мина „алтернативен канон“, удостои го с особена необходимост и значимост. С прецизност и уважение към сложно­сти­те на писателското битие по време на тоталитаризма, изследователят обгърна с разбиране превратностите в житейските пътища на Николай Кънчев, Борис Христов, Иван Теофилов, Константин Павлов, Биньо Иванов, Христо Фотев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Динков, Стефан Гечев, доказвайки, че тяхната оригиналност на словото е със сериозна представителност в творческата еманация на бълга­рина, опазена в онзи сложен период на социалистическа диктатура (а неотдавна посвети страници за превратните събития около творческия живот на Славчо Красински, Димитър Димов, Ивайло Петров). Струва ми се, че в българ­ската изследователска практика няма друг случай на доказване на толкова специфични творчески „припокривания“ или „отстояния“ на един автор от друг автор, или на автор – от собствената му творба,  както това се е случвало по тоталитарно време. Тези отстояния са с различности – проява на доблест, или на страх, на смайващи художествени открития в областта на литературата, практикуване на езоповския език, което озна­чаваше не само „снишаване“ пред цензу­рата. В осо­бени случаи Пламен Дойнов отбелязва, че творчес­кият стоицизъм може да доведе до загуба на физическия живот, но пък спасява личностната идентичност. Аналитично и мотивирано критикът ни убеждава, че абсолютно ненужно е сега да зачерк­ваме несполучени текстове от любими ав­тори само защото са били със злощастни „корекции“ под маститата палка на тоталитарната власт (всеизвестен и безспорен пример е огромният натиск върху личността на най-големия български писател от десетилетието на тоталитарната стагнация – Димитър Димов). До 1989 г. всички издателства бяха държавни. В една тоталитарна институ­ционална система, в която строго определена прослойка (не винаги най-духовно извисената, или най-просветената), притежава „авторските права“ върху всичко: върху дискурсите за създаване и оценка на изкуството, върху възможността да се коментира живота на отделния човек, или пък политиката на ръководната партия като цяло. Всичко това се пре­фасонира в забрана да се говори свободно, да се публикуват резултатите от компетентностите на та­лан­т­ливия човек. Ако пък той е безпартиен, тотален абсурд е да му се отпуска правото да дава оценки, или пък да направлява общности. (Да си спомним съдбата на проф. Ефрем Каранфилов като гл. ред. на в. „Литературен фронт“, а и като директор за кратко време на Института за литература при БАН, а още по-назад във времето идентичен е случаят с фами­лията на проф. Ив. Д. Шишманов). Замисълът на тоталитар­ната халка беше недвусмислен – да се смачка тотално лич­ността, ако не излъчва и не работи за идеите на комунистическата партокрация (вж. книгите на Пламен Дойнов „При­ну­дени текстове. Самокритика на българските писатели 1946-1962“, 2010; „Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хай­ка за вълци“, 2017).

Литературните студии на Пламен Дойнов върху творчеството на посочените автори  не са само пример за литературоведска актуалност и духовна извисеност, но обогатяване на литературната архе­ология като теория и прецизна практика, която Пламен Дойнов ще нарече алтернативен канон в българската поезия от втората половина на 20 век, очертан от категоричното присъствие на Борис Хри­стов, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Христо Фотев, Иван Динков, Стефан Гечев.
„Иначе казано, Пламен Дойнов профилира творческите присъствия от епохата на НРБ, извър­шващи такива грандиозни промени в езика и в мисленето на художествеността, които ги превръщат в начала. Превръщат ги в мяра.“ (Цитирано по студията на Антония Велкова-Гайдаржиева „Алтер­на­тивният канон: Поетите от Пламен Дойнов. За езиковите експерименти и за моралните избори“ . Електронно списание LiterNet, 27. 04.2013, № 4 (161)

 

*  * *

..сто ковача коват
двеста детски ковчези.
А поетът повтаря:
– Тиха смърт, свята смърт.

Ей това е поезия!
 

Не само зловещият и нежен стих, но и цялата гротескова балада, написана от Пламен Дойнов през втората половина на 90-те, е предчувствие за острите миграционни процеси, които ще пронижат съдбовно историята, ще дръпнат завесата на трагичната участ  и на балканската история, раздирана от нето­лерантните игри на по-големите и по-велики държави. 
Елегии и сатири, събрали в безкомпромисно решение, особено значещи метафори, вторачени в съвремен­ността и в злощастната  българска съдба. Авторефлексията, изтъ­ка­­на от горест и от ирония, говори за дълбока аналитична литературоведска и човешка способност у Дойнов за реални оцен­ки върху психиката на българите – до новата покруса, въз­кръс­ваща с нови енергии и сега. Чрез стиховете си Пламен Дойнов подбужда по-смелите да достигнат до корените на кул­турната и историческа идентичност на българите.

* * *
Ето визията на „плачещите татковци“ до белите ковчези на смъртта, в които лежат българските деца – поетът не скрива съчувствието си, но ни побутва лекичко по рамото да не пропуснем да забележим, че „татковците“ старателно крият своите „криви усмив­ки“, защото, макар и непредумишлено, са се превърнали в съучастници на нещастието на своите деца. „Пратката с ковчезите“ е черният резултат от заблудата, че е щастие за наследниците, откъснати от роди­ната най-добре да се котират в чужбина (сати­ричното: „златни ченета“ за фамилията българска).
„Татковците“ са набавили всичко необходимо, за да потеглят децата им „до остров със гълъби/ и до свят, в който плачат хамали и камъни“. Резултатът: смъртта, за която няма извинителна заблуда, остана­ла е само  татковата трагика в осигуря­ване на най-красивия ковчег за собственото дете:

...малко гробче поръчват със форма на Австрия
и изкуствено славейче вечер - за будене.

Идват грозните последствия за двете страни (трагичните събития са предпоставени от всички нас, и от нашите политически лукавства, ситуирани без давност). Поезията на Пламен Дойнов поставя непрекъснато и остро въпро­сите, предупреждава полити­ците за твърде дългите им отстояния от чаканите отговори за хората:

ще сложим ченетата златни
(...)
милиарди слънца ще се къпят в устата ни.
(...)
Ще настъпи Зората на нашето кискане!
 

Зад драмите в историческата съдба на Балканите наднича жестока гротеска, тук е силата на българския автор като поет и човек:

... над смълчаните герои,
под злия нокът на нощта
израства голо и усойно
отверстието на смъртта.
(...)

Само от тук да изляза жив -
целият свят ще превърна в молив!
 

Ироничен и ярък като изказ, Пламен Дойнов подсеща, че сме се задържали разсеяни непростимо дълго. Доказва, че в българската панорама на словото се ражда нов поет, със сложно мислене и дръзко експериментиране, с което не се бяхме срещали от времето на Иван Радоев.

Една рискована ретроспекция в жанра на мистификацията върху Светинята на българската ис­то­рия, Васил Левски, се превръща в горестен вик, обяснимо пре­ду­преждение от поета какво може да се случи в българската реалност, и резонно в държавата ни, ако „плит­чините“ на колективния разум позволят да се удави в тях високият дух на българина, притиснат от поли­тичес­ката истерия и осъвременената чалгаджий­ска преврат­ност на идеите....

Там вятърът подхвърля люлката с увисналото тяло
и край изтичащата свещ родината подхваща с глас продран:
“О, колко е пораснал малкия! О, колко е голям!”,
и радостни ръце люлеят, галят живото махало.
Дохождат старци със остригани деца и майки с кърпи 
и малкият народ играе с тялото на своя син.
Те пеят зимни химни: “Василе, ти си ни един!”
и със чупливи пръсти дрипите по тялото му дърпат.
Родината люлее своя син с венчален вятър
там близо край далечна София, аз даже го видях,
удавен в плитчини от мътен възрожденски смях...

Светлината, която се излъчва от осанката на голямата личност, е исторически предопределена, и авторът не оспорва това. Над екзистенциално-философските, над лирическите или сатирически модели, над политико-пропагандните, стои изконната прилика с жертвите, положени за свободата на бъл­гарския род. Днес той отново ни напомня за нашата отговорност пред нея. Мистификациите на Пламен Дойнов, създадени преди повече от две десетилетия, са нов прочит на класиците. Историческите личности  привидно са потопени в снизяващи житейски ситуации, като че са наравно с днешни събития и съвременници. Всъщност това е особена художествена форма за подчертаване на актуално­ст­та,  за „очовечаване на митологизирани осанки“. Това  е „диалогизиране с пантеона" както го определи Румен Спасов в своята статия „Търсене, което намира“ (Електронно списание LiterNet, 07. 09.2009, № 9 (118). На моменти може да прилича на подценяване на важността на историческата личност или събитие, но всъщност е отговорност към класиката. Ботев и Яворов – стават Хрис­то и Пейо и сякаш присядат на университетска кръгла маса, подобно на Славейковци на площад "Славейков".

Стихотворенията на Пламен Дойнов от „Висящите градини на България“ (1997 ) е и начин да се проследи тяхната пъп­на връв с последвалите „Истински истории“ (2000), „София Берлин“ (2012)  и  „Балът на тираните“ (2016).

 

* * *

„Балът на тираните“: Сюжети, обърнати изцяло към реалността, с вплетени ретроспекции от изтекли събития – остроумен и отговорен експе­римент с миналото, настоящето и предвидимото бъдеще. Ролята на „аз-а“ е силно подчертана, за да се обособи и прецени „приноса“ на личността в градежа на историята (стихотворението „Европейско училище по изгнание“, стихосбирката „София Берлин“, 2012). За какво става дума? Ако слухът ни е изострен, той ще долови през процепа на съвременното говорене на улицата, че една „банда“ млади мъже (назовани „световен пансион от всякакви отличници и калпазани, от европейските провинции събрани“) разчитат да останат да битуват в новия живот чрез особени „подпори“. Вградени в това свое самочувствие („аз основавам“), те вече се виждат в бъдещето на изгоден обществен модел:

аз основавам най-самотната тропическа държава

Невъзможно е да не забележим, че това ярко сти­хот­ворение на Пламен Дойнов достойно го нарежда до  политическите сатири от българската класика. Българският политически сатрап от неговата сатира неуморимо бди, за да запази своето предимство („Понеже съм си българин и няма накъде /аз ставам гениалния изгнаник на Европа – изобретявам на изчезването си потопа“). Силен автосатиричен, но по същество трагичен детайл, дълбоко асоциативно свързан с участта на белите ковчези. Персоналната отговорност, акцентен художествен принцип при автора, залегнала и в литературно­кри­тическите му изследвания, е важен стремеж за мета­форична уплътненост на образите (в този „свето­вен“ колеж всеки „зубри сам езика на отсъстващата слава“ или „срича азбуката на изчезването“). Тук зреят промените на света, но се промъкват и политически шарлатани, чиито плодове ще берем по-сетне, а убедеността на младежите-българи идва по линията на  Байганьовското самочувствие за национално превъзходство, което ги прави убийствено комични:

„Понеже Англия не иска тук такъв боклук – Австралия ме чака“

Политическата стратегия на обучаваните в „ко­лежа“ е разпознаваема – уединено и скверно търгашеско политическо практикуване на идеи, зреене на безпринципно политиканстване. Юпита или местни Ганьовци са в основата на зараждане на бъдещите олигарси. Не различавате ли тук гласовете на „пристрастения елит“, така хубаво укрепнал още по времето на соцарта, който сетне ловко да мимикрира и успява да се разположи отново около новите удобства. Именно този процес е разкрит безупречно вярно от Пламен Дойнов в „Ба­лът на тираните“? Не ми е известно друг български съвременен поет, който да го заковава с такъв сарказъм, художествено ярко и безапелационно:

...във историята
няма обич, няма доброта,
а само думи, думи, думи -
и там джуджетата на паметта
с големи гуми
трият,
трият...

(„Непроизнесено слово от Любомир Левчев на тържеството в чест на 80-годишния му юбилей“)

А как беше в стиховете на Биньо Иванов? Невъзможно е да го забравим:

Вълчият език ме ближе// и ми дума, и ми свети

Ботевият единак учредява знаци в светлината на нощта, произнася на своя вълчи език най-съдбовните човешки  звуци – за смисъла и поуките от историята на националностите… Силата на книгата „Балът на тираните“ на Пламен Дойнов е точно в  отиграване  на „политическото“, в смразяващия танц на фактите, разкрити от поета  толкова убедително и ярко. Заковано е разминаването между идеалите на скандиращите маси, понесени от енергията на  новата „идея“, долу под про­зорците на псевдо­демократите, и пълното безхаберие на последните, това е убийствена ненадмината сатира:

Вън тълпи скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе - от любов - мъжът е тежко болен.
И докато сам из стаята се мята -
виж, жената влиза, води свободата.
Хвърля се към него, литват и пропадат
бързо си намират райски кът във ада.
Долу протестират техните съпруги
с техните съпрузи - свои и със други.
Долу пак скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе се търкалят - голи, голи, голи.
Горе си проправят през смъртта пъртина -
и узрява - жълта - любовта им синя.
И не знае никой как със страст такава
любовта изпълва празната държава.

 („Прелюбодейство по време на демонстрация“)
 

Досещаме се за продажната цена във  взаимо­от­ношенията на високопоставени политически люде, не само с по-обикно­вени красавици...

Разочарованието от ман­та­литета на политиците, днес уж участници в градежа и в „усвояване“ на уроците на либерализ­ма и демокрацията, е съсипващо за всеки непредубеден читател. Прицелът на Пламен Дойнов е съвършено точен. Какъвто беше при Иван Радоев, чиито последовател е Дойнов. Аз съм и раната и брадвата, по думите на безкомпромистния Радоев.

В „Балът на тираните“ стиховете поемат в едно цяло толкова много и толкова различни сатирични ситуа­ции – омерзение чрез тела и души, фалшиви гаранции за финансово проспе­ри­ране на държавата заради страха от възмездие. Това са образи на гро­теската, типично Пламендойновски, зад които раз­поз­наваме лица и събития. Изисква се смелост у поетите, за да я покажат чрез текстовете си. Но колко я притежават днес, колко като авторът на „Балът на тираните“ застанаха лице с лице срещу мимикрията на новото зло? Министри, сумирани образи на бивши ченгета и високопоставени администра­тори, всеки от тях е в готовност да се  възползва от изкушенията на „времето“ – един продава медали, друг зло­упо­требява сексуално с подчинени, трети по тъмно зарежда с пачки „приятелите“, за да си подсигури живот за след после. В „Балът на тираните“ ще се срещ­нем и с образа на един мини­стър-председател, съвсем точно конкрети­зиран в текста като „бивш цар“:

Минава Негово Величество, минава
бившият министър-председател,
минава най-последният ни цар,
унесен, радостно олекотен,
почти без нищо, рее се свободен,
прахосал половин история и цяло царство,
продал в оказион медалите, за да не му напомнят,
забравил златната корона в магазин за стари вещи,
заложил бавното си благородство срещу бърза
                                                                              власт,
минава по усойна българска пътека...
 

Реминисценциите в книгата са многозначни: „...разпарчетени нека вкусим/ окапалите си зеници!/ Тогава Господ ще е весел. / Нахранен пак ще е наро­дът. / Защото ние сме дарени /с тръбящи, пеещи кореми, /осъдени да носят песни/ да вържем празна­та природа / с дебели непотребни вени!“. 
 

Взето е окончателното решение, основано на съществен извод за състоянието на българина, който изпраща неслучайно надалеч от България децата си. Трагическото звучене е толкова силно, че аналогията между 1997-1999, когато Пламен Дойнов издава събраното в „Мисти­фикации“, и днешните времена, когато отпе­чат­ва „Балът на тираните“, е съвсем пряка:

Настава просешкото време
(...)
И аз бунтарски песни меля
с извадена на слънце челюст. (1997 г.)

Усойната българска пътека на бившата ДС продължава... Най-усойна е тя за нейните потърпевши жертви, за послушните, и най-вече за оцелелите от призрачните домогвания на соцарта. Пламен Дойнов ни връща назад ­във  времето – разкрива стресиращото за разума и емоциите поведение на хората от българската ДС – става дума за флакончетата „българска роза“, оставени от наши­те агенти по леглата в „прочистените“ стаи на хотела, където бяха настанявани чуждестранните гости от добре организираните Международни писателски срещи от „време оно“. Дейст­вие, маскирано тогава като „подарък“, след като донос­ни­ците на ДС са изтара­шили багажа на чуждестранните писатели:

Докато председателят Зарев надува световната
                                                                                среща,
докато заместник-министърът Левчев чертае кула
за опитомяване на международния климат,

Джон Чийвър и Уилям Сароян дори не се сещат
как офицерите (...) тършуват из техните стаи и  
                                                                             снимат.

(...) На всяко легло - по мускалче "Българска роза",
все едно - малко подаръче от хотела.

(„Държавна сигурност снима в Парк-хотел Москва на Международната писателска среща в София през 1977“)

Пламен Дойнов в случая прави достоен и красив жест към своя съвременник, към обикновения човек, споделя битието му, обгражда го с много обич и болка, внушавайки, че днешният човек отново има участта да е екзистенциално несигурен в този свят на идеологически манипулации и държавни маски. Особено фатално е това за онзи човека, който идва от разбита и опорочена система, и от която дори един бивш цар не успя да се разграничи:

...върви към премиерата на своите последни
                                                                 мемоари,
в които бродят спомени, но няма памет,
все по-бездънни празни езера,
все по-бездънни, празни,
празни,
празни...
 

Убийственият „царски“ егоизъм се проявява и в това – да впишеш в мемоарите на историята своята финансовата алчност . В пред­ставите на един български писател това е недопустимо и за него има едно единствено определение – пропадане на обществата.

Има и други обстоя­телства, разчетени особено сатирично и остро  – „славословците“ на „Априлската линия“, успешно вграждащи се в редиците на първенците. В това поетът разпознава низостта и самолюбието на някои от „априлските поети“:

Можеха да се продадат по-изгодно,
ако някой все пак бе вдигнал цената.
Но ги видяха, че винаги са готови
да бъдат на преден пост, на първа страница,
да участват в прием с ботевградска баница (...)

Изследвайки схемите на културна политика за периода на социализма и годините непосредствено след неговото тотално сгромолясване, Пламен Дой­нов конкретизира явленията в тяхната сложност. Той подхожда с разбиране към представителите на  алтер­нативния канон, но и много специфично към превъ­плъщенията на други автори, показвайки разколе­баването на съответните административни практики, които под маската на художествени императиви бяха най-суровите цензури за времето си. 

Забележително е как Пламен Дойнов дефинира езиковата несъстоятелност на „социалистическия реа­лизъм“, провъзгласен тогава за единствено верен и правдоподобен художествен способ. А за нас е важното да видим как новите варианти на политическата пое­зия днес водят „своя“ диалог с предишните, как взаимно се коментират. Но вече положени в пространствата на различни казуси и случки, или в други смислови акценти. Интересното е и как поетът-критик успява да създаде ключ към генезиса на словото и да развенчае  предателите ни синята идея, довели до словесна демагогия сериозното, важното, престижното и изстрадано изкуство, опитвайки се да го снижат до нивото на жълтата преса и политическото словоблудство:
 

Към държавата не изпитвам нито гняв, нито срам,
нито пък това е някаква анархическа декларация.

Вцепеняващо е това обобщение за психиката на изтощения народ, преживял виденията на белите ковчези, предателствата, бесилото на Апостола, хлад­но­кръвието на „елита“, когато разстрелват светилата на българските първенци за свобода.

Този ли е същият народ, питат се читателите на книгата „Балът на тираните“, докарал мечтите си до блясъка на златните челюсти... Получават се интересни аспекти на преосмисляния, навярно най-много на брой ще породи стихотворението „Поканата от президента пристига при точния човек“, тъкмо защото поводът за събитието е 24 май, денят на българските просветители:

Няма да ходя там не защото ще гъмжи от лакеи,
не заради тълпите от гении, надзърнали в нищото,
не от ужас пред гледката "Един народ без език",
не защото цялата азбука  ще онемее,
всички букви и звукове ще откажат да дишат
и между масите ще се лута един безпризорен вик.

Симбиоза между сатиричната гротеска и "романтичния" уплах, че сме изгубили ценностни неща, че пребиваваме едновременно и като убийци, и като жертви във времена, за които сме мечтали, разкриват колко необикновени са предпочитанията на поета към трагическата развръзка на събитията, вкоренени в родовата памет:

Ще си остана тук – без патос, без вълнение.
Доброволно ще заприличам на непотребна камбана.
Просто трябва да завърша това стихотворение
и да чакам следващата покана.
 

Този силен драматичен аспект на изказа в творбата „Поканата от президента пристига при точ­ния човек“ ни напомня за знаковото му стихотворение от книгата „Любовникът и Маестро­то“:

Кой нарисува този древен писък
в страната на измамените братя?
(...)Туптят зелените очи на змея,
свенливо капят кървави камбанки

и кожата на бебето звънти
под струйки сладостни от кръв и мляко.

Но още му е рано да запее
или не иска още да запее,
или не може вече да запее
в страната на измамените братя.
(...)
Но скъсва сам езика си - и пее
в страната на измамените братя.
(...)
Но кой ще чуе песента позната
в страната на измамените братя?
Изискан плъх сърцето му ще хрупа,
ще пие блага кръв наместо вино.

(„Страната на измамените братя“)

Книгата му „София Берлин“, заради която Пламен Дойнов беше номиниран за международната награда „Евро­пей­ски поет на свободата“ през 2017, е ценна за българската култура, тя като че ли подготви пътя на „Балът на тираните“, изведе я сред книгите с най-висок рейтинг сред книгите от второто десетилетие на 21 век. Защото такива ярки слова и образи се врязват в паметта трайно, не толкова политически предви­дими, колкото изненад­ващо провокативни с поети­чес­ките си рефрени – един мащабен въпрос дали сме достатъчно зрели за преминаване към отворения свят на човечеството!?

Пронизва ни страстта на словото, тревогата и позабравената драма на Иван Радоев, с когото, както подчертах и в началото, стиховете на Пламен Дойнов са особено близки по звучене, макар възрастовата им разлика да е точно половин столетие.

Чрез поезията си Пламен Дойнов успя да активира читателското чувство за справедливост и конкретика, макар в изказа му да присъстват толкова слож­ни  човешки и художествени категории и импе­ра­тиви.

"Новата политическа поезия иска да споделя неща, които повечето хора обикновено премълчават, защото не могат или не желаят да кажат. Мнозина живеят в страх и срам от думите за собствения си живот насред политическото" – пише Пламен Дойнов във включения към стихосбирката програмен текст – "Фрагменти към нова политическа поезия".

Това е гласът на новата политическа сатира, превърната във висок клас  поезия, за чиито просперитет настояваше неотдавна и Иван Радоев, Пламен Дойнов като че ли най-силно от връстниците си остана плътно до неговите завети:

Отдолу – смърт, отгоре – сън, в средата
едно смутено тяло ­– свободата.

Те я подритват с похотливи стъпки,
а тя се смее – във младежки пъпки,

върти се между тях полупияна –
отворена към небесата рана.

И аз съм там ­– един любезен дракон,
отвън – студен, отвътре – цял разплакан

(...) Към полунощ запяват всички химна,

наливат кръв в зелени стройни чашки
под фраковете люспести опашки.....

„Балът на тираните“  

Освен че е значимо достижение за своя автор, книгата „Балът на тираните“ се превърна в емблема за творческите търсения и постижения на цяло едно поколение български поети. Тази позиция на Пламен Дойнов обясня­ва и нашият изключителен интерес към толкова различни по визионер­ство неговите стихотворения  (особено силни като художествена самобитност, топли и човешки са творбите му „Отмина­ване“, „Мага­зинер­ки по главната улица“, „А ти умираше“, „На борба със све­тов­ната самота“, „Предло­жение в мре­жа­та“, „Две смър­ти – една скръб“, „Таблоидите не се шегуват...“).

В манифеста на Пламен Дойнов се казва, че „новата политическа поезия се отказва от внушенията на старата поли­тическа поезия и от тенденциозността. Въз­можно ли е да се създава политическа поезия, в която да няма тенденциозност? Да, Пламен Дойнов ни до­каз­ва, че това е възможно.“ (потвърди и Михаил Неделчев в статията си „Самопредставяне на политическото“, Електронно списание LiterNet, 04.02.2017, № 2 (207)
 

Съприкосновението с подобни лирико-сатирич­ни явления и авторови фигури, е нашият шанс да погледнем градивно на най-важните неща от своя живот – общуването ни с изкуството. А който познава в дълбочина метафорите в стиховете на Иван Радоев, Николай Кънчев, Иван Методиев и стиховете на Пламен Дой­нов, може да провиди дълбоката органична връзка между тях.

Български гарван в български вълк -
аз съм Наследникът - честен и зъл.

Стиховете на Пламен Дойнов са изградени от тол­ко­ва всеобхватна и дълбока стратегия, страст и човешка енергия, че се създава непреодолимото желание да искаш да дочакаш, да усвоиш и да се вградиш в универсалните езици на бъдещето човечество. А това означава, че и сред най-черногледите песимисти, сред които причислявам и себе си, да пламне искрата на съпротива срещу униженията на човешкото в исторически мащаби:

Намалявах вчера живота – 
днес наддавам срещу смъртта: 
връщам откраднати часове, 
кръгли минути, ситни секунди, 
скъпо струващи пчелички на вечността... 
Кой жужи над света? 
Аз купувам златистия мед, 
с който мажат анонимните трупове. 

И вече не чувам гласа:
 – Дали можех да спася този човек, 
ако вчера не бях откраднал парите, 
които дарявам днес?

 

„Наддаване срещу смъртта“, Пламен Дойнов, юни 2020

 

Части от този текст са публикувани в книгата на Мариана Тодорова „Почерци. Книга 2“, С., 2018, с. 127

Снимки:

1. Пламен Дойнов с очила, копие на очилата на Атанас Далчев, Читателски клуб, НБУ, 2018 г.
2. Пламен Дойнов, Читателски клуб, НБУ, 2019 г.
3. Корица на книгата "Почерци. Книга 2" от Мариана Тодорова, изд. "Карина М" 2018 г.
4. Мариана Тодорова

 

Пламен Дойнов в "Диаскоп":

"Балът на тираните"

Пламен Дойнов - първи поет на месеца за 2017 година

 

Мариана Тодорова в"Диаскоп":

"За поезията на Йордан Ефтимов - Предпоставени каталози"

"Биньо Иванов - Природата срещу войната"

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.