Иван Чолаков: "За няколко франка повече"

Всички заминаваха. Или поне тези, които можеха да си го позволят. Посоката бе една – на Запад; желанието – да се промени нещо към по-добро. Останалите слушаха за тях и чакаха новините, времето, да падне Шенген... Не че вярваха на всичко това, просто чакаха и с някакъв стоицизъм брояха дните до идващия месец, до следващото лято и зима. Години наред те бяха свикнали на това и сега, макар и по-уморени, продължаваха да се съобразяват с времето, защото знаеха,че единственото, което можеха да му сторят, е да го отмерват.

За Гъби Гъбев нещата не стояха по различен начин. Той обичаше родината си и не искаше да я напусне за дълго. Патриот по душа, Гъбев си спомняше често думите на своя командир от Строителните войски. Офицер пред пенсия, майор Петров обичаше да казва: „Войници, Родината цяла сега вази гледа! С вашите оръжия – кирката и лопатата, все ще ù помогнете да се защити от своите врагове. Работете неуморно и тя ще ви се отблагодари с любов“. И Гъби копаеше дупки в скалите, строеше блокове и вили, защото не искаше родината му да се мъчи. Сега обаче, години по-късно, и двамата страдаха. Родината – от инфлация, той – от немотия. Без работа, без реална перспектива, Гъби като че ли бе склонен да замине за чужбина. Не за дълго – просто да поработи, да спечели някой лев, но със задължителното условие, че после отново ще се върне в България. Беше проверил в различни фирми, които предлагаха работа в чужбина. Условията бяха много – чужд език, по възможност два, добра диплома, професионална квалификация, предварително заплащане на услугата. Скоро дори неволно стана съпричастен на разговор на подобна тема в градската градина. На съседна пейка двама мъже оживено разговаряха, или по-точно единият обясняваше, а другият само цъкаше и ахкаше от изненада:

– Да знаеш, брат, и аз в първия момент, като ми казаха Монголия, едва не им се изсмях в лицето. Ама после, като започнах да слушам условията и парите, парите преди всичко, започнах да се позамислям. Още повече, че за там не трябва виза и поради липса на много желаещи крайният договор се подписва три месеца след като си там, и така. Работим там за някаква фирма: българо-руска, по моята си част – елинсталациите. Повечето им техника, да не кажа цялата – руска, така че – без проблеми. Нали знаеш, едно време в завода нищо не можеше да ми се опре: с частите, които си носех вкъщи, цял генератор си направих. Е, имаше и момчета, дето не издържаха и на втория, третия месец се прибраха. И то знаеш ли защо? Заради жените. Монголките са едни затворени, забулени като кадъни. Не дават да ги заговориш, пък камо ли нещо повече. А мъжете им ревниви, ревниви – огън. Само да погледнеш жена му по-така, и вади ножа. Аз пък съм свикнал без жена. Вече няколко години, откакто моята забегна с оня агроном в Родопите. Ферма щели да правят в Смолян, картофи щели да гледат. Некадърник съм бил, темерутин, нищо не съм правел като другите мъже. Да я видя сега на нивата как ще копае! Добре, че нямахме деца, че и тях да делим. Ама и аз не се сдържах – пратих ù една картичка от Монголия, та да разбере какво е изпуснала и какъв човек е станал мъжът ù. Та това е. Инак, както ти казах, монголците от техника нищо не разбират. Гледат си там говедата и толкоз. Сега съм си дошъл за месец в отпуск и пак заминавам. Та ако искаш, ще отидем, ще говорим... Айде сега да пием по една бира, че от много приказки ми пресъхна устата.

Двамата мъже тръгнаха към близката кръчма и оставиха Гъбето в размисъл. Монголия – но това е на края на света, пък и какво ще работи там той, бившият чиновник от Плановия отдел на завода за болтове и гайки? По-добре ще е като че ли да е в Европа, във Франция например. Хем е по-близо, хем и френският не му е съвсем чужд. Учителката в гимназията го сочеше за пример за добро произношение и все него вдигаше на дъската да спряга глаголите „avoir“ и „être“. Е, разбира се, оттогава мина много време, но ако се понапъне малко, може и да се получи с езика. Освен това Гъбето поназнайваше френската история и един такъв лозунг като „Свобода, братство, равенство“ го караше да уважава местните хора повече, отколкото студените германци или надменните англичани. Не че имаше нещо специално против тях, ама северняци – виж, към Лазурния бряг е може би по-друго. Топъл климат, сърдечни хора. И се реши. Ще опита и той да замине – за Франция, разбира се. Започна да се зачита в обявите за работа в чужбина. Гледаше по вестниците, слушаше по радиото – нищо. Все за Щатите, Холандия, Кипър... А за Франция – за Франция няма. Беше вече започнал да губи надежда, когато му попадна нещо интересно – фирма „Глобус“ предлагаше възможност за работа в цял свят! Е, с познатите условия за предварително заплащане на услугата, но това не бе нищо ново за Гъби Гъбев.

Една сутрин той се избръсна особено старателно, сложи поизносения си, но все още приличен на външен вид костюм. Всички документи, които смяташе за необходими, бе приготвил още от вечерта. Гъбето лесно намери по адреса фирмата. Тя се намираше на втория етаж в бивш хотел, чиито стаи бяха наети за офиси от различни агенции и кантори. Бе дошъл в работно време и тъкмо се канеше да почука на вратата, когато тя се отвори и даде път на младо момиче с папки в ръце. То се усмихна и като кимна с глава, попита:

– Ако сте за фирма „Глобус“, моля, почакайте малко. Днес съм сама, а трябва спешно да пратя едни документи по пощата. Ще се върна бързо.

Имайки богат опит от срещите си с различни администратори, Гъбето оцени вежливостта на тона ù и се запъти към дървената пейка срещу вратата.По коридора имаше движение. Хора влизаха и излизаха от съседните врати, само пред „Глобус“ бе мъртвило. Но не за дълго. Един висок и силно прегърбен мъж с изтъркано кожено яке се спря пред вратата и почука. Като разбра, че няма никого, той се огледа и погледът му се спря на Гъбето.

– Извинете, господине, знаете ли дали има някой във фирма „Глобус“?

Гласът на непознатия бе дрезгав и глух. Но това, което изненада Гъбето, бяха очите – големи и сини, като планинско езеро.

– Да, служителката излезе, каза, че ще се върне скоро – отвърна Гъби.

Господинът въздъхна и като се отпусна на пейката до него, извади цигара.

– И Вие ли за работа в чужбина?
– Ами да... Бих искал да опитам – смотолеви Гъбето.
– Да, хубаво е човек да опита, да поживее в Европа. Аз ù видях прелестите, и то бях не къде да е, а във Франция.
– Във Франция?! – грейна Гъби.
– Да, бях близо година в Марсилия, или Марсей, както я наричат французите.
– Ами трудно ли е да се стигне дотам, да се намери добра работа? – Гъбев се позапъна по средата на изречението. Той не искаше да разпитва непознатия, но мечтаната дума „Франция“, която от известно време бе обсебила мисълта му, го направи по-смел в действията. Освен това имаше пред себе си човек, минал по пътя, по който той се канеше да тръгне.

Настъпи мълчание. Непознатият запали втора цигара и като подръпваше нервно от нея, промълви:

– Ще Ви кажа, защо да крия. Аз не се срамувам от нищо. Знаете ли, за българите Западът е нещо като мит. Едва ли не там само нас чакат, стига да се доберем, и готово – всичките ни проблеми са решени. Да, ама не... Защото светът е устроен добре, и то много добре, само че за местните. Чужденецът си остава винаги чужденец. Ако си без работна виза и без здравна застраховка – бедна ти е фантазията. А и там има една бюрокрация, една бумащина, не ти е работа. Нашите тук са цвете. Тръгнеш ли да оправяш документ за легален престой, има да чакаш.

Мъжът направи кратка пауза, колкото да запали поредната цигара.

– Аз, като се върнах, си казах – повече кракът ми няма да стъпи във Франция, но ето ме три месеца по-късно пред тази врата да търся пак път за натам. Но тя, моята, е по-сложна. Живеехме си добре, не заможно, но добре. От малък съм без баща, свикнал съм на малко. Работех като стругар в завода, а жената – магазинерка. Имаме две дъщери, да са живи и здрави, и двете отличнички. Едната завърши Френската гимназия, другата сега я кара. Та то оттам се започна. Голямата вика: „Татко, аз искам да уча висше във Франция. Това е моята мечта“. Как да я спреш? Пък и скромна – не ми трябват пари, вика, само за път. Аз ще работя, ще се издържам. Оправихме документите в посолството, а чрез една друга фирма я уредихме да бъде като домашна прислужница в едно френско семейство. Казаха ни така: почасова работа, осигурена храна и квартира, малко джобни. Съгласихме се. Чувахме се по телефона, не се оплаква, всичко било наред. Изкара една година и като си дойде лятото, не можахме да я познаем. Уморена, с едни сенки под очите. Карали я да работи вместо по четири, по много повече време на ден: да чисти, да гледа децата, че и дрехите им да глади даже. А тя кое по-напред? На лекции ли да ходи, за изпит ли да чете, това ли да върши? На майка си разказвала, че по нощите е чела за да се подготви. Говорих ù – ако искаш, остани си при нас, аз нямам дете за губене. А тя – аз ще си намеря друга работа, ще отида на общежитие, но искам да продължа.

Нас пък с майка ù голямата реформа не ни подмина току-така. Мене ме съкратиха, а тя от притеснение взе, че хвана тумор на гърдата. Два пъти я рязаха и сега е в пенсия на лекарства. Аз опитах малко търговия, но при тая инфлация всичките спестени пари отидоха и бизнесът удари на камък. Ама не можех да стоя така, със скръстени ръце, да гледам детето ми да се мъчи, да се бори, а аз само акъл да давам. Казах на Виолета – така се казва голямата, че ще отида при нея, ще работя какво да е – да ù помогна с нещо. Тя дълго ме разубеждава, но накрая склони. За документите да Ви разправям. То беше едно тичане – за виза, за билети – хеле, оправих се. Отидох с една туристическа виза за един месец и останах за по-дълго, като всички останали. Само че другите имат я приятели, я познати някой да ги поеме на първо време. А аз – никой. Не им знам добре езика, без професия – абе, направо пощенска картичка. Дъщерята не ме изостави. Постара се момичето, настани ме в едно общежитие на бекяри, подадохме документи за работа, за легален престой – и се почна една... Ходене по мъките. Легално работа без документи не може, нелегално, разбирай на черно – трудно. Има българи, питам тоя, питам оня, повечето го усукват. Пазят си хляба. Някои направо ти казват:
„Аз сам съм се оправял, оправяй се и ти сега“. Намирах все пак нещо като зидар, общ работник за по 200–250 франка на ден, което е едно нищо. Осем-десет часа работа и след това си като пребит. Изсмукват ти кръвчицата. А и често направо те изиграват с парите. Иначе Марсилия – хубав град, морски, голям, с метро. Има всякакъв народ – араби, негри, евреи...

Поредната запалена цигара, изпушена с дълбоки всмуквания на дима, забави монолога, но не за дълго, защото непознатият имаше желание да говори, а и Гъбето не смееше да го прекъсва.

– Дойде зимата и работата съвсем секна. С дъщерята – тя живееше на студентско общежитие, се срещахме често. Работеше на две места като чистачка и през другото време учеше. Виждахме се навън, обсъждахме положението, проверявахме за документите. И тя все ми оставяше по някой франк. Нà, вземи, татко, да имаш. И каква стана тя! Вместо аз да ù помагам, тя на мене да дава. Не можеше така. И веднъж се реших... Като много други несретници. Седнах на един ъгъл и сложих пред себе си една чинийка... Имаше хора, които пускаха по някой франк. Разбирате ли, аз не знаех кое в този момент е по-унизително – да просиш милостиня или да искаш, но да не можеш да помогнеш на детето си. Беше студено. Ръмеше ситно. А аз така бях нахлупил качулката на своето яке, че от нейната тежест или от нещо друго, не знам, се бях притиснал към земята, сякаш исках да се скрия в нея! Чувах като в сън забързаните стъпки, приглушените думи, шума на колите – всичко това се сливаше със звука на монетите в моята чинийка. Свечеряваше се. Готвех се вече да тръгвам, когато чух до себе си българска реч. Момичета. Говореха високо и се смееха. Ами ако и... Дори не смеех и да си помисля. Придърпах още по-силно качулката и притихнах. „На всяка крачка просяци, не можеш да се разминеш от тях“ – каза едното момиче, току пред мене. „Не ги гледай, че се правят на нещастни, те имат повече пари от нас, бедните студенти“ – допълни друго. „Недейте така. (Боже мой, та това беше гласът на Виолета!) За да стигне човекът до улицата, значи наистина не е имал друг изход. И аз нямам пари, но все пак ще му оставя една монета“. Видях позната ръка и два франка оглушително прокънтяха в моята чинийка. Едва дочаках шумът от френската улица да глътне българската реч и хукнах. Бягах, докато можех. А чинийката, чинийката си остана там. Това е! Оттогава ги пропуших тия пущини, че и до днес. Не ям като хората, не спя, само пуша. А Виолета дали ме е познала, не знам. Никога не ми го каза. Скоро след тази случка се прибрах в България. Зарекох се да не се връщам обратно, но тук – какво? Жената болна, пари за лекарства няма, малката щерка таз година завършва – абитуриентка. И тя като кака си във Франция иска да следва. Не мине вечер-две и все ме подпитва: „Татко, я разкажи за Франция, за Марсилия! Нали е много хубаво, а, татко?“. Сега съм се хванал с тази фирма, изглежда стабилна. Обещават ми работа в Марсилия с легални документи. Няколко пъти вече идвам, ще видим. Ако се уреди, ще тръгвам. Какво да правя? Деца са ми, сами ли да ги оставя без помощ по чуждите краища...

– Извинете, господа! Кой от двама Ви е наред? – момичето от фирмата се беше върнало и любезната усмивка подканяше за отговор седналите мъже.

Гъбето се опомни първи:

– Нека влезе господинът, аз, аз мога да почакам, а и не бързам...
– Благодаря, много Ви благодаря! И дано Вие да имате повече късмет от мене.

И докато стискаше протегната ръка, Гъби Гъбев не гледаше нито високата и силно прегърбена фигура, нито набразденото от бръчки лице, а очите – големи и сини като планинско езеро.