Карел Хинек Маха: "Май"
10.09.2013
Чехите народ добър са!
Всеки, който е в беда,
нека чеха да потърси,
той помага на мига
и на своя неприятел
той вината ще прости.
Чехите народ добър са,
ти си техен верен син!
Хор
Верен син, наш брат бъди,
със добро сърце на чех си ти!
Чехите народ са храбър,
не познават те погром.
Нека се прости с победа
всеки чужди вражи воин.
Чехът във жестока битка
е докрай непобедим.
Чехите народ са храбър,
ти си техен верен син!
Хор
Верен син, наш брат бъди,
с храброто сърце на чех си ти!
Чехите народ са верен,
чест за тях е верността;
и на крал, и на родина
верни са дори в смъртта.
Бог мой – кралю мой – родино!
е последният им дъх.
Чехите народ са верен,
ти, синът им – верен чех!
Хор
Верен чех, наш брат бъди,
с верното сърце на чех си ти!
Верен син на чешко племе
и на брата верен брат;
чешкият език за тебе е
в наследство дар богат.
Чешки планини – ливади –
чешки лес и чешки край –
родна шир – земя голяма,
а за тебе – свиден рай.
Хор
Верен чех си – патриот,
със признателност до гроб
цвят за тебе сплита май!
Бе късна вечер – първи май –
вечерен май – любовен час.
И гургулица с тръпнещ глас
със; дъх на бор леса омая.
Любов нашепваше мъха;
цъфтеше храст в примамна жал
и славей, страстно закопнял,
пробуди в розата дъха.
А езеро под свод от сенки
простенваше сред тайнствен мрак
в прегръдката на своя бряг;
слънца от светове неземни
лазурни ленти разпиляха,
като сълзи в нощта изгряха.
И се възнесоха в небето –
на вечната любов във храма;
в любов пламтяха те,
додето угаснаха в искри и пепел –
тъй както се разделят двама.
Луната цяла в миг изгря –
ту бледоясна, яснобледа,
така любим любима гледа –
и пламна в розова заря;
видя лика си във водата
и от любов примря във мрака.
Дворове с трепкащ силует
от вси страни един към друг
се вият в стихналия скут,
снишават се във здрача блед,
доде се слеят във прегръдка.
Дърветата със тях потръпват. –
Далече в здрача на леса
бреза към бор и бор в бреза
се вие. Гонят се вълни
в потока. И любов кипи –
през май – в часа на любовта.
Върху скалата на брега
в сияйнорозовата вечер
седи девойка под дъба
и гледа някъде далече.
В нозете синева се вие,
в зелено надалеч цъфти,
все по-зелена там трепти
и в бледоясно се прелива.
Над езерната гладка шир
очите й се устремяват;
над езерната гладка шир
единствено звезди изгряват.
О, ангел паднал, дева мила,
като розалия красива,
увехнала през пролетта.
На скръб я онзи час ориса
и по очите, нежните уста
той прелестна тъга изписа. –
Днес двайсет дена оттогава.
Последният пожар изтлява,
сънят навред пристъпва леко,
над планините сини трепка
небето розово и ясно.
„Не идва той! – не ще се върне! –”
и пак скръбта ще я обгърне!
Въздишка, плач и болка страшна
се сливат с тайнствения стон
от глъбините на водата.
В сълзите й звезди се стапят
от пламналия небосклон.
Върху лицето й студено
горещите искри издъхват,
като звезди в нощта простенват;
където паднат, цвят изсъхва.
Виж, там, от края на скалата
се взира някъде далеч;
през бялата й дреха в мрака
повява нежният ветрец.
Но изведнъж без дъх замира. –
Сълзата бързо в миг изтрива
и впива поглед във безкрая;
във скута син на планините
искри се гонят по вълните,
звездата със звезда играе.
И сякаш гълъбица бяла
под черен облак прелетя,
а в тъмносинята вода
в миг лилия бе разцъфтяла,
тъй нещо трепна по вълните –
там, дето слизат планините
и в езерото се снишават.
Подобно щъркел полетял,
не лилия, не гълъб бял,
белее лодка над вълните
и дълги ивици разплита
веслото тънко в синевата.
Във златни рози запламтява
небето – розова позлата
челата сякаш набраздява.
Как бърза лодката! как бърза!
„Той, той е! Шапката, перата,
очите, плаща и цветята!”
И ето – лодката привързва.
Със лека стъпка той върви.
Ликът й блед поруменява;
Прикрита зад дъба остава. –
Но мигом радостно се спуска –
последен скок – и тя лежи
върху гърдите му – „О! Ужас!”
И там, под лунния светлик,
лицето му позна във миг;
смразяващ ужас я обзема.
„Къде е моят Вилем?”
„Виж,”
лодкарят тихичко подема,
„там кула над леса стърчи
и в скута на водите тъмни
белее сянката бездънна;
а от прозорчето високо
просветва диря по-дълбока;
там Вилем с мъка размишлява
и със живота се прощава.
Познал срама, вината твоя,
баща си – твоя прелъстител –
уби. Зла мъст го дебне скрито. –
В смъртта за него е покоят. –
В лицето щом посърне роза
и тънки кости колелото
вплете, ще свърши безпризорно
на царя страшен тъй животът! –
За неговата смърт позорна,
за твоята вина – навеки
бъди от този свят проклета!”
Обръща се. – Гласът му стихна –
до лодката си мигом стигна.
И ето, бързо полетява
подобно щъркел бял над бездна,
между скалите вече чезне
и в лилия се стапя бяла.
Във скута тих на тъмните вълни
в миг бели дрехи там се мярнаха;
под плащ лазурен всичко се покри
и се понесе шепот: „Ярмило!”
от глъбините: „Ярмило! Ярмило!!”
Бе късна вечер – първи май –
вечерен май – любовен час.
И гургулица с мамещ глас:
„Ярмило! Ярмило!! Ярмило!!!”
Падаща звезда умира
и просветва мъртвосиня;
пада вечно във всемира,
в своя вечен дом пустинен.
И от всеки гроб ридае
във предсмъртни хрипове.
„Ще достигне ли докрая?”
Никога – и – никъде.
Край кулата ветрец потрепва,
вълните нещо му нашепват;
по белия й зид сребро
разливо лунно зарево;
във кулата цари тъма дълбока;
луната там изпраща светла мощ
под свода през прозорчето високо,
но мигом гасне в полусива нощ.
Колоните през мрака на безкрая
протягат рамене. Лети зефирът
с дъха на тез, които тук умират,
и със косите му играе.
До маса каменна стаен,
главата си с ръце подпира,
полу на колене, вглъбен,
на мисли в бездната се взира.
По лунния светлик чер мрак пълзи
и с плаща си душата му покри;
от мисъл мисълта умира.
„Дълбока нощ! Забулваш ти
селцето ми, а то скърби
за мен! – Скърби? – за мене?
Та туй е сън! Отдавна тук
угасна споменът за мене.
Над неговия горски скут
щом ясен ден просветне,
ще бъда аз обезглавен,
а както в първия ми ден
игриво то ще трепне.”
Замлъкна; само в този час
там някъде по свода
над стълбовете броди
далече неговият глас;
в галерията дълга
сънят ще го погълне.
А тъмнината онемяла
примамва времето отминало
и той отново изживява
съня на младостта погинала.
От спомена за младостта
печал в сърцето затуптя;
сълзи в очите му припламват; –
с копнеж напразен го примамва
отминалият вече свят.
Зад езерото планините
една след друга се догонват,
там, дето боровете сплитат
при залез тъмните си клони,
играе сетен път дете.
Прокуден от баща си, скита,
в разбойнически стан расте
и става вожд. На вси страни
зоват го страшен властелин
на тези тъмни лесове.
Но от любов към свойта роза,
узнал за злия прелъстител,
той отмъщава за позора.
Тъй царят страшен на горите
убива без да разбере
сам собствения си баща.
Затуй при изгрев ще умре
на колелото на смъртта.
До маса каменна стаен,
главата си с ръце подпира,
полу на колене, вглъбен,
на мисли в бездната се взира.
По лунния светлик чер мрак пълзи
и с плаща си душата му покри;
от мисъл мисълта умира.
„Съперникът ми – мой баща!
убиецът – синът му,
на мойта мила той честта
как скверно е потъпкал! –
Тогава аз не го познах
и отмъстих за двама.
Защо ме бе прогонил той
и станах цар горянин?
Чия вина с живота свой
понесох аз и чрез смъртта
при изгрев ще изкупя?
О, не, не своята вина! –
на милия живот съня
нима ще ме погуби?
Щом не по своя воля аз
така постъпих в онзи час,
защо ще трябва да умра? –
Сега? Навеки? – вечността –”
Гласът му глъхне, а нощта
безмълвна сянка разпростря.
„Ах – тя! Преди, о, ангел мой,
да те позная, ти паднà!
Баща ми? О, защо ли той?
Прокоба –” В скръбна тишина
замря гласът му. В миг станà;
веригата отекна с гръм
и погледът му полетя
там, през прозорчето навън,
с гласа на тъмната вода. –
Чер облак месеца закри,
над планините рой звезди
изгряват в скута на нощта,
трептят и в езерото гаснат.
При тази гледка болка страшна
нахлу в пленената душа.
„Красива нощ! И свят красив!
Как светло с мрак се сменят!
Ах, утре мъртвите очи
ще бъдат непрогледни!
И както облакът навън
далеч се разпростира,
така и –” Падна, екна с гръм
веригата, а после в сън
пак всичко в миг замира.
Прикрива скута на нощта
от връх до връх огромна сянка –
простира своите пера
чер облак – птица великанска.
Чуй! Отдалече сладък глас
преля в нощта безбрежна
и горски рог във този час
изпраща звуци нежни.
Заспаха далнините в мир
и в песента въздушна,
забравил мъката за миг,
той запленен се вслуша.
„На милия живот гласът
в простора нощен скита;
ала настъпи ли часът, –
ах – музиката на леса
до мен не ще долита!”
Затворникът се свлича пак –
веригата раздира
нощта; – – отново тихо, мрак. –
В сърцето скръб напира,
гласът на рога праща знак
и с вопъл тих умира. – – –
„Що значи бъдеще за мен?! –
Що значи утрешният ден?! –
Нов сън ли утре рано
ме чака или вледенен
ще спя от сънища лишен?
Животът ми навярно
е само сън и в утринта
с друг сън ще го смени смъртта?
Кой знае? – Сбъдва ли се там
несбъднатият тука блян?”
Замлъква пак. В безкрая тих
нощта се притаява.
Угасна лунният светлик,
под висналия небосвод
долът е зейнал като гроб,
звездите се стопяват.
Замлъкна вятър и вода,
заспа на рога песента
и пак галерията дълга
мъртвешка тишина погълна.
„Нощ тъмна – нощ ужасна! –
По-тъмна приближава – – –
Спри, мисъл!!” – Чувства властни
пак мисълта сломяват.
А капките върху зида
оставят влажна диря
и екнат в глъхнещия мрак,
тъй сякаш стражата в нощта
отмерва времето със крак,
веднъж кънти – замира –
кънти – замира – пак и пак.
„Нощ дълга – нощ ужасна –
По-дълга приближава. – – –
Спри, мисъл!” – Ужас властен
пак мисълта сломява. –
И капките с отекващ глас
все тъй отмерват всеки час.
„По-тъмна нощ! – – – Тук в своя скут
тя има рой звезди, луна – –
там – само сянка в мрака пуст,
там няма – няма светлина
и всичко в нощ прелива.
В безкрая вечен и незрим,
единен и неразчленим,
не идва нощ, не идва ден,
там времето застива. –
Безкрай от пустош и тъми –
около мен, под мен, над мен –
бездънна паст разкрива.
Там няма – няма – няма цел,
една пустиня без предел
око във мене впива.
Тъй тихо е – ни звук, ни глас –
безкрайност – нощ – безкраен час – – –
Това е нищото. Денят
угасне ли, отивам
отвъд – на мисълта в съня. – – –”
Но мигом пак му притъмня
и той с гласа погива.
Вълните леки и игриви
под кулата си шепнат нежно
и сякаш пленника приспиват,
но мрак очите му покрива
и тъне той в тъма безбрежна.
Веригата със страшен вой
във миг разбуди тьмничаря;
и тръгна с тиха стъпка той
да не смути съня кошмарен.
От лампата му светлина
от стълб към стълб се мята
покрай безкрайната стена,
доде там някъде без мощ
потъва в пуста, пуста нощ
и без следа се стапя.
Затворникът с взор вцепенен
в безкрая тъмен и студен
не вижда нищо сякаш;
но лампата със пурпур в миг
облива бледия му лик
и разпилява мрака.
До маса каменна стаен,
главата си с ръце подпира,
полу на колене, вглъбен,
на мисли в бездната се взира;
с молитвен глас и вопъл тих
злокобния си сън шепти.
„Душа ти моя – дух ти мой!”
През устните му в глух порой
се ронят думи тежки.
Ала изречени наглас,
те мигом губят свойта власт
и чезнат безутешно.
Припламва в лампата заря
и над лицето му изгря.
Ужасна сцена – поглед впил
в безкрая, вцепенен от скръб,
с лице във сълзи – пот – и кръв;
и с устни, във които спи
подобно песен – шепот тих.
Стражарят приклони глава;
и сякаш лек ветрец повя,
все тъй затворникът с тих глас
мълви за своя кобен час.
И тьмничарят все по-ниско
до устните ухо притиска,
но все по-тихо изговаря
той думите – сънят е близко
и пак го взима в свойта власт.
Стои безмълвен тъмничарят,
в сълзи лицето му изгаря,
сърцето свива страшна жал. –
Но сили в себе си потърси,
потресен, ням и пребледнял,
килията напусна бързо.
Ала докато беше жив,
блед и мълчалив,
за таз нощ никому не рече
и той не се усмихна вече.
Зад него сянка с тъмен скут
обгръща коридора пуст;
и капките с отекващ глас
все тъй отмерват всеки час.
Край каменната маса там
затворникът остана сам.
И неподвижен в свойта скръб,
стои полу на колене,
в безкрая гледа вцепенен
с лице във сълзи – пот – и кръв.
Неспирно капките наглас
все тъй отмерват всеки час.
Вещае близката му смърт
напев от вятър и води
и тъне той във своя мрак. –
Далечна сова праща знак,
камбана полунощ отби.
следва продължение
илюстрация: Артур Гротгер, "Да живее славянството!"