Мариана Тодорова: "Поетът Георги Борисов за любовта"

В  стиховете на Георги Борисов се наблюдават  три са­крални художествени знака: на любовта, на свобо­дата и на смъртта.

Няма надмогване над Смъртта, има сливане с нея.

Има постигане на Свободата.

НО СЪЩЕСТВУВА изчерпващо изживяване на еротичното чувство, макар любовните му стихотворения да не са много. Едно от най-ярките сред тях е „Висящите градини”. И то не се вписва в традиционната българска любовна поезия, в която на първи план се извличат като че ли повече моралистични проблеми. Или пък изпък­ват авторовите терзания дали субектът е достоен за дълбоки чувства; осъществяват се раздели, из­невери, заклинания, завети за вяр­ност или саможертви, но рядко се разкрива чувствената любов, тържеството на плътта. Защото при спазване на мярката за художественост по-трудна за изображение е еротиката.

Във „Висящите градини” на Борисов любовното чувство сякаш се самозарежда от собствената си жажда. Провокативен естет, поетът не е  при­влечен от меките пастелни цветове, а предпо­чита ярката, взри­вяваща пъстрота на движе­нието; свят жизнен, в непрекъснати проя­вле­­ния, полихро­мен и ослепителен с духовната енергия, отключена чрез плътта: 

Като зърното хладно на къпината, което
до кръста гол и гръб изпружил над дерето
улавям и въртя с три пръста днес едва,
преди надолу да се хлъзна и преди
по хълма на Венера в нейните бразди
да се изрони то на сухата ми длан,
а аз наоколо му кръг да очертая
с език нетърпелив – и близна най-накрая,

така играех си и с твоите гърди,
така пчелите на зърната ти ловях,
протягах длан и тя жужеше нощем с тях,
а сутрин другата не смеех да погледна,
крадях от храма мед и вино от къпини
и молех скришом лудостта да ме отмине...

(„Висящите градини”)

Постигната е максималната откровеност за еротичното – с крайна интензивност на прежи­вява­нето, със страст, която възпява плътта, с жажда, която сякаш никога не е била утолявана... Но най-вече с тъга, породена от невъзможността за вечност в опазване на близостта, което неиз­бежно ситуира любовта в пределите на трагичното: „и молех скришом лудостта да ме отмине...”

Образът на любовта? Тя е като къпиновите храс­ти с техните бодли и плодни цветове.  Оста­ва завинаги  докосването, общуването, пъл­ното сли­ва­не между реалност и фантазия, пре­връща се в пъл­но­кръвен спомен, който няма възраст, тленност, религия или утеха: „Жумя в леглото нощем, сам като покойник./ Но и от­варям в тъмното очи към свода./ И цялата те виждам там като на длан.” 

Метафорично изразено – любовта живее в паметта на природата, тя може да бъде аб­солютна, изчистена от всякакъв идеологи­чески и личностен коментар. Тя ни освобождава от задържащите и огра­ничаващи предразсъдъци на конвенционал­ното битие, тя е още по-силна точно там, където ре­лигиите са губещи: „Като крила на лятна лястовица леки,/ петите ѝ браздяха скалните пътеки./ …Сама развърза люляковата забрадка…”

„Висящите градини” е песен за тялото, за него­вото опиянение – чрез споделената красота на дру­го­то тяло. В поезията на Георги Борисов „лю­бовта” е докосването, вкусването. Пиянството на сърцето – до безначалието на смъртта – се постига чрез възхищението, себеот­даването, еднакво и за двамата – превърнати в едно, със собствено тяло и душа, тогава, когато любов­но­то послание не е монолог, а чувствително отклик­ване. В традицията на българската култура само Кирил Христов има славата на щедър блюстител на насладата, само той успяваше да се справи с могъ­щия глад на епи­курееца у него самия и заразяващо да пресъздаде пиршеството на мъжките сетива, увлечени в любовната игра.

В стиховете на Георги Борисов любовната страст е по-щедра откъм нюанси. Често тя нара­ня­ва със своята взискателност, но в същото време е стилна и одухотворена, носи изтън­чения блясък на митове и легенди, прадревни връзки и обвър­заности („Сафо”). И затова  читателят възприема още по-болезнено ней­ната обреченост. В разгара на лятото морето изхвърля на брега тялото на делфин...

Поетът, който явно обича по-сложните художе­ствени задачи, чрез „Сафо” разгръща сю­жет, разли­чен от „Висящите градини”, където младостта и красотата на двамата влюбени беше достатъчна, за да се реализира любовната връз­ка.... „Сафо” е друго! Сафо е божественият женски глас на поезията, на таланта, на страстното вдъхновение и привличане, а по същество  – и на любовта като вечност.

Сафо видях. И бе по-свежа тя
от ягодите в твоята уста,
която аз докосвам в този миг
с подути устни и с пламтящ език,

за теб неразбираем, чужд и груб,
но не и за Сафо и някой друг... 

Даровитост и пламък, жестокост и корист извират от митовете на елините, свързани с Аполон, бога на талантите. Страстта на Сафо към мерената реч и непремереното ѝ любопитство към Марсий завързват любовния възел.

Според легендата Мар­сий, сатир от свитата на Дионис, бог на виното и веселието, овладява до съвър­шенство музикалния инструмент авлос и дръзва да мери изкуството си с Аполон и с неговата „златострунна китара”.

Аналогично  предизви­кателство имаше и във финала на стихотво­рението „Сол”. И както в „Сол”, така и тук в „Сафо”, е демонстрирана жесто­кост у „овластените“ към човека с дарба. Оказал се по-та­лантлив от божеството в състезанието, Марсий бил одран жив от него, а окървавената му кожа била окачена на входа на една пещера. Доказа­тел­ство­то? – тя винаги затрептявала нежно, щом вятъ­рът довеел до нея мелодия на авлос... Дарбата е недокосната дори след телесното посичане на Марсий от меча на по-силния.

За гордостта на Сафо дарбата на Марсий е предизвикателство. Домогвайки се до Сафо обаче, Марсий само се опитва да се домогне до същността и безсмъртието на словото. Докато съвременният поет е готов да замени „своята кожа” сре­щу посе­гателствата на Сатира,  само и само да се докосне до устните на Сафо… 

божествената... Боже, колко века,
а колко пò е тръпнеща и мека,
по-мъдра и преливаща от свян
на устните ми детската ѝ длан...                       


„Недей – пропява. – Моля те, недей...
По-стара съм от делвите в Помпей,
когато още смучех мед от тях
и пита мед, а не мозайка бях”.

Патината на времето е безпощадна, но за очите на истинските поети „от бръчиците ѝ все още капе мед”...

Тази одухотвореност на женския образ, отразила магията на Сафо, е дълго дирената и желана за поета любов, толкова трудна, за да бъде преоткрита днес („… Ти ми даваш гръб/  и ягоди ядеш. Аз плюя кръв”).

Най-верните и незаглъхващи и досега тонове в песните на Орфей са за  Евридика!

В своeто стихотворение „Пеещата глава”  Георги Борисов обаче решава да смени  оптиката – чувството му за хумор, най-привлекателното езиково богатство за голяма част от днешните хора, провокира: Еври­дика е зарязала Орфей, заради „бог по-бърз и млад”... 

Само с  чувство за хумор се излиза от всякаква тъга и авторът не се отказва от него: „Виж  лирата  ти – цяла във звезди –/ как свода на рогата си върти!”  

Ехото на самоирония и тъга все по-често събира млади поети около техния „Дионис”, както с обич го наричат скупчените около него артисти на духа, защото стихът на Георги Борисов е ярко индивидуален, понякога предизви­кателен (особено в най-новите публикации), но винаги нееднозначен...

Дали това е обреченост,  дали е търсене на друга душа, или е просто сръчност на таланта, но резултатът е завладяващ:

лети сама душата ми и все пò силно свети...

Чувствена и изненадваща, любовта е равнозначна на живота,  а той е най-трудното, сложно за осъществяване изкуство. Допустимо е (както за звездобройците в една от творбите му) да си помислим колко малко (или пък много) стихотворения в литературата са концентрирали своята енергия именно върху тази същност на живота – любовта, приобщила към себе си всичко, включително и смъртта.  Просто е:

... и бога спрях на бързащото време  (Георги Борисов)

Други публикации:

Георги Борисов на 65 години Литературен вестник, бр. 24, 24.-30.06.2015
Портрет на Георги Борисов. В: Мариана Тодорова. Почерци. София: Карина-Мариана Тодорова, 2015, с. 7-27.
Електронно списание Литернет,  05.02.2017 №2 (207) .

Мариана Тодорова в"Диаскоп":

"За поезията на Йордан Ефтимов - Предпоставени каталози"

"Биньо Иванов - Природата срещу войната"

"Пламен Дойнов - политически сатири"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.