Художникът Васил Стоев през погледа на изкуствоведите
19.08.2020
Проф. Иван Маразов
Васил Стоев се появи в художествения живот на България в един щастлив момент – когато идеологизацията на изкуството беше вече преодоляна и художникът получи, макар и относителна, свобода да изрича с живописта си свои, творчески истини. Той нямаше нужда да се бори със закостенели представи за ролята на изкуството, а получи шанса да намери бързо своята индивидуалност. И прекрасно се възползва от тази възможност.
На пръв поглед картините на Васил Стоев изглеждат освободени, направени на един дъх, "изпяти". Това, разбира се, е едно тяхно качество. Но зад тази привидна живописна лекота се крие една неподозирана енергия на конструктивното начало. И тя проличава в организацията на композицията. Дори когато фигурата напълно отсъства, картинната структура се създава от контрасти. Най-често свободните, дори хаотични ярки мазки, които образуват фактурен "остров" в центъра на платното, са противопоставени на сравнително гладки едноцветни повърхности. Друг контраст се постига от съпоставянето на ярки и пастелни еднотонни петна. Учудващо e как "убити" тонове могат да станат източник на интензивно облъчване, как черното или сивото могат да загубят своята колоритна неутралност и да се превърнат в дълбоки цветове. Най-сетне и внезапната поява на линия-контур, която не обрисува, а само подчертава характерното в някаква фигура, се налага като "графичен" акцент върху живописната магма. Усилието да се наложи структурата на аморфното и да извлече от нея смисъл е в основата на тази живопис и определя индивидуалността на В. Стоев.
Зрителят тактилно усеща напрежението в контрастите на картината, той изживява след художника драмата на противопоставянето, която намира изход в трайна вътрешна конструкция. Именно това, според мен, зарежда зрителя с енергията, вложена в създаването на картината. Така и неговото възприятие става много по-изострено и по-активно. Затова картините на Стоев не са "удобна мебел", те са енергийни точки в интериора, насищащи атмосферата с болката и възторга на една чисто живописна драма.
Проф. Улрих Ганзерт
Виенската художествена академия
Изкуството като пластичен и духовен изказ на творческите способности на отделната личност по своите най-висши стремежи е едновременно с това и документ на времето, проявяващ своята жизненост. В тази своя функция то не е лично, индивидуално изразяване, а провокира размисли за епохата и проблематика на общественото развитие.
Подобни размисли като израз на последователно художествено поведение предизвикват картините на Васил Стоев. Всички изразни средства се свързват в хомогенен, напълно личностен свят, в автентично художествено излъчване при оформянето на тяхната проблематика. Това излъчване се определя от вдъхновението на фигуралното и колоритното изграждане на картината и произтичащите от това богати на напрежение контрасти. Така енергията на човешката воля и противостоящите й съпротивления съставляват основополагащите метафори на тези картини. При това те не са резултат на чисто физически неовладяно изразяване. Художествените средства се формират в осъзнато творческо мислене, като същевременно се изпълват с максимално присъствие. Те носят размисъл и съдържат дискусионност по отношение на многопластовите аспекти на модернизма и заедно с това се опират върху виталността на българската и европейската култура.
Към това се прибавя и решимостта, с която тематиката се концентрира в центъра на европейската иконография.
Фигуралност и фигурация, понятия, които отчетливо описват настоящето определение, от една страна, а от друга – непрекъснато обновяващият се, изплъзващ се, несигурно рискуващ предизвикателен образ. Художникът не подражава на описателния реализъм, а разгръща личностен рисунък, характерен със своя жизнено утвърждаващ се устрем, формиран и от риска на откритите импулси, изплъзващи се на едноизмерната интерпретация. Той непрекъснато гради напрежения между различните пластове, които поставят в контраст елементите на картините и създават тяхната динамика. Като оформя жестовата, разгърната с езика на тялото експресивност на рисунъка, художникът разстила фигуралните комплекси върху повърхността на платното. От тази лична позиция се създават овалните и диагоналните построения на линиите, комплексните зони на фигурацията в картината, като същевременно се структурира плоскостта на цветовете.
Цветовете със своето вътрешно напрегнато богатство представляват същинското художствено средство на това изкуство. Художникът комбинира с голямо вдъхновение определени групи от хармонични и контрастиращи си цветови пластове и така повишава вътрешното напрежение на композицията до максимално оптическо присъствие. Тук виждаме противопоставяне на цветове с матова приглушеност, мека дълбочина и сияйно излъчване. Във всяка картина авторът изгражда специфичен цветови регистър, характерен за конкретната творба, включвайки както мрачни, така и светли, наситени нюанси. Цветовете се преплитат, конфликтно се противопоставят в диалог и придават истинска пространственост на картината. Материализацията им е изтъкана от оптични и материални елементи на взаимно съжителство, те са многозначителни, изплъзват се и същевременно изявяват материално-предметни характеристики. От тук се оформя и редуването на хомогенни и гладки, структурирани и сурови цветови зони на картината. По този начин цветовете са истинското изразно средство на изкуството на Васил Стоев, на напрежението на преливащите се форми съответства и напрежението на динамичните окраски. Цветовете са тези, които създават формите и структурират пространството на картините.
Зад тази структура на напрежение от противоречия изпъква основополагащият антагонизъм между фигура и причинност, създаващ базата на картинния език. Решителното акцентиране на този антагонизъм е в началото на европейското изкуство. Това не би следвало да се схваща като естетико-технически стилов приом на артиста, а по-скоро като изразно средство на извисено духовно и обществено себеосъществяване.
Този антагонизъм определя още мемориалните портрети на копските християни. Виждаме го в големите портрети на ренесансовия художник, на Дюрер и Холбайн, а художниците на двадесетото столетие го съзират по нов начин.
Доказателство за това са картините на Пабло Пикасо и Франсиз Бейкън. Напрежението на фигурата и основата представлява пластическа метафора на противоречието между индивида и света.
Първоначално то е формулирано художествено с цялата решимост и острота в мозайките и иконите на византийската църква. Не е случаен фактът, че Васил Стоев, художник с български произход, възприема този основополагащ модул на изграждане на своите картини. Та нали България е част от Югоизточна Европа, която традиционно е насочена към византийската култура.
По този начин Васил Стоев дава своя принос към вечната драма за самоопределянето и самообновяването на личноста. Неговите картини могат да се възприемат като огледало, в което ние да откроим онази преливаща в краски картина на самите себе си, в която се лутат преобразяващите се обстоятелства на реалния живот. Това винаги е било първостепенна задача на истинското изкуство. Това не е декоративен елемент, а напротив екзистенциално докосване на нашата вътрешна истина.
Фото: Димитър Добрев
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.