Борис Минков: "Метаморфози на почистването"

През живота си човек има да направи едно устойчиво количество встъпителни чистения, които се концентрират приблизително в точно определени възрасти. Или пък човек отчита само концентрираните жилищни почиствания като встъпителни. Когато на петнадесет съм влизал в стаята на училищния пансион, не съм мислил за встъпителното почистване като праг на възрастта, а като предварително замислен и строго определен времеви участък. Просто сега следва чистене и толкова. Отсечка време, която започва от момента, в който раздават кофи и парцали (препаратът дойде едва тогава, когато през общежитието мина хепатитът – хлор без топинга на ароматите по желание, спартанската необходимост на дезинфектирането), и завършва с проверка, при която Ома Филева открива пред нас – встъпително почистващите, паралелните светове, в които боклукът си живее незабелязан: праха и морфологически производните му форми по абажурите, върху скритите первази на предназначения за куфари и чанти висок шкаф (място, където се криеха нелегално внесените храни и касетофони), по лебедовата шия на мивката. Боклук, живеещ във вечно положение на засада, изправяща се в моменти на прага като материална сянка, която нещата хвърлят с гърба си. Изобщо боклукът живее на гърба на нещата подобно планктон.

Залавянето на този планктон превръща чистенето в продуктивно усилие, прави го борба на продуцентите – събития, които се помнят. Съвсем различно е встъпителното чистене, с което човек се сблъсква на средна възраст: прави го, за да го потопи в забрава, все едно никога не е минавал оттам. Една капачка от препарата в пет литра вода, лицето на повърхността се намачква под струята препарат, защото, разбира се, гледаме къде сипваме, после се успокоява. Средната възраст е времето на технологиите. Няма време и няма продукт. Даже борба няма, има само справяне. На двадесет и пет бях писал разказ за това как се оборудва едно такова справяне на средната възраст, как човек създава интериора около себе си. Беше станал добре заради отстранението – бях сигурен, че средната възраст няма да ми се случи. Когато не можех да спя, знаех, че съм на територията на писането – домът, при завръщането в който няма нужда да почистваш.

Град Констанц на Боденското езеро има около осемдесет хиляди жители, десет хиляди от които работят или учат в създадения през 1966 г. университет. Бях там за учебната година 2001/2002. След няколко временни настанявания в края на март получих постоянно общежитие, което за моя случай означаваше до края на юли. Малко, но мое, както гласи делничната формула на германското еснафство. В непознатия магазин с непозната подредба и стоки, прецизно маркетингово структурирали едно поле, което за мен беше смътна в границите си и неразчленима в обхвата си цялост, взех каквото ми попадна, по едно от вид. Съществува ли интуиция за препарати? Всяко по-дълго спиране между стелажите на очевидно източен мъж би подбудила дискретния, но не оставяш място за маневриране въпрос Какво обичате? – Иди че обяснявай.

Чистих стаята дълго и задълбочено, като при това гадаех какъв е бил предишният наемател – въпрос, който никога по-рано не си бях задавал, сега автоматично сработи в главата ми, все едно винаги е бил там. Най-напред четох внимателно кое на каква повърхност се слага, даже ми хрумна, че времето на четенето сигурно ще надхвърли времето на самото чистене (имах си и друга работа, истинското четене). С изненада откривах колко малък набор от тип повърхности е побрала стаята: няма дърво, няма емайлирани повърхности, няма политури, нито килими и дамаски – един препарат за общи нужди заедно с още нещо за баня и тоалетна биха стигнали напълно за изцяло изкуствените материали. Вместо това обаче в разгара на проточилото се чистене започнах да сипвам от всичко. Повърхностно активни вещества, пенители, неорганични киелини, дразнещо, аниони, да се съхранва далеч от достъп на деца, при контакт с очите веднага да се изплакнат обилно с вода, при поглъщане незабавно да се потърси медицинска помощ и да се покаже етикетът. Дразнещ. Чистене като за последно, като че целта е унищожаването на препаратите – знаци на едно осъществено намерение, а не на замърсяванията, прониквали тъй или иначе безвъзвратно по изкуствените повърхности от 70-те години насам. Пръстите ми се бяха разранили, това обаче се усеща чак на следващия ден; първо се усеща особена нежност на кожата, все едно женски ръце, които после ще изпръхнат болезнено.

Оставаше и ръкавици да си купя и тогава щеше да липсва само надписа Оцветете картинката. На глас ли го казах наистина? Освен ръкавиците от презрения тип домакиня ме отличаваше още само смелостта да продължа чистенето и след залязване на слънцето. Тъмнината създаваше илюзия за постигане на някаква приблизителна чистота.

Събудих се на първата сутрин в новото жилище в панически страх. От дразнеща миризма. Разбира се, миришеше на предишния. Следващите дни се прибирах в общежитието само за сън. Пролетта на Констанц и денонощната библиотека на университета предоставяха щедро такава възможност. Виждайки неприкрито спящите в библиотеката студенти (с вдигнати на столовете или масите крака, с прочутите пътни възглавнички и артистично разпръснати наоколо книги), с яд си мислех, че миризливата стая в общежитието, която при това бях получил толкова трудно, е направо излишна. Продължавах да гадая какъв е живял преди мен, толкова упорито, все едно знанието щеше да ми донесе облекчение. А може би живеем двамата заедно, той е останал от своето време с миризмата си (обяснимо неприятна предвид окончателното минало, в което се намира) и с дългите косми. Може би освободената за мой късмет по никое време стая не е напълно свободна.

Нямаше начин да се спи в такава не съвсем свободна стая: през април в нея струеше миризмата, обитавала тук през ноември. Избиваше ми пот на капки. Атмосферното налягане тук мачкаше методично гръдния ми кош. Вече не ставаше дума за миризма, а за война на атмосферите. Обикновено към един часа след полунощ излизах демонстративно, въпреки че формално погледнато нямаше пред кого да демонстрирам, и отивах в библиотеката. Това, че беше достатъчно близо, беше предимство за на връщане: заспивах уморен и все още ненапуснал напълно лабиринта на редовете.

След време стаята постепенно спря да мирише. С това и атмосферният натиск отпусна. Имаше обаче нужда от ново основно почистване. Старо правило е, че стаите в общежитие се изчистват достатъчно едва когато самият ти ги замърсиш. Това правило обединява всички видове чистене: процесуалното детско или казармено чистене, бабешкото продуцентско надмерване, кризисното встъпително чистене на средната възраст. Имах останали препарати. Ако сравнително дългите косми, които продължаваха да изникват от нищото, не бяха сигурен белег за половата принадлежност на предишния/предишната, новата ми пристрастеност по домакинските препарати беше. Никога няма да ме превърнете в Симоне Шул, казваше персонажът, игран от Полански в „Наемателят”, докато бавно се превръщаше в нея – предишната обитателка.

Втората голяма акция по почистване на стаята се случи на 30 април – за посрещане на Деня на труда или Валпургиева нощ на химическите препарати. И веднага надуших контрата. Ако бях на двадесет и пет, щях да кажа, че обонятелното халюциниране е клопка на тъпия ентоцентризъм: миризмата, която аз в продължение на един месец опитвах да дислоцирам по цялото земно кълбо, беше в действителност миризмата на химическия коктейл от почистващите препарати, с който аз за втори и последен път прекалих. На тридесет и две справянето с обонятелния натиск има чертите на самоомразата.

от новата книга на Борис Минков "Презапис или другият куфар за Берлин"

За премиерата на книгата тук