Робърт Хас: "Природата на Гари Снайдър"

За Робърт Хас

Бивш поет-лауреат на САЩ, Робърт Хас е удостоен с „Пулицър” и Националната награда за книга. По-известните му стихосбирки са: Time and Materials, Sun under Wood и Summer Snow: New Poems.

За Гари Снайдър                       

Гари Снайдър е известен американски автор, роден през 1930 г. Най-добре познат е като поет (ранните му творби се свързват с поколението на битниците и т. нар. Ренесанс в Сан Франциско); той също е есеист, преподавател и активист-природозащитник с известен анархо-примитивистичен уклон. Описват го като „поета-лауреат на дълбоката екология”. Носител на „Пулицър” за поезия и Наградата за книга на САЩ. Творчеството му в различните му роли и изяви изразява едно потапяне едновременно в духовните измерения на будизма и природата. Превеждал е литература на английски от древен китайски и съвременен японски език. Дълги години е бил част от академичната общност на Калифорнийския университет. Известно време е бил член на Съвета по изкуствата в Калифорния.

Превод от английски: Юлияна Тодорова

Откъде да започна? Седя до едно бюро, гледам първото издание на The Practice of the Wild (Практиката на дивото) на Гари Снайдър и гледам през прозореца към залива на Сан Франциско. Той е най-големият естуар по западното крайбрежие на северноамериканския континент. Израснал съм тук, като малък ловях риба и плавах с лодка в него, ходех на лов за патици в блатата и какво ли още не през годините след това. Научавах имената на птиците и цъфтящите цветя в екосистемата на блатата – учене през целия живот!

Калифорния е формирана от високите масиви на планинската верига Сиера Невада, която е естествена граница с вододела на тихоокеанското крайбрежие с дължина около 400 мили от север на юг. Климатът е средиземноморски – влажни зими и сухи лета. Бурите през зимата осигуряват сняг в планините, пролетта дава начало на валежите, а двете големи реки – Сакраменто на север и Сан Хоакин на юг (забележете испанските имена: част от историята на хората по тези места) се вливат в залива Сан Франциско. Към края на 19 и началото на 20 век се строят язовири по всички реки, които захранват Сакраменто и Сан Хоакин с прясна вода за градовете и за селското стопанство в централнокалифорнийската долина.

Аграрната икономика в Калифорния се оценява на 47 млд долара през 2017, отделно са 100 млд от сферата на услугите, които я подпомагат. Така че не е изненада за никого, че водата към залива е повод за спорове – от страна на фермери и на жадните градове (особено тези в южна Калифорния, които през 20 в. превръщат полубезплодния пустинен пейзаж в огромна градина). И от страна на трета група, появила се в края на 19 и целия 20 в. – първоначално наречена еколози, а след 1960 г. природозащитници (Silent Spring на Рейчъл Карсън е публикувана през 1962 г.)

Поне след оттеглянето на ледниците преди десет или дванайсет хиляди години заливът на Сан Франциско е бил огромен и критичен – търся точната дума – инкубатор? двигател? (езикът ни е обеднял за думи относно  динамиката на екосистемите) източник за живота на всички жители и посетители на този бряг. В една различна култура енергията на делтата би имала име и може би човешка форма, също и подходящо облечени деца, които да изтанцуват мощта й на пролетното равноденствие или лятното слънцестоене (които събират звездите на небето и въртящата се земя в чудна игра).

В днешно време около три милиона патици и един милион гъски преминават през региона на Прелетния тихоокански път. Друго важно същество в  него е канадският жерав. Това е птичи вид поне на 2.5 мил години. Не съм запознат с данни за предколумбовата популация на птици в Калифорния, но през 19 в. долитането им през зимния период е нещо обичайно (макар че никога няма нищо обикновено в това да се наблюдава как мъжкият жерав изпълняват танца си от ритуала на ухажването в блатата по залез слънце). През 1940те поради засиления лов на тези птици заради перата им и загубата на естествения им хабитат, еколозите са могли да преброят едва пет двойки жерави. През 2000 г. организацията „Одибън”, която работи с фермери по юридически въпроси при защита на природата, отглежда популация от 465 двойки жерави.

Всъщност, мислех по-специално за сьомгата. Делтите носят живот, особено по местата, където морската и речната вода имат допирна точка. Докъде точно в сушата се простират солените води и докъде точно тече една река, определя до голяма степен какъв вид живот носи тя и в какво изобилие. Можете да си представите сложността на трофичната каскада, която се излива година след година от този факт – във времената, когато няма много сняг и солената вода прониква дълбоко в блатата или тогава, когато обилни снеговалежи и пролетни порои от прясна вода преливат към залива.

Тихоокеанската сьомга, по-стара от канадския жерав, може би на възраст между 4 и 6 милиона години, плува из калифорнийските реки, за да хвърли хайвера си поне от края на последния ледников период. В тихоокеанския регион тя е център на култури. Етносът айни/айну и първите заселници на японските острови са пример за това, също и народите по бреговете на Сибир от Камчатка до Алеутските острови; инуитите в Аляска и атабаските, местните народи от тихоокеанския северозапад в Канада и САЩ (чиито култури Гари Снайдър изучава в колежа „Рийд”). Същото може да се каже за културите по бреговете на Аляска, Канада и Америка, които са зависели от риболов и са имали своя собствена версия. В детството ми семействата все още ходеха до Кея на рибарите в деня  преди започването на риболовния сезон, за да гледат как местният свещеник или епископ (обикновено американец от италиански произход) благославя лодките. Ритуалът се е правел за безопасността на рибарите, а не за здравето на рибните видове или като благодарност към тях или океана, но поне е било някакъв жест към съществуването на хранителната верига, която поддържала живота на общността.

Ето една бърза картина на популацията на сьомгата, която е устоявала на язовири, замърсяване, нахлуване на нови видове и пренасочване на вода към ферми и градове: през 1988 г. рибарите са уловили 1.4 м сьомга в Калифорния; през 2018 – 175 000. Правят се много планове и текат много дебати, докато човешката култура се опитва да направи разбор за точния начин, по който водите ще бъдат разпределени между нуждите на съперничещи си страни и вероятните последствия от това. Междувременно изглежда е ясно, че тази необикновена екосистема се разпада. Климатичните промени – още един вид човешко поведение, практикувано едва ли не като религия по калифорнийските магистрали – усложнява проблема, разбира се. Управлението на водите като професия зависи почти изцяло от исторически данни и в момента, тъй като бъдещето е непредвидимо и всички залози са излишни.

Фермерите, общините, управляващите водните ресурси, мениджърите на язовири, природозащитниците, инженерите, еколозите и адвокатите в областта на защита на природата са спорили и ще продължават да го правят при вземането на решения и човек би могъл да започне да разбира позициите им на представители на градовете като икономически генератор. Аграрната икономика е една от най-силните на земята; рибарите имат своите аргументи, както и еколозите и природозащитниците. Нашата култура не е била много успешна в повдигането на въпросите, които възникват от икономическите и социалните практики. Примерно: каква стойност има вид газещи птици на 2,5 м години? Не би ли било добре да се отглеждат контролирано няколко екземпляра, да се поставят в зоопаркове и толкова? И имайки предвид многобройните изисквания към човешките общности и перспективите за аквакултурите и промишления риболов, не би ли било добре да се изчисли минимума, при който тихоокеанската екосистема би оцеляла, тъй като дните на милионите тонове сьомга в рибарските лодки са минало?

Това е калифорнийската история – или една от всичките – и всеки регион на страната, а и всяко място на земята имат своя собствена версия. Не можем да не се замислим за тези въпроси, но нямаме много добър общ език, на който да мислим за тях, което е причината защо се е появила традицията на произведенията за природата в Северна Америка, защо книгата на Гари Снайдър се казва „Практиката на дивото”, защо заглавието на първото есе е „Етикетът на свободата” и защо друго се казва „Жълтокафява граматика”, то е причината и защо е толкова хубаво да имаш издание на тази книга по случай 30 годишния й юбилей.

Почти всички класически северноамерикански произведения за природата – „Уолдън” на Хенри Дейвид Торо, „Планините на Калифорния” на Джон Мюър, „Земята на малкия дъжд” на Мери Остин, „Алманах на окръг Сенд” на Алдо Леополд, книгите за океана на Рейчъл Карсън – са във формата на подбрани есета. „Практиката на дивото”, публикувана през 1990 г., също принадлежи към този жанр. Вероятно формата има общо с начина, по който писателите са искали да се обърнат към читателите и да породят спор или да изяснят условията на спора. Средствата, чрез които се прави това през 19 и 20 в. са вестниците и списанията или лекторския подиум.

Торо, примерно, е искал да каже на читателите си, че те са твърде заети да използват земята, за да могат да я виждат. „Уолдън” описва как се заема да се научи да я вижда. А Джон Мюър, след като работи усилено като младеж във фермата на родителите си, обикаля националния природен парк „Йосемити” в търсене на свобода и великолепие, както и на страстно любопитство към геологията на планините на запад. Той се учи да вижда мястото. Според мен много важно есе в „Алманах на окръг Сенд” на Леополд е „Песен на Гавилан”. Той отива на югозапад с дипломата си по лесовъдство от университета „Йейл”. Горите на територията на Ню Мексико са сериозно засегнати, а земите на фермерите - опустошени от прекомерна паша, но младият Леополд не разбира напълно това, което вижда около себе си, докато един лов го отвежда в Сиера Мадре и Рио Гавилан. Там той разбира, че за първи път вижда една здрава и пълноценно функционираща екосистема и я описва. Борбата, с която се сблъскват Мери Остин и Рейчъл Карсън, за да получат официално образование по природни науки заради пола си, е добре известна и е станала част от историята за начина, по който те са се образовали, за да станат писателки.

Самообразоването на Гари Снайдър започва рано. Той се ражда през 1930 г. в началото на Голямата депресия и прекарва ранното си детство във фермата на родителите си в тихоокеанския северозапад. Войната отвежда баща му в Портланд, където Снайдър посещава училище и колеж. Мястото и времето имат значение. Ако трябва да се илюстрира, може да помогне снимка на заснежения връх Маунт Рейниър – издигащ се забележително над Сиатъл в ясен ден, или по- на юг в планинската верига Каскейд, с полумагичната гледка на връх Хууд, също заснежен, намиращ се само на 50 мили от Портланд. Градът е разположен на мястото, където се вливат две велики реки – Колумбия и Уиламет, а към средата на 1950те в разгара на следвоенното икономическо възстановяване по реките плават много салове с трупите, носени от лагерите на дървосекачите, които правят пари от строителния бум. Изсичат се боровите гори на планината Каскейд – същите, в които е израснал Снайдър – а реката може да разкаже много за това. В колежа „Рийд” той изучава китайска поезия и митовете на местните етноси в горите на северозапада, изучава също класически произведения и английска литература, както и модернистичните поети Елиът, Паунд и Уилямс. Той започва да пише за онова, което вижда. Изучаването на китайските поети и митологичния свят на класическа Гърция му дават перспективата да го прави в категориите на епоса:    

Древните гори в Китай - на трупи
…и хълмовете - подхлъзнати към Жълто море…
Квадратни греди, магарета за цепене,
…върху дървени подпори

Сан Франциско 2 на 4 инча
…бяха горите около Сиатъл:
Някои убиваше, а друг строеше, къща,
…гора, разрушена   или отгледана
Цяла Америка закачена на кука    
…& изгорена от хора, във възхвала на самите тях.

И пак:

…………изсечени,  
Горичките на Ахав, на Сибила
….Борове, съчки
плътни шишарки и семена
…на Сибила дървото, свещено в дъбравата

В творбата има силно елегично чувство, също и усещене за време, когато свещеното е било вкоренено в материалните процеси. А стихотворенията са изпълнени с авторовото почти физическо изразяване на работния ритъм в процеса на изсичането на дървета:

Моторна резачка и трион
….кабели за приплъзване
….повдигане на трупи       
Повалени дървета
задушени потоци, убита пъстърва, пътища.

Стихотворенията за сеч на гори от забележителната ранна книга на Снайдър „Митове и текстове” са публикувани през 1960 г. и са плод на работата му през лятото като част от екипи дървосекачи за Агенцията по горите на САЩ, като дървосекач при окачването на трупи с кабели за търговски операции по изсичане на гори и служител на наблюдателен пост за Службата по националните паркове. Първите му стихотворения около тези преживявания започват с библейски цитат от „Изход”  : “Но ти ще унищожиш техните олтари, ще разрушиш ликовете им и ще изсечеш горите им.”

В колежа „Рийд” той също така е имал възможност да развива интереса си по културата на коренното население на Америка и е писал научна разработка за митовете на хайда. Това е индианско племе в южна Аляска и северния бряг на Канада, известно с естетиката на монументалните си резби, които определят изкуството на северозападния бряг. На 20 годишна възраст Снайдър се опитва да разбере въображението на палеолитните култури, които предшестват градската култура на Гърция, Рим, Йерусалим и Ксиан. Вече е мислел, че точно там, в първите имперски градове нещо изначално се е объркало във връзката на човека със земята.

След това образованието му го отвежда в университетски курс по сравнителна литература в Индиана, но не му се получава. (Напомня ни преживяванията на Джон Мюър около висшето му образование.) Затова се записва в програма по азиатски езици в „Бъркли” и започва да учи японски и класически китайски. Вече се е породил интересът му към чувствителността в китайската поезия, особено на монасите поети от династията Танг, както и към дзен традициията и таоизма. Не е ли последният философия на природата, начало на екологичното мислене? И не е ли концепцията на дзен будизма за природа, вкоренена в непридвидимостта и промяната, описание на еволюционната биология? Започнал занятията по програмата на курса, Снайдър се заема с превода на Хан Шан, неизвестен монах-отшелник от 8 в., чието име, вероятно псевдоним, се превежда като „Студена планина”.

Точно в „Бъркли” Гари Снайдър се запознава с Алън Гинсбърг, студент последен курс по английски и приятеля му от колежа Джак Керуак. Така Керуак и Снайдър предприемат обиколка из планинските хълмове на Калифорния и Джак възкресява тези преживявания в романа си „Бродягите на Дхарма”, ефектът от което е превръщането на Снайдър в културен герой за младите от 1970те. Но през 1957 г. Гари решава да се заем със зен будизъм сериозно, да пътува до Япония и да започне обучение. Така става част от Международния моряшки съюз и с карта на организацията в ръка си намира работа на търговски кораб, който го отвежда в Киото. Това трябва да е било през май 1956. През август следващата година той вече работи в машинното отделение на танкера „Сапа Крийк”, с който ще се върне в Сан Франциско.

Танкерът го взема от Йокохама през Персийския залив към Средиземно море и накрая през Тихия океан – Окинава, Гуам, Самоа – което е друг етап от образованието му.

Интересно е да помислим върху това. Бумът на строителството в предградията се задвижва от програмата на президента Айзенхауер за изграждане на континентална система магистрали в САЩ, 4-и 6-лентови пътища от Мейн до Сан Диего. Селскостопанските земи и овощните градини около американските градове се превръщат в жилищни площи за пътуващите до работа в града, като земята – драйв-ин кина, драйв-тру ресторанти – е проектирана така, че да прокламира автомобила и идеята за свобода на пътя, която приятелят на Снайдър Керуак е изобразил в романа си По пътя”. В средата на 1950те други поети не са и мислели – всъщност, социалните мислители не са мислели – за глобална икономика или изкопаеми горива, нито за половин вековни войни, базирани върху зависимостта от изкопаеми горива и широкообхватните последствия на този социален „ред върху въздуха на планетата. „Практиката на дивото” е публикувана през 1990 г. През 1988 Джеймс Хансен, климатолог на НАСА, пръв свидетелства пред Конгреса на САЩ и представя новия термин „климатични промени”. Ето какво пише Гари Снайдър в средата на ’60те години на 20 в.:

Петрол

лек дъжд ромоли над възвишенията
на юг от Бонинс, късно в нощта. Светлина
от празната моряшка столова
хвърля едри сенки
на лебедка и клюз
върху полегатата задна палуба, където стоя.

освен дежурните в машинното,
рулевите, постовите на носа
екипажът спи. на койки на палубата       
или тесни железни нарове долу
под бумтящи коридори.

корабът гори със сърце на пещ
стоманени вени и нерви от мед
потръпва и леко се извива но винаги се движи —
спокойно извъртане на корпуса и дълбоки
вибрации на турбините под краката.

носейки това, от което тия
полудели, пристрастени нации се нуждаят:
стоманени чинии и
дълги инжекции от чист петрол.

Следва

Фото: Приятели на Керуак

За Гари Снайдър в Уикипедия тук

Чети и на английски в The Paris Review

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.