Фиона Сампсън: "Луиз Глюк и Откъде да започнем с един необикновен носител на нобеловата награда за литература"

За Фиона Сампсън

Фиона Сампсън обяснява защо се възхищава на Нобеловия лауреат за 2020 и подбира любимите си нейни стихотворения от една дълга кариера в поезият.

Фиона Сампсън е поетеса. Последната й стихосбирка е Come Down (Corsair 2020).

Превод от английски: Юлияна Тодорова

Чета Луиз Глюк вече 20 години – повече от времето, в което звездата на много поети е изгрявала и помръквала; повече от времето, в което аз пиша поезия. Може би това е причината да съм толкова развълнувана и екзалтирана от новината, че 77-годишната американка е спечелила Нобеловата награда за литература.

Но смятам, че зад този факт има много повече. Дванадесетте книги (и два памфлета) с поезия, които Глюк е издала досега, са разнообразни по стил и тематика, от домашните и семейни истории в първите й книги, умело озаглавената „Firstborn” („първородна”) през 1968 и втората „The House on Marshland” през 1978, с която пробива, до приказния й и доста философски стил на писане от по-късен период като „Averno”(2006) – по името на входа към класическия подземен свят – и най-новата й стихосбирка “”Faithful and Virtuous Night”(„вярна и праведна нощ”), 2014. Но това, което обединява всички произведения, е качеството на ясно и спокойно внимание. Четеш пасаж от Глюк и си мислиш: „Да, ама разбира се, това е.“ Тя притежава необикновения писателски талант да изяснява онова, което, извън света на стихотворението, е сложно.

Ето я и нея в стихотворението от десет части „Узряла праскова”, на прага на средната възраст:

В една плетена кошница
имаше праскова.
имаше купа с плодове.
Петдесет години. Толкова дълъг път
от вратата до масата.

Това е класическата Глюк, която извлича времето, красотата и емоционалната двойнственост с един единствен изясняващ жест. Само литературната алюзия издава сложността зад привидната лекота: никой поет не може да избегне да чуе фразата на Джордж Хърбърт „Любовта ме поздрави с добре дошъл…”, макар че читателят не се нуждае от такова познание, за да му подейства стихотворението. Единственият жест е включващ, а не изключващ. През десетилетията англоамериканска поезия, редуваща свръхинтелектуалност с мемоарна изповедност, Глюк продължава да пише поезия, която е достъпна въпреки огромната й изтънченост.

„Узряла праскова” е публикувано в “The Seven Ages” („cедемте възрасти”) през 2001 – книга, която винаги съм харесвала. В „Както ви се харесва” на Шекспир прословутите седем възрасти на Жак описват как протича животът на мъжа; с не по-малка проникновена лекота Глюк притежава увереността да предположи, че преживяванията на жената могат също да са житейски пример. Правейки това, тя вече е успяла, без полемика, да убеди няколко поколения жени, че техният живот е толкова реален и представлява също толкова всеобемна мярка за човешкото, колкото този на мъжа. Глюк умело показва пътя през канона за всеки, който се чувства изключен от онази норма на белия мъж, с която не бива да се съобразяваме.

“Descending Figure” („cлизаща фигура”) (1980), друго изкусно подбрано заглавие, разкрива донякъде как се прави това – както в стихотворението „Портрет”:

Едно дете очертава тяло
тя рисува  каквото може, но то е цялото бяло, 
тя не може да запълни онова, за което знае, че съществува.
Вътре в неумелата линия тя знае
че липсва животът…

Това смълчано, но твърдо като стомана майсторство от приспосо-бяване до преживян опит минава като нишка през цялото творчество на Луиз Глюк. „Къщата на Маршланд” – стихосбирка, пълна със сблъсъците между братя и сестри, родители и деца, поставя началото  на едно поетично житейско дело, разкриващо колко необикновен е всекидневният живот. „Дори сега този пейзаж се сглобява. / Хълмовете потъмняват. Воловете / спят”, това е началото. Няма нищо пасивно или пасторално в тази картина, но се усеща чувството, че предстои да се случи нещо вълнуващо:

и семената
видими, златни, зовящи
Ела тук
Ела тук, мъничка
и душата изпълзява от дървото.

Със създаването на такава поезия, от която настръхва косата, само във втората издадена 
стихосбирка, не е изненада, че Глюк ще получи най-големите литературни отличия на САЩ,
като се започне с двете стипендии Гугенхайм и множество други от Националната фондация 
по изкуствата. Усилната й и изпълнена с тъга четвърта книга “The Triumph of Achilles” 
(„Триумфът на Ахил”) (1985) печели наградата на Националния кръг на литературните критици:
 „Градът се издигна в някакво великолепие / и всичко диво приближи повърхността”, 
е пророчеството в нея. И Глюк продължава нагоре към повърхността. 

През 1993 г. “The Wild Iris” („Дивият ирис”) печели наградата Пулицър. 
Шест години по-късно поетесата получава приза Ланан; през 2001 – Болинген, 
а през 2003 г. става поет-лауреат на САЩ.
През настоящата година освен Нобел, Глюк е удостоена с наградата Транстрьомер, 
давана в памет на големия шведски поет Томас Транстрьомер – 
последният поет,получил Нобелова награда през 2011 г.

Разбира се, ситуацията не е тя да е станала „голямата работа в Швеция”. Това, което Глюк споделя с колегата си лауреат Транстрьомер, е състрадателна и всеобхватна визия за разбирането и съдбата на човека. Съществена част от мощта на творчеството й се развива в двете й есеистични книги “Proofs and Theories” („Доказателства и теории”) (1994) и ”American Originality” (“Оригиналност по американски”) (2017). „Фундаменталният опит на  писателя  е безпомощност”, пише тя в есето „Как се образова поет”; неговият живот „става достоен, според мен, чрез копнеж, не се успокоява от усещанията за постижения. В същинската работа – дисциплина, служене.” Поезията на Луиз Глюк заради всичко, което я прави така отличителна - нейната мощна интелигентност и красота, никога не е губила способността си да служи на обществото или на читателя.

Луиз Глюк

И още едно мнение за творчеството на Луиз Глюк от Робърт Пински - поет, есеист, литературен критик и преводач:

За да опиша необикновеното майсторство на Глюк, ми е необходима думата с по-висока енергия и  поглед навън – „интроспекция” - термин, който включва дързостта на въображението. Ясното себепознание на поетесата, във всяко стихотворение, разцъфва в разбиране на обществето, връзката с другите: сексуална връзка, село, брак, историческа беда, тъканта на митологията.

Фото: Nobel Laureate Louise Glück in The New Yorker

Прочети в оригинал тук

Louise Glück в Уикипедия

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.