Алманах "Междинни форми": Димитрина Бояджиева и "Пет фрагмента за разказ"
12.11.2020
Представяме на Вашето внимание рисунки с перо по литературни произведения, публикувани в сайта „Диаскоп“ през периода 2013-2020. Оригиналните рисунки са избрани според настоящата тема на Есенния салон „Междинни форми“ и са подредени в три части: „Мишени“, „Самота“ и „Безгрижие“.
Пет фрагмента за разказ
Първа публикация: 07 октомври 2014 година
Вървяха бавно. Той, обгърнал раменете ù, нежно я водеше по заснежената улица. Очите му бяха ласкави, уверено-властни. Тя, отпуснала глава на рамото му, дишаше учестено. В сияйния ù поглед се таеше неувереност и надежда.
Спряха пред входа.
- Поканен ли съм? – усмихнат попита режисьорът.
Сърцебиене.
Беше поканен.
Вече в стаята, един кратък поглед и...
След това се заеха с прочита на пиесата.
1.
Тя не му разказа за детето от другия, което не можа да роди, но за чието унищожение се съгласи, защото заплашваше творческите му планове на художник. Детето не можеше да се роди против неговата воля. След това дойдоха заяжданията, опитите за съсипване, безизходицата и позицията – ставаше въпрос кой какво притежава. След неговото заминаване в другия град положението се влоши. Проблемът беше на лице – неговото творчество, и не бе в състояние да го моли да се върне, защото сигурността бе само илюзия. Остави я като насекомо по гръб срещу слънцето.
Оставаше ù само сцената.
2.
Режисьорът не ù разказа за жените в неговия живот. Те го следяха с поглед, където и да е. Неговото верую бе: „Няма секс-жени, има секс моменти.” Страстта му ги бе достигала и ги променяше така, че за него ставаха като всяка жена, с която е бил. Разбира се, че им е благодарен за успеха на постановките му като режисьор, но оставаха в миналото, невалидни в бъдещето.
3.
В настоящето четеше предстоящата пиеса „БОГ И БОГОВЕТЕ СА БИЛИ ХОРА”.
- Ти, БОГИНЯТА НА ЛЮБОВТА ВЕНЕРА, /с треперещ глас в ремарка/ се обръщаш към БОГА ЗЕВС и молиш: „Дай ми светлина, за да тръгна по непознатия път”.
ЗЕВС /властно/: - „Тръгни! Светлината струи от самата теб...”
Спря да чете. Счете за необходимо да ù обясни, че любовта е светлина и че светлината е връзката на човечеството със вселената. Накара я да повтори репликата „Дай ми светлина, за да тръгна по непознатия път”. Тя повтори, чувствайки още неговите пръсти върху кожата си. Новата роля за нея означаваше онова, което значеше преди и освен това още нещо ново и изключително голямо, което ù напомняше забравени неща, изпълваха я със сила, която мислеше за отдавна секнала. Наложи се да повтаря репликата, докато той остане доволен от интонацията на гласа ù. Когато свършиха прочита на пиесата, преди да си тръгне, каза:
- Ти си чудесна! И помни – човек живее истински, само когато забрави за себе си и премине границата, поставена от самия него.
Остави я с лице, белязано от някакво голямо присъствие. Зад прозореца в утрото бавно се сипеше едър сняг от притихналото небе и трупаше нови преспи.
4.
Пролетта сновеше на воля из града. Измитите от дъжда улици чертаеха ново бъдеще. Завесата бе спусната при пълен успех. На премиерата присъстваха много хора, които искаше да види и да го видят. Беше доволен от нейната БОГИНЯ. Прегърнала цветята, тя се покланяше сред ръкоплясканията, отново повярвала в живота, любовта и малките деца
5.
Делнично, обидно лесно той се сбогува с нея. Модулирайки гласа си, за да му придаде израз на дълбока тъга, изрече:
- Знай, че единствено на теб тук казвам сбогом. И не мечтай да ме забравиш. Аз съм в края на мечтата.
Замаяна, тя стоеше на спирката, където куфарът му вече ги разделяше. Притаила дъх, не виждаше следобедните петъчни хора. Майки мъкнеха деца след себе си, стиснали ги здраво за ръка. Очите му сияеха като лъчезарна арка. Беше ù благодарен за успеха на пиесата. Вятърът налиташе на пориви, издуваше шалчето около врата ù, виеше се като примка. Тя вдигна ръка към шалчето, рязко си пое дъх и с треперещ глас каза:
- Дай ми светлина, за да се върна в началото на пътя.
Това парафразиране на репликата от пиесата направо го съсипа. Невероятно трудно му бе да прикрие досадата и явно недоволен от интонацията на гласа ù, отвърна:
- Небесните пътища нямат начало.
Тя се разплака. Тонът му недвусмислено гласеше друга пиеса.
Вятърът се разхождаше. Лятото зовеше. Беше като при всяка раздяла.
Илюстрация: © Георги Чепилев
Димитрина Бояджиева в "Диаскоп":
Художествен салон "Орфей" към дружеството за комикс и изкуство "Диаскоп"
Алманах "Междинни форми": Рисунки с перо по литературни произведения
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.