Емил Андреев: "ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЙЕБ"

Съвсем непреднамерено и случайно Борис Мойсеевич Вайсман беше евреин. В това нямаше нищо лошо, но никой в Лом (освен криминалистът-капитан Гичо Гаргата, в чийто милиционерски надзор влизаха и алкохолиците) не знаеше истинското име на този възрастен вече, емигрант и белогвардеец, човечец. Всички в града с известно безразличие го мяркаха пиян около кръчмата на пазара, където Йеб прекарваше същинската част от своето ежедневие. Точно с това именно прозвище – Йеб – го отъждествяваха и по-паметливите ломчани. Другите до известна степен го забелязваха, така както забелязваха прашните улици, есенната шума и бездомните кучета.

Прочее прякорът на това ненужно и самотно същество идваше от крилатата фраза “Йеб, тури му ножа!”, която бедният Борис Мойсеевич произнасяше твърде често, прихлъцвайки в олюляната си походка на път за дърварника на Гьолското училище. Там той спеше с позволението на байчото и снизхождението на прислужничките, които от чиста човешка състрадателност понякога му носеха ядене и ракия. Храната Йеб поделяше с плъховете, но ракията (приемлив заместител на любимата му някога водка) къташе като бистрите си изпъкнали очи и омачканата капитанска шапка, с която и зиме, и лете не се разделяше.

На кого и на какво Йеб туряше ножа? – никой не разбра, пък и не се интересуваше (може би само милиционерът-капитан Гичо Гаргата по разбираеми причини). По-странна и непонятна бе самата дума “йеб”, която се срасна с него като едно заклинание. На Борис Мойсеевич обаче не му пукаше кой с какво го идентифицира; йебкаше си и туряше своя въображаем нож където и когато си поискаше.

Етимологическа бележка: Възможно е думата “йеб” да води своя произход от английския адвербиал “yes”<староанглийското “gea”, YEA + “sie” (“така да бъде”) със своя разговорен вариант “yep”, тъй като при обеззвучена крайна съгласна “б” – “п”, “йеб” ще звучи като [йеп]; сравни българското “боб” [боп]. Този вариант е приемлив, но не и правдоподобен. Борис Мойсеевич, макар и евреин, никога не е стигал до Британските острови. Другият, по-убедителен и възможен, произход на думата е от руското “ёб”, преобразувано под въздействието на ломския диалект в “йеб” (ср. руското “ёб твою мать!” както и сръбското “jебем ти душу!”). В края на краищата по своя дълбок смислов облик изразът “йеб, тури му ножа!” може спокойно да се приеме и като споменатите две славянски заклинания, и като англо-саксонското “така да бъде”. Yes? Остава открит въпросът: чий дедов търси типичното старобългарско име Борис в руската именна система? (Ср. “барс”, “борсук”, както и индоевропейския корен “bhares, bhars-”, дал в английския такава пивка дума като “barley” – “ечемик”.) Отговорът е сравнително прост: същото, каквото правеше и Борис Мойсеевич Вайсман в Лом; ПИЕШЕ – всичко, но предимно бира. А, както е известно, в Лом още в края на ХIХ в. е основан един от първите пивоварни заводи в страната – кехлибарена перла в короната на родната лека промишленост. Името на бирата е “Алмус” < лат. “Almus” (антична крепост в долнодунавския лимес), но е твърде погрешно да се приема, че и името на града Лом идва от латинското “аlmus” (с отпадане на наставката “-us” и преобръщане в сричката “аl” – “la, lo”; вж. Вернер), тъй като по българските земи има и друга река с името Лом (макар и Русенски), а там не е съществувала крепост (макар и римска) с подобно име. По-вероятно, но не и задължително, е името Лом да идва от трако-илирийското “lum, lom” (река); сравни българските: “лом” (железен кол за къртене на камъни), “ломя”, “лемеж” (палешник), “отломки”, както и индоевропейския корен “lou-”(мия), дал в английския думи като “lye”(пепелива вода, луга) и “lather”(сапунена пяна). И така: Лом, река, вода, ечемик, бира, пяна – йеб, тури му ножа! Край на етимологическата бележка.

Както казахме, Борис Мойсеевич – Йеб живееше кротко и незлобливо в дърварника на някогашното Гьолско училище, днес известно с името “Никола Първанов”. (Това е едно младо българче от Лом, живяло едва 35 години. Ученик на сръбския книжовник Даничич, то е било преподавател в Белградската велика школа (университет), участник в Първия български църковно-народен събор и автор на една от първите български граматики. Починало е през 1872 г. във Виена; костите му и до ден-днешен са там. Колкото до народната етимология на Гьолското училище, то тя е по-близка до ума: от турското “гьол” – “бара, локва, блато”. В нашето недавно местността, където по-късно е построено въпросното училище, често е бивала такава. Причина за това са били неовладяните наводнения от Дунава и Лома.) Старата П-образна и едноетажна сграда на това училище жълтееше със своята възрожденска спретнатост и предприемаческа загриженост на довоенна България. Тя бе обгърната от голям двор с няколко игрища (предимно баскетболни), великолепна, стилизирана по виенски образец, градинка с шадраван и беседка, както и опитно поле в задната й част, където се кипреха овошки и дендроноиди. Отвън дворът бе опасан със зидана средновисока ограда, част от която е останала и днес.

Точно покрай тази ограда Йеб Тури-му-ножа минаваше всеки ден на път за дърварника, който се намираше зад училището в съседство с опитното поле и една огромна плачеща върба с малка чешмичка под нея. Тук именно, макар и рядко, Йеб се миеше и пиеше вода. Това обаче можеше да се види само по време на училищните ваканции, тъй като през останалото време (по някаква негласна уговорка с байчото) Йеб изобщо не се показваше на децата и техните възпитатели; излизаше в ранни зори и се прибираше по късни доби. В студените зимни дни той  не ходеше никъде. Тогава при него идваха прислужничките по-скоро, за да проверят дали не е умрял. (Както е известно – на този свят не съществува безплатен обяд. За привилегията да спи в дърварника Йеб помагаше на байчото, като обикновено вършеше най-черната работа: цепеше дървата, внасяше въглищата, чистеше тоалетните и т.н.)

През лятото Гьолското училище опустяваше, в него оставаше по някой друг дежурен учител, байчото, както и неколцина деца от махалата, които по цял ден играеха из двора. Точно тези хлапета тормозеха Борис Мойсеевич Йеб и то през най-волния сезон на годината. Те бяха три момчета, “тримата пичове”, както ги наричаше байчото (думата “пич” не означава само незаконнородено дете – това е нейното второ, в резултат на полисемия, значение; основното е: “младочка, младица, фиданка, филиз”, вж. Н. Геров) на възраст между дванадесет и четиринадесет години, които си умираха от удоволствие да се бъзикат с този смешен, но непроницаем за тях човек. (Глаголът “бъзикам” сигурно идва от играта, наречена “бъз”, в която един негледащ е удрян почти едновременно от десетина гледащи и той трябва да познае кой е бил пръв; докато потърпевшият се чуди, всички вкупом и продължително викат “бъзззз” – изключително унизително занимание, по всяка вероятност възникнало сред скучаещи пастирчета; както, впрочем, и всяка игра.)

Тримата пичове бяха неразделни, но различни по възраст, ръст и антропологични характеристики. Най-големият бе кестеняв и сприхав като келт; основание за това даваше бретонската му кръв, дошла от баба му по майчина линия. (Наивната французойка от Рен се заробила с един наперен българин от Лом, изпратен от предприемчивия си баща-земевладелец да се учи в страната на Рабле.) Средният пич бе типичен смугъл балканоид с остра черна коса и къси крачка, а най-малкият приличаше по-скоро на немец – светлорус, със сини очи и кльощаво тяло. (Лом е стар пристанищен и търговски град. Движението на стоки и етноси е задължителна привилегия за подобни селища.)

Онова, което спояваше тримата пичове и ги превръщаше в една гадна за Йеб глутница, бе ненаситната им прединициационна потребност от гадости; възрастните ги наричат лудории. Любимото им занимание бе да замерват Йеб с кестени и клечки, когато го видеха да се клатушка покрай оградата на Гьолското. Канонадата им бе съпроводена с яростното: “Йеб, тури му ножа!”. Така те предизвикваха своята мишена да им отвърне със същото и жадно чакаха да чуят фразата от устата на нейния създател. Борис Мойсеевич знаеше това, но някак си се инатеше. Не бързаше да задоволи жестокия копнеж на избуяващото им либидо.

Винаги се случваше така: в стремежа си да се опази, Йеб първо събаряше капитанската си шапка (понякога хлапетата дори я уцелваха), после с усилия се навеждаше да я вземе (ония зад оградата пищяха от кеф) и когато я слагаше на главата си, чак тогава отсичаше гръмогласно: “Йеб, тури му ножа!”. Тримата пичове спираха да хвърлят, заскимтяваха от радост и продължаваха своята игра. Така Йеб вече спокойно се прибираше в дърварника, където изобщо не се питаше: как един потомък на древен род и поругана империя стигна до тук. След стрелбата тримата пичове отиваха в беседката, доволни че денят им не е минал напразно.

Но ето, че в един августовски следобед на Борис Мойсеевич Йеб му додея от унижението на тези злобни същества. Той можеше да се оплаче на родителите им – знаеше ги кои са, можеше да заобикаля от другаде, за да стигне до дърварника, можеше да не излиза за известно време от там, можеше дори да умре напук на хормоните им и обективната действителност.

“Да, но защо?”, попита го с укор един плъх. “Так, так. Йеб, тури му ножа!”, отвърна старият евреин и взе своето решение. Отмъщението не е заложено в морала на християнина (какъвто Борис Мойсеевич не бе), но е поучително, дори е задължително, когато е опетнена, да речем, честта на семейството (каквото горкият Йеб нямаше). Оттук нататък всички пътища бяха отворени. Йеб Тури-му-ножа избра най-удачния и много скоро бе овъзмезден. Изпита радост, сравнима с най-светлото му напиване още в далечната и тъй мила имперска Русия; разбира се с шампанско!

Всичко се случи в края на август, в една отпусната привечер, когато комарите се бяха прибрали заедно с жегата и отегченото слънце. Настъпваха миговете на здрача и deja vu; дори Дунава осезаемо забавяше своето течение. Тримата пичове отиваха към беседката, където обикновено оставаха до късно вечерта, за да си разказват страшни истории. Те трябваше да минат през градинката, покрай шадравана, умишлено спрян от байчото, за да се пести вода. Това бе добре дошло за тях, тъй като сухото и гладко корито на шадравана им служеше чудесно за игра на топчета и каране на рол-кънки.

Пръв го видя балканоида, който вървеше в средата. Спря стъписан и задържа с ръце приятелите си. “Вижте!”, промълви той и кимна с глава към шадравана. “Майчице!”, почти изпищя бретонеца, а русичкият извърна глава.

В центъра на шадравана, до щръкналата ръждясала тръба, лежеше Йеб, проснат по гръб със забит в гърдите нож, около чиято дръжка имаше голямо петно кръв. Капитанската шапка бе паднала в страни, очите му бяха изцъклени, а езикът му – провиснал към тях. Ако светлината бе по-силна, те щяха да видят, че е морав.

Тримата пичове не помръдваха. Страхът ги бе сграбчил и само фактът, че бяха заедно ги задържаше да не се разбягат. “Да съобщим в милицията”, окопити се най-малкият и побегна към беседката. Двамата му другари го последваха, все още потресени, но благодарни на своя приятел за находчивостта му. (Той учеше в един клас със сина на капитан Гичо Гаргата.)

От Гьолското училище до сградата на милицията нямаше и триста метра. Трябваше да преминат гериза (нежна кадастрална остатъчност от турското присъствие), покрай множеството складирани метални тръби (внушителна предпоставка за нова социалистическа канализация), за да се озоват пред управлението. Макар да тичаха, и на тримата времето им се стори така дълго, сякаш бяха в час по математика и огромният Германов (учител-легенда в Лом) изпитваше, а те, стаили глави над чина, се молеха кривият му пръст да не попадне на техните номера.

За всеобщо щастие в дежурната стая бе самият капитан Гичо Гаргата, който ги изгледа с пъстър снизходителен поглед и смесена усмивка на дълг и бащинство. Позна съученика на сина си (с баща му играеха тенис на маса в стола на управлението) и се потресе при мисълта за някаква късна тимуровска щуротия. Навън тъмнината окончателно прогонваше дневната светлина.

“Какво има, пичове?”

(Капитан Гичо Гаргата завеждаше криминалния отдел и бе известен със своето фамилярно шерифско поведение особено към циганите. Тях той познаваше почти поименно, а те от своя страна трепереха от неговото. Никога, обаче, това страшилище на народната власт не се обръщаше към тях по друг начин освен с думата “гарга” – нежна вътревидова асоциация на цветово ниво; оттам дойде и прякорът му.)

“Той... Йеб...” започна русичкият. “Убили са го...” прекъсна го бретонеца. “В шадравана е с нож в гърдите... ама как се казваше?”, намеси се на свой ред и балканоидът. “Борис Мойсеевич.”, вметна капитан Гичо, без да обръща внимание на изумените погледи на малчуганите. “Сега”, продължи, “ще говориш само ти!” – посочи най-големия. “Другите, когато ви кажа. Ясно! Значи, слушам.”

Кестенявият пич обясни на какво са се натъкнали, като наблегна на големината на ножа; чернокосият потвърди същото, но подчерта подробността с колко много кръв бе облян шадравана; на русият не му остана нищо друго освен да си признае колко страшно са се уплашили.

“Такааа!” кротко заключи капитан Гичо Гаргата. “Не ни остава нищо друго освен да идем и да проверим. Мите, докарай джипката!” “Слушам дру’арю ’тан!”, врътна се старши сержант Митето и само след пет минути машината бе в двора на Гьолското училище. (Колкото и кратки да са разстоянията органите на реда никога не пропускат възможността да засвидетелстват своята представителност с поверените им от данъкоплатците атрибути на властта. Последните частично се различават във времето, привилегията – никога.)

“Абе, вие майтап ли си правите с нас!”, изкрещя капитан Гичо при вида на празния шадраван. “Ама, чичо Гичо, тука беше”, вкупом се заоправдаваха невярващите на очите си трима пича. После влязоха в шадравана и застанаха на мястото, където лежеше Йеб.

“Бягайте настрани!”, скастри ги криминалистът, взе прожектор от джипа, клекна и освети пространството до тръбата. Нямаше и капчица кръв, ни кьораво веществено доказателство. Тихо изпсува (все пак не бе педагогично) и се обърна към момчетата: “Много гледате “Фюри” и “Вилхем Тел”, а? Да се махате оттук, че като ви започна!”

Тримата пичове не чакаха дълго. Сведоха унизено глави и тръгнаха унило със свити сърчица и пулсиращи мозъци. В тях нямаше и следа от героичната осанка на любимия им швейцарец с арбалета. (През шейсетте години онези, които имаха телевизори знаеха какво са Бийтълсите и истински сериал; сапунената опера се появи в България далеч по-късно, почти едновременно с корнфлейксите и текното.)

Горките посрамени деца! Те не искаха да повярват, че капитан Гичо си мисли, че го лъжат. Та как бе възможно? Нали и тримата го видяха с очите си. И сега да го няма. Сигурно убиецът бе пренесъл трупа на сркишно място (може би в дърварника!), а през нощта тайно щеше да го зарови край Дунава. Нямаха кураж да изчакат и да отидат да проверят. Просто се разотидоха с единствения въпрос в растящите им главици: кой бе извършил това страшно деяние?

След като изпуши една цигара в размисъл край шадравана криминалистът-капитан Гичо Гаргата реши, че никак няма да е зле (и за всеки случай), ако провери в кръчмата на пазара дали Борис Мойсеевич не бе там. Потупа Митето по рамото, без да пропусне да напсува досадните тимуровщини. Отпрашиха на още триста метра, от другата страна на Гьолското.

Напълно закономерно и без съмнение Йеб Тури-му-ножа си беше в кръчмата. Очите му блестяха от щастие, а езикът му бе морав от дудите (така в Лом наричат мистичния плод на черницата), с които го бе натрил за правдоподобност. Ако случайно капитан Гичо Гаргата се сетеше да вземе проба от под ноктите му, той щеше със сигурност да я определи като кръв от свински черен дроб, който Йеб изпроси от месаря Сисак – червендалест арменец с нежна душа и космати ръце, който през свободното си време пееше в хора на Ломската оперета.

Като влезе в задимената кръчма-барака капитан Гичо с погнуса изгледа циганите, които предпазливо се изнизаха, а видът на Борис Мойсеевич, грейнал от тържеството на възмездието, го накара да се почувства изпързалян като пръв глупак от тримата пичове. На масата пред Йеб имаше стар хляб и кафява бутилка бира “Алмус”. При по внимателно взиране в хляба, капитан Гичо можеше да види трисантиметровия процеп, където бе забито оръдието на престъплението – ножът, който малчуганите видяха страховито да стърчи от гърдите на Йеб. Но пъстрите очи на милиционера изобщо не погледнаха към това толкова насъщно нещо.

“Ей, Йеб”, започна той, “беше ли преди час в Гьолското?” “Нет, нет, я здесь пил”* , отвърна старият евреин. “А едни три момчета да си виждал?” “Так, так. Они меня кащанами, а я** – йеб, тури му ножа! Наздарове, голубчик!” Тук криминалистът-капитан Гичо Гаргата се отказа от своето разследване, махна с ръка и излезе, за да се прибере в дежурната и продължи сантасето с Митето и с утехата, че все пак бе изпълнил своя дълг.

След случката в шадравана (до започването на учебната година) тримата пичове не стъпиха повече в двора на Гьолското. Борис Мойсеич вече спокойно си се прибираше и йебкаше гръмогласно на възбог.

Измина първият срок, дойде зимата, падна сняг, застудя. Пристигна и Новата година.

Един ден преди Богоявление, рано сутринта, байчото влезе в дърварника и видя Борис Мойсеевич, проснат по корем върху въглищата. Пипна го – беше ясно. “Бог да те прости, стари Йеб!”, прошепна байчото и излезе. Отиде в дирекцията и се обади по телефона на капитан Гичо. А като остави слушалката, се попита: “Кой сега ще ни цепи дърва?” Откъм дърварника плъховете му отвърнаха: “Йеб, тури му ножа!” Но можеше ли тоя стар байчо да чуе тяхното тъжно цвърчене!