Мария Попова: "Мери Оливър за това, какво точно означава вниманието и трогателната елегия за нейната сродна душа"
19.12.2020
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
≈ Внимание без чувство… е просто отметка. ≈
Мери Оливър бе една от най-обичаните и продуктивни поетеси на нашето време – мъдрец-философ и „фокусник” в поетичното изкуство, но и майстор в неговата магия; жена без страх едновременно да е остроумна и мъдра. Повече от четиридесет години Оливър живее в Кейп Код с любовта на живота си – забележителната фотографка Моли Мълоун Кук – една от първите в екипа на „Вилидж Войс”, пред чийто обектив са заставали Уокър Евънс и Елинор Рузвелт; галерист-визионер, който отваря първата фотографска галерия на източно-американското крайбрежие, излага такива икони като Ансел Адамс и Беренис Абът, а също и изгряващи таланти като Уилям Клифт. (Също така, Моли Кук оправдава репутацията си на „велик американски бохем”, собственик е на книжарница, посещавана от Норман Мейлър и от време на време работно място на кинорежисьора Джон Уотърс.)
Момче с бинокъл, Ню Йорк, 50-те години. Снимка: Моли Мълоун Кук
Когато през 2005 г. Кук умира на 80-г. възраст, Оливър търси светлинка, макар и малка, която да проблясва в плътния мрак на личната й загуба. Цяла година се рови из хилядите фотографии и непроявени негативи на партньорката си - повечето от времето, когато двете се запознават. Оливър ги запечатва в собствените си размишления, за да даде живот на „Нашият свят” – нещо средно между мемоари и трогателна елегия за отишлата си сродна душа, също и ознаменуване на любовта им една към друга чрез индивидуалната любов на двете жени като творчески личности. В поетично-прозаичните обятия на Мери Оливър фотографиите на Моли Кук разкриват интимната нишка, която събира тези две изключителни жени – споделеното чувство на голяма виталност и любопитство към света, отдаденост на това да направиш видимо невидимото в живота и, най-вече, истинска и дълбока доброта към всичко съществуващо, в нас и около нас. В повечето си писания Оливър нарича Кук просто М.; ето как размишлява в първото есе от книгата си:
≈
Макар че познаваш някого от четиридесет години, че и повече, макар че сте работили и живели заедно, все пак не знаеш всичко за него. Не зная всичко – само някои неща, за които ще говоря. М. притежаваше воля и остроумие и може би малко повече емпатия за околните; речта й вървеше и проявяваше толерантност към по-досадните хора. С ония, които доста я познаваха като човек, беше безусловно добра. В същото време, както приятелят ни епископ Том Шоу каза на помена за Моли, трябваше да си смел, за да я опознаеш.
[…]
Моли имаше стил и носеше в себе си една самота, която нищо не можеше да премахне; знаеше страшно много за хора, книги, за емоциите на ума и сърцето. Понякога живееше в някаква черна кутия на спомени и въпроси без отговор, а после изведнъж се отърсваше и живваше – ставаше много весела и дръзка.
≈
Оливър пише за връзката на Кук в края на 1950-те - малко, след като се запознават:
≈
Моли имаше… връзка, докоснала я издълбоко; вярвам, че е обичала и е била обичана безрезервно. Зная за това и се радвам… Тази любов и последвалата празнота след края й я промени. Хората винаги се променяме след такива събития – не непременно към лошо, но се променяме. Който не знае това, всъщност знае малко.
≈
На следваща година Моли Кук се запознава с Мери Оливър и остават неразделни повече от четири десетилетия. Тази среща, напомняща съдбовните първи срещи на литературни двойки-икони като Гъртруд Стайн и Алис Б. Токлас или Силвия Плат и Тед Хюз – се случва в Стийпълтоп – където е домът на поетесата Една Сейнт Винсънт Милей, там се озовава 17-годишната Мери в деня след завършване на гимназията и остава няколко години.
Моята първа мида, 1964 г. (сн. М. Кук)
Една вечер през 1959 г. (М. Оливър е на 24, а М. Кук на 34) младата поетеса се връща в къщата и намира фотографката седнала до масата заедно с приятел. Тя описва срещата им с типичната си елегантност да отделя всекидневното, за да се разкрие значимото:
„Хвърлих един поглед и паднах, запленена. М. също ме погледна, постави си тъмните очила, като очевидно изпита и нотка на резервираност. До сетния си ден тя отричаше това, но е истина. Не ли прекрасен начинът, по който светът съдържа и дълбоко сериозното, и веселото?”
Оказва се, че в ежедневието си извън Стийпълтоп Оливър и Кук живеят наблизо на една и съща улица в нюйоркския Ийст Вилидж. „Малко по малко” започват да се виждат и така започва голямата им любовна история.
Но може би най-големият дар от срещата им е как една на друга оформят начина на възприемане и усещане на света – взаимно облагородяващия диалог между способностите на двете да се изявяват.
≈
Що се отнася до творчеството ми, често се казва, че наблягам върху идеята да наблюдаваш внимателно. Това започна много просто: да виждаш, че кълвачът лети много различно от начина, по който лястовичката си играе в златистия въздух на лятото. Доставяше ми удоволствие да забелязвам такива неща, беше добра първа стъпка. Но по-късно, когато наблюдавах как М. прави фотографиите си и после в тъмната й стаичка; и не по-малко когато виждах отдадеността и откритостта, с която се отнасяше и към приятели, и към непознати – това ме научи какво точно е истинското внимание. Започнах да разбирам, че внимание без чувство е просто отметка. Нужни са откритостта – емпатията – ако вниманието ще е от значение. Такава откритост и емпатия М. имаше по много и ги раздаваше свободно… Навлизах в тридесетте години на живота си и бях достатъчно погълната от собствените си мисли, собственото си присъствие. Нямах търпение да се обърна към света на думите – да се обърна към света чрез думите. Тогава М. насади у мен онова по-дълбоко ниво на вглеждане и работа, да виждаш през божествено видимото към божествено невидимото. Мисля за това винаги, когато гледам фотографиите й, образите на виталност, надежда, издържливост, доброта, уязвимост… Всяка от нас имаше собствената си природа; обаче идеите ни, влиянието върху другата ставаха все по-големи и водеха до сливане.
[…]
Не мисля, че сгреших да живея точно в този свят, за мен си беше спасение от собствения ми мрак. А и никога не съм го напускала – онези ранни знаци, които толкова сигурно водеха към просветление. И въпреки това, тя пак и пак искаше да навляза и в човешкия свят, да го прегърна, както вярвам съм успяла да направя. Какъв невероятен дар [че тя] никога не показа нетърпение към моите репортажни сведения за природния свят, към синьото и зеленото щастие, което намирах в него. Любовта ни беше толкова здрава.
≈
Да загубиш любовта на живота си е нещо, което малцина се осмеляват да преживеят на светло, пред другите – най-запомнящата се подобна смелост е тази на писателката Джоан Дидиън – но Оливър привнася към мрака на смъртта познатата си нотка на окуражаваща светлина:
„Краят на живота има собствена природа, също заслужаваща внимание. Не го казвам без да взема под внимание тъгата, безпокойството, миговете на срив и безизходност. Но със сигурност точно в този момент характерът на човек впечатлява или се срива.”
Оливър завършва със спиращо дъха стихотворение-проза, което след пълен кръг ни носи обратно първоначалните й размисли за това как никога не можеш да опознаеш най-близките до сърцето си – красива почит към това, което друга мъдра жена е написала:
„Никога не можеш да опознаеш някого толкова пълно, колкото ти се иска. Но това е в реда на нещата, любовта е нещо по-добро.”
Подсвиркващата
Неочаквано тя започна да свири с уста. Под неочаквано
имам предвид, че повече от тридесет години не беше
подсвирквала. Беше вълнуващо. Отначало се запитах кой ли
е в къщата, някой непознат? Бях горе и четях, а
тя – на долния етаж. Сякаш от гърлото на дива и
развеселена птица, неуловена, а дошла на гости, звуците
чуруликаха, и се лееха, и се връщаха удвоени, лудуваха и се възземаха.
Накрая казах, ти ли си това? Ти ли свирукаш? Да, отвърна
тя. Преди си подсвирквах, преди много години. Сега разбрах
че все още мога да свиря с уста. И каденца след каденца, тя
обикаляше из къщата и си подсвиркваше.
Познавах я толкова добре, мисля си аз. Мислех. Лакът и
глезен. Настроение и страст. Тъга и веселие. Също и гняв.
И отдаването. И заради всичко това, дали някога въобще започваме
да се познаваме един друг? Кой е този, с когото живея
тридесет години?
Тази ярка, тъмна, прекрасна подсвиркваща?
"Нашият свят" е грандиозно четиво в цялостта си – от онези, които влизат в душата като дълбоко вдишване и остават като вечно придихание.
---------------------
* Мария Попова е влиятелен американски блогър от български произход. Живее в Бруклин, създател е на известния блог BrainPickings, който има над милион читатели и няколкостотин хиляди последователи.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.