Мариана Тодорова: Поетическа съзерцателност и пространствени решения. За книгата на Христина Мирчева "Риф"

18.01.2021
Снимка 1

 Мариана Тодорова за книгата на Христина Мирчева

"Риф", ИК Жанет 45, 2020

Авторовото ù име е Христ-ина (неволна връзка с християнски корен чрез  съкровения подбор на името от самите ù родителници). Тук има винаги нещо особено, неслучайно нейните стихове се открояват с изстрадана доблест и стоицизъм, плътно вплетени в романтичното начало на поезията й.

Снимка, която случайно открих и разпечатах с последното мастило в принтера.

По-мъдра от хората, сама за себе си природата е синьо-зелена и неподвластна на безцелната и жестока човешка капризност. „Дивото“ в природата не носи негативни нагласи за поезията ù, застава в упор на  мимикрията на цивилизационното. Дървета и храсти са „бухнали в тялото на реката“„всичко прелива, когато е диво“! Треви и човешки пориви са вплетени като гъсти коси,  животът сред природа е упоителен и вечен, „на ръба на всемира“, както се изразява поетесата в едноименното стихотворение, едно от най-добрите впрочем в книгата ù, което ме привлече да напиша тази рецензия.

Природата е привлекателен  акцент в поезията на Христина Мирчева, а характеристиката за така позиционирания странен акробат в нея, става необходимост.  Неговият танц над хаоса е вътрешна привилегия от избора на моралния човек. Затова дързостта на „акробатите“, стъпили върху крехки тънки „парапети“ (в три или четири нейни стихотворения парапетът е материален топос за менталната делимост в емоционалните пространства при творческите личности), става акцентна маркировка, чрез която четящият човек преосмисля собствената си позиция спрямо варварщината на света. Затова можем да твърдим с увереност, че книгата ù  „Риф“, отпечатана в престижното издателство „Жанет-45“, оформя акцентен призив за промени в човешките взаимоотношения.

Пропадането или извисяването над „бездната“ е доказателство за необходимостта от рискове за  победителите, но и за губещите, а поетите извличат мъдрост и хвърлят грешките пред очите ни като на длан. Ето тук, в огромната цветна реклама на съвременния град: дете с вдигнати ръце приветства майката на изобилието. Паркингът пред магазина кипи от пристигащи и заминаващи автомобили, кошници с марули и репички, кесии с топли хлебчета, с маслини и сусам, мрежи с агнешки главички, джоджен и пера от лук.

докато на спирката лежи скитник – сприхав музикант, 
който все се зарича да спре пиенето

 („Майката на изобилието“)

И толкова много луни между клоните.

Характеристиките, свързани с жертвоготовността на акробата, особено на фона на незаинтересованите за своята съдба консуматори на съвременни житейски „шоупрограми“, при Христина Мирчева  като автор на „нетипични женски стихове“, са сериозна заявка за участие в съвременната панорама на изкуствата.

Посланията на Христина за ценността на живота имат тръпчив привкус, те разтърсват из дъно душата, единственото човешки притежание:

Самотата е гнет сред богатствата.

(„Бензиностанции“)

Виж как сутрин лястовиците са посипани в синевата – смешни трохи до властелините на риболова.

(„Абстракция за преситени ценители “)

Колко красиви са тези лястовици, посипани със синева! Макар за някого  да изглеждат незначителни! Особено в полезрението на Властелините в живота ни.

На тънката граница между съня и реалността, изостреното чувство за справедливост тласка Христина Мирчева към съдбовни наблюдения "над“, изприказваните обилно в клюкарницата на живота от безчувствените люде, житейски случки, а самата тя се оставя да е „като оголена жица без предпазител“ – за да са истински стиховете ù. 

А на най-личното стихотворение в стихосбирката „Риф“, „Любовен сън без път назад“, като едно от най-добрите в книгата, си заслужава да се посвети отделен психоанализ:


Знаеш, че ви наблюдавам от ниското в съня, 
поглеждаш ме лукаво, а после се навеждаш и жадно я целуваш.

Устата ù се пука като плод от любовта ти, 
полата е крило на лебед, ръкавът е градина с пеперуди,

(…)

В света ти аз съм заличена и този сън го потвърждава.

Отлитам в кратките си дни, 
оставям моя дял от слънцето за вас.

Възможно е (макар да е поставено в другия раздел на стихосбирката ) „Любовен сън без път назад”  също да е част от граничното състояние на „Хипнагогията“, мигът между съня и събуждането. За мен това стихотворение е изключително като художественост. Поетесата с мъжко хладнокръвие, но с женска откритост записва:

Оставям моя дял от слънцето за вас.

Подобна жертвоготовност е присъща за хората на изкуството. Но великодушието ù би било притеснително за една  консервативна женска поезия. Христина просто не е от тях.

Хладнокръвието би могло да зачеркне част от живота на всекиго, белязан от крайната отдаденост на професията и професионализма като цяло, без която всеотдайност добрите резултати могат да бъдат непостигнати.

 

***

„Обичаме“, един толкова познат, любим  глагол, който освен „заедност“, освен вълнение, от което никога не се  отказват  добрите писатели, той конкретизира времевия сезон на влюбеността –  това са  техните „утрини“, на лирическите персонажи. Искам да ги погледнем сега в необятните пространства на поезията.

Аз винаги изпитвам особен пиетет към поетите, които могат да го правят – да организират пространството около обектите на своето изображението. Защото какво ако не сцена, ако не игра на въображението, са декорите на един добре постигнат художествен кадър? А един такъв талантлив кадър не е ли поетична метафора на живота и на любовта ни към него? А нали за мнозина любовта към живота е най-голямата ни любов! Загубиш ли я – загубил си всичко.

Фотограф по призвание, поетесата Христина Мирчева най-добре знае това:

… той е докоснал тънката й шия, а тя – бодливото му рамо: 
опасни за останалия свят, един за друг са меки двата кактуса…

… Дори не подозират как ги гледа голото момиче 
от тъмната картина на стената, 
прегръща силно коленете си, вместо любим, 
и само вятърът я гали. 

( „Ница“)

… въжета от ризи и рокли, с ръкави, които се прегръщат …

( „Колелото на мечтите“)

  … падаме в лодките на леглата, плуваме по реката на съня до другото лято.

( „На ръба на всемира“)

Макове се разпукват и увяхват в същия миг, 
прободени от осилите на тревата. 

( „Почивна станция“)

 

По професия Христина Мирчева е галерист. Винаги съм считала, че професионалната реализация е силен коз за хората на изкуството (и не само за тях, но предимно за тях). Такъв коз е той и за нейната поезия. Когато зачетох стиховете ù, веднага това открои в представите ми мигът за творческия промисъл при нея, като водещ принцип при нейното „мъжко писане“: няма драми, потоци от сълзи, мимикрия от сантименти. Поезията ù е пълноценна и чиста като въздуха, по мъжки филтрирана е жаждата ù за съзидание, повлияна от познанията ни по философията на екзистенциалистите от средата на 20 век, техните влияния върху съвременната българска култура :

… Заради повреда в ефира улавяме истинските си гласове … 

…Трябваше отдавна да напусна тази улица, 
на която двама се губят на тротоара и крещят обезумели имената си, 
вярвайки, че никога повече няма да се срещнат.

(„Улицата на която ту се губят, ту се намират“)

Пространствените решения в поезията са много важни. Унаследената традиция – чрез Далчевата виртуозност – предметите да стоят толкова истински във пространството (на стаята, на голямата улица или в града на влюбените), че  да „проговарят“, е мечтаната сполука за всеки автор. Тази „веществена“ способност за истинска оценка на материалното в неговия  имагинерен и ментален свят, е в същността на всяка дарба.

Духовното съпреживяване, дълбочинността на човешката същност,  се открояват най-пълноценно в съвместимостта: 

… обичаме бистрите утрини до прозореца …

„Бùстра“ като утрото  и г р а т а  е реализация от време, пространство, звуци, спомени за цветове и лични превъплъщения в съблазняването на живота чрез най-деликатното нейно проявление – любовта.

Авторката е прикрепила към личното време („обичаме“) метафизичното –  „бистри“ (утрините). Красиви като всяко начало. Предстои закалка на сетивата, степени на горчивината в познанието.  Щастливата „случка“ за партньорите, или по-скоро състоянието им, става до  п р о з о р е ц а (няма да влизам в обяснителен режим за огромния потенциал в думата „прозорец“ в семантиката на българската поезия – от Далчев до Иван Радоев. 

Постига се чрез внушението на паратекста (в случая мото от Агата Кристи, царица на криминалния жанр): „Щастливите хора много често се провалят, защото те са в такава хармония със самите себе си, че нищо не ги интересува.“

Така правят силните автори – не ни натоварват с тревогата си от възможните провали на големите си любови, само подсказват за вреди от „разсеяните“ човешки навици. И като талантлив поет Христина Мирчева не прави разрез само на „добрите“ нрави, не се тръшка от тревоги, а извежда с елегантна лекота в заглавието на своите  стихотворения  посланието: „когато си щастлив, си винаги разсеян“.

Звучи с особена достоверност, благодарение на изпипаните детайли:

…По дъното на чашите остава захар
 да удължи последните глътки преди тръгване…

 

 

Снимка на книгата: Стела Копринкова

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.