Мариана Тодорова: Поетическа съзерцателност и пространствени решения. За книгата на Христина Мирчева "Риф"
18.01.2021
Мариана Тодорова за книгата на Христина Мирчева
"Риф", ИК Жанет 45, 2020
►
Още в първата си стихосбирка „Минава нощ, минава ден”, 2012, Христина Мирчева непредпазливо поставя вечния въпрос, от столетия терзаещ човечеството: "Може ли поезията да върне Времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?"
В годините на зрелостта терзанието ù не загубва своя чар, доказателство е новото ù стихотворение „Бягащ хоризонт”:
Пътувам, не помня откога.
В нейната поезия пространството и времето са взаимосвързани – а щом владееш пространството, владееш и светлината. Владееш ли светлината, владееш и времето. Постигането на всяка точка в пространството на Космическото се измерва само чрез скоростта на светлината до нея. А самата скорост е време. Това обаче е… човешката мяра.
Може би затова Човешкото сърце, като космическа рожба, винаги копнее да улови, да притежава времето.
Бъдещето е зад мен, пред мен е бягащият хоризонт.
Отново актуално е усещането за непрекъснатост и безкрайност: Христина Мирчева създава творчество, което не толерира статичността, въпреки изключително силната роля на поетическата съзерцателност в стиховете ù.
***
„Акробат над гърмящите води нощем” – заглавие на първия цикъл от новата ù книга.
Акробат? Предполага се, че това е физически здраво и упорито същество, но с особени артистични уклони в характера си. В новата ù книга „Риф” той е позициониран над своите „обекти“, които могат да го превърнат в публична жертва, или в индивидуален, но самотен „победител“.
Акробатът на Христина Мирчева впечатлява със закалените си и неотстъпчиви движения, изразяващи борба на живот и смърт със стихиите. Животът му е съсредоточен върху предпочетени и самостоятелно отработени стъпки върху въжето. А най-вероятно изборът му е такъв, защото той иска да събере наблюдения, за които мечтае (или е принуден) да му послужат да достигне по собствен път до видимата и невидима същност на нещата, особено важни за неговата психика. Едва ли това включва изненада – да ни стъписа със своята виртуозност в преодоляване на трудностите, макар именно от това да зависи живота му буквално.
А не е ли азбучна истина за постигане на професионализъм във всяка една област?
Позицията на акробата е такава, не защото той иска да покаже своето превъзходство над ограничените възможности за познание на човешкия свят от тези същества, които неслучайно го обитават? Жилото му е насочено срещу Властелините, а не към обикновените хора – мечтата му е да събуди у последните желание за кардинални промени в живота им.
Иначе рискът не би си струвал. Особено когато това се прави над „гърмящи води“, над вълноломи „с насечени камъни”, над обгорени от задух „промишлени зони“… Затова поезията е удачен способ да ни се внушават социални истини за човешкия живот. Акробатът е персонаж с централна роля в книгата, без поетесата да ни натрапва това, което пък е привлекателно при всяко добре стилизирано творчество. „Акробат над гърмящите води“ – стихотворението, дало заглавие на цял цикъл в стихосбирката, има тежестта на присъда.
Предупредени сме:
Рифовете не са само в морето.
Най-завършеният сарказъм предизвикват у авторката самоуверените индивиди,
предвидливо и овреме завладели пространствата до и на брега
(„лениви летуващи – бели платноходки, шампанско“),
точно там те са се разположили щедро и на воля, за разлика от другия човек, този на въжето.
Ситуирани до него изглеждат комични – на равнинния терен, на безопасното място:
…навеждат се и пият направо от водата
с нежната жажда на животни от рая.
Все по-плътно се доближаваме до психиката на авторката,
до нейните схващания за добро и зло, като държим сметка,
че казусът при боравене с художественото слово при писателите да е малко по-особен,
заради професионалните им превъплъщенията в чужди роли,
присъщи на спецификата на литературата като самостоятелно изкуството,
особено поетическото, или пък драматургичното.
Стихотворенията ù граничат с драматизма на стрес тестовете при изпитание на
всяка крайна човешка цел – в случая пробуда на човешката емпатия.
Този смел жест на лирическия персонаж пронизва няколко стихотворения
на Христина Мирчева и я отдалечава значително от една консервативна представа за женска поезия.
Има едно такова откровение на Христина Мирчева, което незабавно започва да звъни в тишината:
Искахме да опънем високо въжето,
да вървим по него, предизвиквайки бездната.
(„Абстракция за преситени ценители”)
Непрекъснато сме с усещането, че за последователите на „акробата“ това „над“ по въжето не е самоцелно търсено доказателство за смелостта на опълчили се срещу рутината индивиди. Прицелът на авторката на „Риф“ е много по-далечен. Христина Мирчева е разбрала и иска да сподели с нас чрез стиховете си, че всеки професионализъм (дори да ни изглежда незначителен и дребен в житейски план), всъщност винаги ще спасява нечий живот: на цвете, на дива къпина, на човек или на животно.
Например стихотворението „Гибел“: Някога погубен, поломеният от рифовете кораб днес стърчи с треските си на сушата, „усилва тишината“. Читателят е въвлечен в преживяванията на поетесата – корабите загиват в щедрите води в мъглата, целунати от красивите, като потайни хищници, рифове. Стоят сега скелетите на мачтите им, заседнали сред детелини на процъфтяващата суша. Морето за тях е „стена на плача“ (великолепна метафора за морето, напълно непозната и неизползвана от други автори!). Мечтаят не за цветните вълни и шумните течения, а вече за страшния грохот на една сухоземна буря, която да ги връхлети и да отвее завинаги останките им, жални и безпомощни. Смърт да е, но пак да е в движение, като далечен спомен за море.
Авторовото ù име е Христ-ина (неволна връзка с християнски корен чрез съкровения подбор на името от самите ù родителници). Тук има винаги нещо особено, неслучайно нейните стихове се открояват с изстрадана доблест и стоицизъм, плътно вплетени в романтичното начало на поезията й.
Затова този фантастичен, с романтичен уклон разказ в бял стих – за „акробата“, първоначално започнал като хумористична сценка с един налудничав турист (американец по произход, асоцииращ представите с прародителите на мореплаватели, с техния авантюризъм като откриватели на чужди пространства по морета и суша) по-късно преминава в кардинален въпрос – на кого принадлежи светът, на авантюристите или на професионалисти?
А всъщност като цяло това е „реплика“ към организацията на човешкия ред и моралните устои в него. Там, на въжето, над стихиите, Той, Тя, и Всички „играчи“ на „постмодернизма“ са виртуозни изпълнители в своята „ниша“ на живота, без жестокостта в единоборство за „авторско право“ на замисленото. Това е художествена игра без привилегии, защото „пастишът“ на постмодерността е номер едно към входа на неподправените изкуства. Веднага се набива на очи фактът, че като творец Христина Мирчева не подкрепя по никакъв начин дилетантите в тяхната игра, защото дилетанството осъжда човека във временното му състояние на неудачник – а невинните му жестове са още по-опасни за човечеството. Те прекършват човешкото, защото изопачават талантливото още в зародиш. При Христина изразът е намерен и посочен точно – „Eстествени закони за причините и следствията“; „Небостъргачи, завити в черен найлон“; „Моторните резачки са терористи“… Все метафори в поезията й, интересни и оригинални, неповлияни от чужди произведения: „Акробат над гърмящите води нощем“, „Абстракция за преситени ценители”, „Морето е стена”, „Удобни свърталища”, „На ръба на всемира”, „Когато си щастлив, си винаги разсеян”, „Бягащ хоризонт”, „Светещи в здрача влекачи“, „Водеща светлина от миниатюрно фенерче”, „Проекция в проекцията на съня, миг преди планирания удар”, „Духове на затворници не намират покой”, „Майката на изобилието”… Още по-предизвикателни са художествените процеси в съвременните изкуства и шоубизнеса – все по-разрастващ се и вече измерващ своята значимост чрез нови термини за „рейтинг“. Индивидуалният, силен индивид, не се нуждае от рейтинги, за него те са смехотворни.
Американецът, приеман като представител на „висшата демокрация“, в случая трябва успешно да прекоси върху теленото въже пространството над тъмната кипяща стихия. След като се е заел да прави това, аналог на обществените нагласи в тяхната организираност, той трябва да доказва предимства на „индивидуалния професионализъм“ в обществен, личен и емоционален план. Тоест това не е непременно само „американската мечта“ за гарантирана свобода във всяко едно човешко действие. Разумът на поетесата болезнено регистрира, че наблюдаващото го мнозинство от хора като че ли дебне повече за някаква проява на издайнически страх, който би могъл да го провали, отколкото да се радва на смелостта му, трети пък позорно го подозират в ловка хитрост.
Няма поет, който да е щастлив от онагледена подобна човешка бездуховност.
Препратките в тази книга засягат ролята на изкуството в неговата цялост и значимост.
Мечтата на Христина Мирчева:
„Искам да скоча върху тънкия парапет и да разперя ръце сякаш съм летяща риба.”
Мечтата ù преминава зоната „Опасно и забранено“, и всъщност това е връзката ù с траекторията на акробата.
Без да назовава директно, както го правят истинските поети, Христина Мирчева ни внушава, че отчуждението, подозрителната мимикрия, липсата на емпатия са водещите негативни прояви на хората в съвременните общества – поради егоизъм, желание за войни и насилия. Чрез постигнатите визии в нейното творчество, носещо всички добри практики на постмодерното в изкуството, тези негативи на днешния свят се трансформират в лична тревога, доказателство, че и българските писатели не са елементарни регистратори на процесите в съвременни свят.
Резонно възниква въпросът: какво ни предлага днес съвременният град? Защото незабавно можем да видим как кварталното „бистро“ демонстративно се пъчи с „вирчета“ и „водоскоци“. В такива кичозни „бистра“ наблюдаваме как
…детето пред нас опипва с клонче плиткото дъно.
(„Гняв”)
Това е неговият днешен свят, който ще възпроизвежда то в бъдещия си живот . В дългосрочен план младият мъж няма да бъде влюбен, тъй като няма да може да разчита на особени шансове. Обикновените мъже не се радват на фатална взаимност.
„Знам“, откровена и повелителна е поетесата към своя партньор, от „другата категория“ мъже, „че предпочиташ походите в планините, заснежените върхове, разредения въздух“– тя почти е разчела скритата същност на мъжката му сила (Самоиронично: „Трудно е край морето да си целомъдрен и цял“). Огледалното му отражение, заради което го предпочита в партньорството им:
„Вълноломът с асиметрични насечени камъни е огледало на нееднаквата ти същност“.
(„Вълнолом от насечени камъни”)
Книгата на Христина Мирчева е насочена срещу КИЧА в изкуството, в живота ни и в предметите, които ни заобикалят, и които са плод на нашите ръце и въображение. Това е истинската тема в поезията ù, заявена със собствен глас, почти неразработена толкова обстойно в българската литература днес от други автори.
Художникът-фотограф и архитектът са като двете страни на монетата. Не могат да се разсекат. Представям си каква е покрусата и за двамата, когато от снимката на фотографа изскача „построеното“ – да онагледи най-непрактичната форма на едно предназначено за плуване курортно съоръжение – „басейнът“ за плуване да е с формата не на квадрат, или на безопасен кръг, а има форма на „сърце“, чиито дълбоко врязани ъгли са като истинските „рифове“ за човешките тела. Курортните „басейни“, изпълнени с хлорна течност за дезинфекция, изработени във формата на „сърца“ – все такива „кичозни“ замисли по сушата досами морето, са станали част от нашия бит. Към борбата ù от душа и сърце за прочистване на затлачената посредственост в ежедневието на днешните хора, се добавя и невероятната болка на поетесата поради „кича“, чалгаджийството, безвкусицата, които през последните години си проправят пътя за тотална победа над автентичното, над истинското в човешкия род.
Още по-безпощадни към градската среда са онези творби на Христина Мирчева, взели на прицел кичозността в съвременните кътчета за отдих и забавления. Каква комична картинка например са изкуствените палми, загърнати с естествената пелена на зимния сняг пред сградите, където ще пребивават деца и младежи. Или други, още по-фрапантни:
Недостроени небостъргачи, опаковани с черен найлон, докъдето ти поглед стига…;
Модерно и снобско...;
Бам…;
Снимка, която случайно открих и разпечатах с последното мастило в принтера.
По-мъдра от хората, сама за себе си природата е синьо-зелена и неподвластна на безцелната и жестока човешка капризност. „Дивото“ в природата не носи негативни нагласи за поезията ù, застава в упор на мимикрията на цивилизационното. Дървета и храсти са „бухнали в тялото на реката“ – „всичко прелива, когато е диво“! Треви и човешки пориви са вплетени като гъсти коси, животът сред природа е упоителен и вечен, „на ръба на всемира“, както се изразява поетесата в едноименното стихотворение, едно от най-добрите впрочем в книгата ù, което ме привлече да напиша тази рецензия.
Природата е привлекателен акцент в поезията на Христина Мирчева, а характеристиката за така позиционирания странен акробат в нея, става необходимост. Неговият танц над хаоса е вътрешна привилегия от избора на моралния човек. Затова дързостта на „акробатите“, стъпили върху крехки тънки „парапети“ (в три или четири нейни стихотворения парапетът е материален топос за менталната делимост в емоционалните пространства при творческите личности), става акцентна маркировка, чрез която четящият човек преосмисля собствената си позиция спрямо варварщината на света. Затова можем да твърдим с увереност, че книгата ù „Риф“, отпечатана в престижното издателство „Жанет-45“, оформя акцентен призив за промени в човешките взаимоотношения.
Пропадането или извисяването над „бездната“ е доказателство за необходимостта от рискове за победителите, но и за губещите, а поетите извличат мъдрост и хвърлят грешките пред очите ни като на длан. Ето тук, в огромната цветна реклама на съвременния град: дете с вдигнати ръце приветства майката на изобилието. Паркингът пред магазина кипи от пристигащи и заминаващи автомобили, кошници с марули и репички, кесии с топли хлебчета, с маслини и сусам, мрежи с агнешки главички, джоджен и пера от лук.
докато на спирката лежи скитник – сприхав музикант,
който все се зарича да спре пиенето
(„Майката на изобилието“)
И толкова много луни между клоните.
Характеристиките, свързани с жертвоготовността на акробата, особено на фона на незаинтересованите за своята съдба консуматори на съвременни житейски „шоупрограми“, при Христина Мирчева като автор на „нетипични женски стихове“, са сериозна заявка за участие в съвременната панорама на изкуствата.
Посланията на Христина за ценността на живота имат тръпчив привкус, те разтърсват из дъно душата, единственото човешки притежание:
Самотата е гнет сред богатствата.
(„Бензиностанции“)
Виж как сутрин лястовиците са посипани в синевата – смешни трохи до властелините на риболова.
(„Абстракция за преситени ценители “)
Колко красиви са тези лястовици, посипани със синева! Макар за някого да изглеждат незначителни! Особено в полезрението на Властелините в живота ни.
Съвсем естествено се вписва вторият цикъл на книгата „Хипнагогия“, който разчитаме като граница между съня и реалността. Силно и въздействащо е стихотворението „Произшествие“ от четвъртия цикъл „Светещи в здрача влекачи”, своеобразна художествена „реплика“, която възпроизвежда смъртта на Яворовата Лора, в момента, когато тя постига решението си да стреля в себе си, цитирам:
Имам едно видение –
лице до моето
в полумрака на стаята, през чашата с вино,
на милиметри от мен.
Галя една по-бяла от сняг възглавница,
дълбая очи, нос, уста.
Придавам форма на въздуха,
главата се плъзва, полита към тавана.
Аз тежа като древна скала в леглото,
облечена в твоята риза, закопчана догоре.
После слагам възглавницата точно там, където трябва –
в глъбината на корема,
да не чуят плавния изстрел.
(„Произшествие”)
На тънката граница между съня и реалността, изостреното чувство за справедливост тласка Христина Мирчева към съдбовни наблюдения "над“, изприказваните обилно в клюкарницата на живота от безчувствените люде, житейски случки, а самата тя се оставя да е „като оголена жица без предпазител“ – за да са истински стиховете ù.
А на най-личното стихотворение в стихосбирката „Риф“, „Любовен сън без път назад“, като едно от най-добрите в книгата, си заслужава да се посвети отделен психоанализ:
Знаеш, че ви наблюдавам от ниското в съня,
поглеждаш ме лукаво, а после се навеждаш и жадно я целуваш.
Устата ù се пука като плод от любовта ти,
полата е крило на лебед, ръкавът е градина с пеперуди,
(…)
В света ти аз съм заличена и този сън го потвърждава.
Отлитам в кратките си дни,
оставям моя дял от слънцето за вас.
Възможно е (макар да е поставено в другия раздел на стихосбирката ) „Любовен сън без път назад” също да е част от граничното състояние на „Хипнагогията“, мигът между съня и събуждането. За мен това стихотворение е изключително като художественост. Поетесата с мъжко хладнокръвие, но с женска откритост записва:
Оставям моя дял от слънцето за вас.
Подобна жертвоготовност е присъща за хората на изкуството. Но великодушието ù би било притеснително за една консервативна женска поезия. Христина просто не е от тях.
Хладнокръвието би могло да зачеркне част от живота на всекиго, белязан от крайната отдаденост на професията и професионализма като цяло, без която всеотдайност добрите резултати могат да бъдат непостигнати.
Най-ужасни са тълпите от туристи с камери и апарати.
Последната фраза говори за друго, за това че българският постмодернизъм се овладява ежедневно, ежечасно, и в движение. Радетелят му за неговото плодотворно съществуване, ДЕРИДА, би могъл да бъде доволен.
***
„Обичаме“, един толкова познат, любим глагол, който освен „заедност“, освен вълнение, от което никога не се отказват добрите писатели, той конкретизира времевия сезон на влюбеността – това са техните „утрини“, на лирическите персонажи. Искам да ги погледнем сега в необятните пространства на поезията.
Аз винаги изпитвам особен пиетет към поетите, които могат да го правят – да организират пространството около обектите на своето изображението. Защото какво ако не сцена, ако не игра на въображението, са декорите на един добре постигнат художествен кадър? А един такъв талантлив кадър не е ли поетична метафора на живота и на любовта ни към него? А нали за мнозина любовта към живота е най-голямата ни любов! Загубиш ли я – загубил си всичко.
Фотограф по призвание, поетесата Христина Мирчева най-добре знае това:
… той е докоснал тънката й шия, а тя – бодливото му рамо:
опасни за останалия свят, един за друг са меки двата кактуса…
… Дори не подозират как ги гледа голото момиче
от тъмната картина на стената,
прегръща силно коленете си, вместо любим,
и само вятърът я гали.
( „Ница“)
… въжета от ризи и рокли, с ръкави, които се прегръщат …
( „Колелото на мечтите“)
… падаме в лодките на леглата, плуваме по реката на съня до другото лято.
( „На ръба на всемира“)
Макове се разпукват и увяхват в същия миг,
прободени от осилите на тревата.
( „Почивна станция“)
По професия Христина Мирчева е галерист. Винаги съм считала, че професионалната реализация е силен коз за хората на изкуството (и не само за тях, но предимно за тях). Такъв коз е той и за нейната поезия. Когато зачетох стиховете ù, веднага това открои в представите ми мигът за творческия промисъл при нея, като водещ принцип при нейното „мъжко писане“: няма драми, потоци от сълзи, мимикрия от сантименти. Поезията ù е пълноценна и чиста като въздуха, по мъжки филтрирана е жаждата ù за съзидание, повлияна от познанията ни по философията на екзистенциалистите от средата на 20 век, техните влияния върху съвременната българска култура :
… Заради повреда в ефира улавяме истинските си гласове …
…Трябваше отдавна да напусна тази улица,
на която двама се губят на тротоара и крещят обезумели имената си,
вярвайки, че никога повече няма да се срещнат.
(„Улицата на която ту се губят, ту се намират“)
Пространствените решения в поезията са много важни. Унаследената традиция – чрез Далчевата виртуозност – предметите да стоят толкова истински във пространството (на стаята, на голямата улица или в града на влюбените), че да „проговарят“, е мечтаната сполука за всеки автор. Тази „веществена“ способност за истинска оценка на материалното в неговия имагинерен и ментален свят, е в същността на всяка дарба.
Духовното съпреживяване, дълбочинността на човешката същност, се открояват най-пълноценно в съвместимостта:
… обичаме бистрите утрини до прозореца …
„Бùстра“ като утрото и г р а т а е реализация от време, пространство, звуци, спомени за цветове и лични превъплъщения в съблазняването на живота чрез най-деликатното нейно проявление – любовта.
Авторката е прикрепила към личното време („обичаме“) метафизичното – „бистри“ (утрините). Красиви като всяко начало. Предстои закалка на сетивата, степени на горчивината в познанието. Щастливата „случка“ за партньорите, или по-скоро състоянието им, става до п р о з о р е ц а (няма да влизам в обяснителен режим за огромния потенциал в думата „прозорец“ в семантиката на българската поезия – от Далчев до Иван Радоев.
Постига се чрез внушението на паратекста (в случая мото от Агата Кристи, царица на криминалния жанр): „Щастливите хора много често се провалят, защото те са в такава хармония със самите себе си, че нищо не ги интересува.“
Така правят силните автори – не ни натоварват с тревогата си от възможните провали на големите си любови, само подсказват за вреди от „разсеяните“ човешки навици. И като талантлив поет Христина Мирчева не прави разрез само на „добрите“ нрави, не се тръшка от тревоги, а извежда с елегантна лекота в заглавието на своите стихотворения посланието: „когато си щастлив, си винаги разсеян“.
Звучи с особена достоверност, благодарение на изпипаните детайли:
…По дъното на чашите остава захар
да удължи последните глътки преди тръгване…
Снимка на книгата: Стела Копринкова
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.