Ю Хуа: "Живи"
21.01.2021
Издаден през 1992 г., романът Живи за съвсем кратко време се превръща в един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при от кинофестивала в Кан, отстъпвайки единствено на Криминале на Куентин Тарантино. Оттогава Живи неизменно попада във всевъзможни класации за най-добри книги, включително в престижния списък на ежеседмичника Яджоу джоукан за стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на XX век.
„Живи е фундаментална книга за запознаване с китайската история от ХХ в., но най-вече е задължителна за разбиране на пределите на човешкото същество.“
— InfoLibre
►
От всичкото това търчане обувките му постоянно се късаха. Дзя-джън беше от градски сой и за нея беше недопустимо дете да ходи на училище босо, та направи на Йоу-цин платненки. Аз пък смятах, че в училище най-важното е да се учиш добре – все тая дали си бос, или обут. Само два месеца след като той нахлузи новите си обувки, забелязах, че Дзяджън пак е хванала да шие подметки. Попитах я за кого.
– За Йоу-цин – отвърна тя.
И бездруго работата на полето толкова изтощаваше Дзяджън, че тя едва говореше. Тоя Йоу-цин щеше да умори майка си. Взех да разгледам обущата, които беше носил два месеца. Какви ти обуща – остави, че подметките се бяха износили, на едната даже горнището ѝ беше паднало. Изчаках го да се върне с пълната кошница, метнах му обущата, хванах го за ухото и посочих надолу:
– Ти това носил ли си го, или си го дъвкал, бе?
Йоу-цин се хвана за зачервеното ухо, разкриви уста, аха да заплаче, обаче не посмя. Аз го предупредих:
– Ако видя още веднъж такива обувки, краката ти ще отрежа.
Всъщност изобщо не бях прав. Двете ни овце ги хранеше само Йоу-цин – детето вършеше тежка работа, която го забавяше и заради която всеки път трябваше да тича до училище, на обед пък искаше да си дойде по-рано, за да има време да накоси трева, затова пак трябваше да тича обратно. Едно на ръка, че с овчите изпражнения торяхме нивата, ами само с парите от вълната можехме да му купим не знам колко чифта обуща. Оттогава обаче Йоу-цин започна да тича бос, а обущата си нахлузваше чак като стигнеше в училището.
Един ден заваля сняг, а нашият пак зашляпа към училище с боси нозе. Бащиното ми сърце се сви. Извиках го при мен:
– Какво носиш в ръцете си?
Хлапакът стоеше насред снега, зяпнал объркан обущата си.
– Това да не са ти ръкавици – казах. – Обувай ги.
Той ги нахлузи и със свит врат зачака да продължа. Аз размахах ръка:
– Заминавай.
Йоу-цин се обърна и търти към града. Не стигна далеч обаче, когато го видях, че пак събу обущата. Какво можех да го правя това дете?
През петдесет и осма основаха народните комуни. Нашите пет му земя бяха включени в комуната, а на нас оставиха само един малък парцел пред колибата. Кметът вече не се наричаше кмет, а бригадир. Всяка сутрин той заставаше под бряста в края на селото, свирваше с уста и мъжете и жените се събирахме при него със сечивата си, досущ като войници. После ни спускаше задачите за деня и ние се пръсвахме по работа. На селяните ни беше много непривично и интересно да се строяваме за полската работа, озъртахме се наляво-надясно и се смеехме едни на други. Аз, Дзя-джън и Фън-ся поне вървяхме що-годе в права редица, ама край нас имаше хора на всякаква възраст – старци, дечурлига, по средата имаше и една баба с пристегнати нозе – тяхната редица така се кривеше, че не ти е работа. Даже бригадирът отбеляза:
– Вас както и да ви гледам, все ми бодете очите.
Естествено, на Дзя-джън ѝ се свидеха петте му, които ни взеха. През отминалите десет години разчитахме единствено на тях за препитание, а те просто ей така внезапно станаха общи. Дзя-джън често казваше:
– Ако нататък пак рекат да раздават земя, аз си искам същите пет му.
Кой да предположи, че след някой и друг ден даже посудата ни ще замине в народната комуна. Щели да я претопяват за стомана. Бригадирът и хората му тръгнаха из всички къщи да трошат тигани и котли. Стигнаха и до нас.
– Фу-гуей – рече ми бригадирът засмян, – ти сам ли ще го изнесеш, или да влизаме да чупим?
Викам си: така и така всичката посуда в селото ще замине, и ние не можем се отърва.
– Ще го изнеса – казах му, – аз ще го изнеса.
Изнесох тигана вън на земята. Двама младежи от хората на бригадира надигнаха мотиките и с четири-пет удара съвсем читавият тиган стана на пихтия. Дзя-джън стоеше отстрани и ронеше сълзи от мъка. – Какво ще ядем, като ни строшихте тигана? – попита тя бригадира. – Ще ядете в столовата – размаха ръце той. – В селото ще отворим столова. На никого вече няма да му се налага да готви вкъщи. Така ще пестим сили и ще хвърчим към комунизма. Щом огладнеете, само прекрачвате прага на столовата – то риба, то мръвка, ще ви пръснем от ядене.
Откъс от романа на Ю Хуа "Живи", ноември 2020
ИК Жанет 45
Превод от китайски: Стефан Русинов
Редактор: Гергана Мирчева
Оформление: Георги Калев
Коректор: Мария Венедикова
Брой страници: 200
Цена: 16 лева
Кой кой е?
За автора
Ю Хуа е роден през 1960 г. в гр. Ханджоу в семейство на хирург и специалистка по вътрешни болести и по негови думи голяма част от детството му преминава в болнични коридори насред кофи с кръв, миризма на дезинфектанти и безкрайни стенания. На осемнайсет, след като завършва средно училище и не намира достатъчно амбиция да продължи в университет, е разпределен като помощник в зъболекарски кабинет, който самият той нарича „зъбарница“, защото е просто място за вадене на зъби и нищо повече. В мемоарното си есе Как от зъболекар станах писател Ю Хуа описва как там прекарва най-скучните пет години от живота си, през които научава две съществени неща: че на света няма по-неживописно място от човешката уста и че безцелното шляене е част от длъжностната характеристика на творците от Дома на културата, които току минават край зъбарницата. Вече окончателно разбрал, че не става за лекарска работа (понеже там „едно е винаги едно, две е винаги две“ и няма никакво място за въображение), и след като преценява, че не го бива нито в композирането, нито в рисуването, Ю Хуа решава да се захване с писане, за да се домогне до лелеяното лентяйство в Дома на културата.
По това време, в началото на 80-те, Китай тъкмо е излязъл от крайния тоталитаризъм на Културната революция при Мао Дзъдун. Както казва Ю Хуа в едно интервю, тогава „проза се пишеше по един и същи начин“ и „литература практически не съществуваше“. На фона на либерализирането на социалната и културната обстановка се появяват ранните му разкази – изпълнени с насилие, хаос и абсурд, те го поставят в челните редици на набиращото скорост по това време авангардно течение, което със своите стремежи да подложи на съмнение закостенелите културни и човешки норми оказва силно влияние върху литературната среда, а впоследствие става и неизменна част от съвременната литературна история.
Първият сборник на Ю Хуа, На осемнайсет заминах надалеч, излиза през 1989 г. в култовата поредица Нови звезди на издателство Писател, където дебютират повечето автори, които през следващите две десетилетия ще придобият статут на съвременни класици, включително Мо Йен, А Чън, Цан Сюе, Ма Юен, Гъ Фей. Две години по-късно излиза вторият му сборник, Нещо инцидентно, след което Ю Хуа съзнателно преориентира стила си от експериментализъм към реализъм, а литературният му фокус осезаемо се премества от жестокостта към състрадателността, за да избегне това, което в есето си Един спомен се върна нарича предстоящ „психически срив“. Вследствие на тази промяна се появяват трагикореалистичните романи Викове под ръмежа (1991), Живи (1992) и Сю Сангуан продава кръвта си (1996).
В авторовия предговор към китайското издание на Живи Ю Хуа пише:
Преди отношенията ми с реалността бяха много напрегнати, или казано по-грубо, аз бях враждебно настроен към нея. Но с течение на времето гневът ми се уталожи и започнах да осъзнавам, че истинските писатели търсят не друго, а истината – тази истина, която изключва моралните оценки. Мисията на писателя не е да излива яда си, нито да обвинява или разобличава, а да показва възвишеното. И тук нямам предвид някаква елементарна прекрасност, а усещането за отдръпнатост след разбирането на всичко, еднаквото отношение към доброто и лошото, съчувствието към целия свят.
В такова състояние се намирах, когато чух американската фолклорна песен „Старият черен Джо“, в която се пее за мъчния живот на един роб – как цялото му семейство си заминава преди него, а той остава все така дружелюбен към света, без да се оплаче ни веднъж. Песента ми въздейства дълбоко и реших да напиша точно такъв роман – за способността на човек да понася мъки и за оптимистичното отношение към света. Процесът на писане ме накара да осъзная, че хората живеят заради самото живеене, а не заради нещо външно от него. И така разбрах, че съм написал възвишена творба.
За кратко време Живи става един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при от кинофестивала в Кан, отстъпвайки единствено на Криминале на Куентин Тарантино. Оттогава Живи неизменно попада във всевъзможни класации за най-добри книги, включително в престижния списък на ежеседмичника Яджоу джоукан за най-добрите сто китайскоезични литературни произведения на XX век.
През 1999 г. се появява третият и последен засега сборник с разкази на Ю Хуа, Момчето в сумрака, последван от още два романа – Братя, излязъл в две части през 2005 г. и 2006 г. и Седмият ден от 2015 г. Междувременно Ю Хуа пише множество кратки есета, мемоари, очерци и литературни лекции, които са събрани в няколко сборника. За кратко време е и колумнист в Ню Йорк Таймс, където пише по множество въпроси, табуизирани от китайските власти. Един от есеистичните му сборници, Китай в десет думи от 2011 г., се занимава именно с щекотливи за китайската политическа реалност теми, например потуления от Комунистическата партия инцидент на площад Тиенанмън от 4 юни 1989 г. или наследството на Културната революция, проявено в съвременните китайски политика, икономика и общество – това е и единствената книга на Ю Хуа, която не е официално публикувана в Китай и в оригинал се намира само в тайванско издание.
В момента Ю Хуа живее със семейството си в Пекин, където продължава да пише.
За преводача
Стефан Русинов е роден през 1984 г. в Сливен. След магистратура по превод и редакция в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и още една, по съвременна китайска литература в Централнокитайския педагогически университет в гр. Ухан започва да внася художествена литература на български език. По думите на негови колеги от университета е мечтаел за това още от първи курс, макар че самият той не си спомня. Досега в негов превод са излезли книгите Един ден на У Цин, Изплези си езика на Ма Дзиен (награда за млад преводач Елена Мутева на Съюза на преводачите в България), Изтезание със санталово дърво на Мо Йен (номинация за Национална награда Христо Г. Данов в раздел преводна художествена литература), Къщата на улица Манго на Сандра Сиснерос (номинация за награда Кръстан Дянков на Фондация Елизабет Костова), Трите тела на Лиу Цъсин и др. Пише публицистика на културна тематика, води поредицата Китай отвътре за документални статии от китайски писатели в онлайн изданието Тоест и преподава китайска култура и художествен превод в Софийския университет.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.