"Дендрариум" на Александър Шурбанов на италиански

Коментар на Матео Галуцо

за електронното списание Residenze Poetiche, което днес (22 февруари 2021) премиерно представя пет стихотворения от италианското издание на книгата на Александър Шурбанов „Дендрариум“ в превод на Валентина Мелони и Франческо Томада от английските версии на автора, включени в двуезичното италианско издание, публикувано от Musicaos в Италия.

https://residenzepoetiche.wordpress.com/

►

Признавам, че влязох в Дендрариум на Александър Шурбанов със смесица от предразсъдъци и любопитство. Със сигурност не предразсъдъци към автора, утвърден поет в родината му, а по-скоро срещу това, на което, малко повърхностно, се ограничих да гледам като на тематична сбирка. И то на такава силна тема като дървесната, вече дотолкова широко опитвана в поезията, че да може да бъде определена като един от най-популярните поетични топоси в литературната традиция. За щастие, заедно с предразсъдъка, в мен действаше любопитството да проникна в стиховете на този автор, които ми бяха харесали в отделни онлайн публикации, преди да прочета Дендрариум.

И тъй, като започнах да чета, две неща ми се изясниха наведнъж: първо, че погрешно съм отметнал сбирката като „тематична“; и второ, че съм се озовал в присъствието на много мощен поетичен глас; един от онези гласове, способни да сринат всеки повърхностен подход.

Нека се спрем на първия аспект, т.е. защо тази книга, в която дървото (в най-разнообразните си видове и форми) се появява във всяка творба, не може да бъде определена просто като тематична книга, а като книга, в която чрез един елемент е извикан на живот целият свят. Както заявява Хайдегер, в един пасаж от По пътя към езика, "Дървото е вкоренено в земята". Така то укрепва, достигайки до цвета, който се отваря за благословията на небето. И дървото израства, участвайки в тръпката на цъфтежа и в трезвостта на захранването, предлагано от земните сокове. [...] Чистотата на цъфтежа му крие щедрия дар на плодовете: Сакралното, което е спасително, което е добро за смъртните. В златния цъфтеж на дървото присъстват със своята сила земята и небето, божественото и смъртните. Квадратната им единица е светът. И така е в тези стихотворения, както вече се досещате от малкото текстове, които току-що сте прочели. Дърветата задават въпроси; те ни приканват към взаимовръзка между човека и растението и в тази взаимовръзка ние сме длъжни да се вглеждаме изпитателно в себе си, в своята човешка същност, в света, който споделяме с дърветата и с всички други живи същества. Това са стихотворения, населени с въздушни и земни присъствия, с различни култури ("американец", "българин", "циганин"), а и с растения, накратко, с всичко живо, което участва в живота и неговото разгръщане в света.

Вторият аспект се отнася до гласа. Този глас ме привличаше към себе си. Почувствах, че стихотворението, както продължава да твърди Хайдегер, призовава нещата от света към себе си, усетих неговия „призив към нещата да бъдат наистина такива за хората“, почувствах силата на призива и тази сила ми въздействаше, приканвайки ме да откликна.

Запитах се: Откъде идва тази сила? Като се съсредоточи върху използвания от автора език, човек се оказва в присъствието на съществено говорене, което сочи към същността на нещата и зад което се усеща (за да останем в дървесната метафора) продължителна работа по постригване и подрязване. Език, който е тежък и лек едновременно – и в това е точно като дърветата, които обхващат тежестта на ствола и лекотата на листата. Ако тежестта (в смисъл на якост) е основата, структурата, върху която почива версификацията, лекотата е нейният глас, стъпката, която от един текст в друг, в балансиращ акт, се осмелява на това, на което се осмелява голямата поезия: да се стреми към простота без страх от баналното.

Превод от италиански език: Емилия Миразчийска

Александър Шурбанов

ПРЕДИ ЛИСТОПАДА

Кестените се покриват с ръжда –
като опакото на дланите ми.
Утринното слънце ги прави
да изглеждат красиви,
по-красиви от всякога.
Но ние си знаем…
Споглеждаме се
и едно по едно –
за кой ли път! –
преброяваме мълком листата си.

АБЕРАЦИЯ

Стволът е тръгнал успоредно на земята.
И децата с викове
по цели дни го яхат като конче,
а вечер старците присядат на гърба му
да си отдъхнат и да поговорят.
Дървото кротко носи тази тежест –
някога то е тръгнало не към небето,
а успоредно на земята
и затова сега наместо с птици
общува с хора.

ИЗБОР

Обонянието ми,
все тъй невинно,
предпочита газовете
на цъфтящата липа
пред уханието на автомобила.
Но понеже съм поел на път
и умът по този път ме води,
аз направих вече своя избор
въпреки съветите на сетивата 
и над корена
поставих колелото.

СЪИЗМЕРВАНЕ

Гигантското туловище на стария чинар
ме респектира.
Защо е толкова несъразмерно с нас,
човеците?
Нали е уж по-ниско в стълбата
на сътворението?
Какво ни казва тази превъзхождаща
материалност?
С какво сме по-високи от дървото?
Със секирата ли?

ДА СЕ ПРИБЕРА

След толкова продължително пребиваване
между хората
да се прибера при дърветата отново.
Между корените им.

Бих предпочел да съм сред листата, цветчетата,
сред пеперудите и сред птиците,
сред лъчите на слънцето –
от всичко най-много обичах
светлината.

Но и тук е добре –
спокойно и тихо.

Сега трябва само да се науча
да не правя нищо,
докато свърши безвремието,
което, по всичко личи,
ще бъде още по-продължително.

из „Дендрариум“ (Скалино, 2017)

• Публикацията се осъществява със съдействието на Емилия Миразчийска и изд. Скалино.

Александър Шурбанов в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.