Антония Апостолова: "Нас, които ни няма"

Нито едно клише не може да опише тази изумителна книга! ОТКРОВЕНОСТ - не се сещам за друг български писател днес или от миналото да е писал така откровено за себе си. И да е писал роман с такъв ВНУШИТЕЛЕН ЕЗИК! За първи път харесвам роман, написан от поет: в "Нас, които ни няма" поезията е превърната в превъзходна белетристика. Нямате представа какво ви чака. Аз нямам търпение да видя романа, който четох в ръкопис, като книжно тяло. Тони, ти самата още не си даваш сметка каква прекрасна литература създаваш.

Златко Ангелов

Из разказа на Антония

През чашата му с водка, когато най-после се отпусна приятно упоена на масата, майка различи дъждовния профил на Фотев[1] в компанията през няколко маси. Около устата на поета – маскиран, помисли си, като най-обикновен пияница, – се носеше пристанищен дим. Онази мрежеста морска мъгла, пълна с рибно мълчание, което предизвестяваше края на някоя негова афера – смъртоносна и вечна като цигарите, които палеше една след друга. Тя се загледа натам. Биографията на това неудобно и грозновато лице наистина беше над нуждата да бъде разказвана. Беше завършена и оттук нататък можеше само да се повтаря. Но той все пак го прави, мислеше си майка, вече съвсем замаяна, приближена към тревогата за татко, с отпуснато върху мидените й длани лице. И тя се сети за онзи Фотев стих: „в любовно-съвършеното мълчание – семейството“, и пак загледа през чашата: къде ли е татко? Не, наистина не разбираше какво толкова омаломощава жените. Кльощавите балерини, унесените актриси с жестове на морски анемонии, аристократично гладуващите пухкавелки от провинцията – всички те в присъствието на поета губеха ума и дума и изгълтваха по две-три пасти в сладкарница „Малина“. Накрая всички си заприличваха – прелъстени момиченца с крем по ръбчето на устите.

И все пак Фотев като че ли изначално принадлежеше на мъжките компании. Беше го виждала почти само с мъже на улицата, в Клуба, в Интера, в сладкарница „Куба“ или в „Балканчето“. Изпитата му азиатска мъжественост напомняше на босфорско въже с изпаднала котва, претрито и потъмняло от употреба, солено от спускането в морето, захвърлено между всички тях. Но не беше само това, и това не беше достатъчно, за да се обясни онзи фатализъм в начина, по който се хвърляха в него. Къде ли сега е татко, да не се е хвърлил пред някой влак?

Веднъж тя минаваше покрай канцеларията на Фотев на „Милин камък“, където беше Дружеството на писателите. Той седеше с гръб към главната, вглъбен и прегърбен над изкараната отпред масичка. Помисли си: ето, съчинява стих. А всъщност решаваха кръстословица. До него с вдигнати по столовете крака бяха насядали Бизито[2], Тома Бинчев[3] и един друг мъж с вид на лъстив капитан[4], който тъкмо псуваше някаква „изкелефенчена ентелегентска“ дума. Люскаха мастика в неизмити от много напивания насам чаши, и тримата гости нахално живи, невъзмутими за жегата, разголени като африкански фалоси.

И тогава, тъкмо като отминаваше, забеляза четвъртия. Спомни си го, без да го е виждала някога. Беше бавният хлад по глезена, когато се спускаш в подземие, беше белият плаж през декември, премълчаната смърт по лицето на лекаря – защото знаеше, че той е мъртъв от няколко години. Отметнатата му назад коса с цвят на зимна вълна́, тази отсъстваща бледност, чупливите от самота и редене на повторения пръсти… Но той вече не беше там, тя бе съзряла само крайчеца на името му – Иван Пейчев, върху стихосбирката на масата. Книжката бе наполовина покрита с вестника, затисната от мокра чаша.

Из разказа на Мартин:

(Из начало на романа, глава 1)

Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки. Да видя как отсъстващите им изражения бавно се изпълват със съзнанието за моята липса и разкриват единицата мярка на наказанието: твърде късно опомнилата се обич към мен. Често пъти детински копнеех за тези моменти на съвършено прицелен замах, за онази особена лъскавина, която придобиват очите след основателен шамар. Не яростта на удара срещу близките ми желаех, а просто тяхното смайване – глътнало езика, изгубило ума си – щом осъзнаят, че както толкова други неща, са пропуснали и моя край. За предпочитане – по тяхна вина. Приискваше ми се в такива мигове да застана на най-горното стъпало на смъртта, за да гледам как, клети и зашеметени, бащата, маман и дори Дребния драпат нагоре към мен. Пъхтят над оскъдните си грижи за моя милост. Над нищожното внимание, поделено между мен и тях. Над снизхождението, предрешено от няколкото гена прилика помежду ни. Копнеех за този миг дестилирана скръб по загиналото им уж дете – простичка болка по своето, което са забравили, че съществува покрай тях.

***

И тогава изведнъж ми се прииска да направя нещо голямо за теб. Да изляза срещу изплезената жега на вечерта и да ида да ти открадна странично огледало от кола, например. Ей така, навъсен, безпосочно зъл, да мина с преувеличеното от петте ми диоптъра безразсъдство, нагло да изтръгна огледалото от нечий пригладен вартбург, жичките му да виснат отзад… Поразен от тази идея, изобщо от това желание, аз станах и се заизнизвах от мястото си. Как помня още – виждах ти тила, леговището му в контражура, заобленото ябълково рамо, което се бе склонило в посока, обратната на Милен и Люба. Силуетът ти беше част от декора, нетрайна хартийка, изрязана от ръчичката на момиченце, по тънките й ръбове кръжеше златна мъхеста ивица. Все още можех да се наведа и да те духна – и може би ти щеше да прошумолиш, издавайки овреме заблудата, че си истинска.

***
Не мислех за нищо. Само привечер, преди да се стъмни, свалях петте диоптъра и лежах така, както често си го представях: сбит до едно от онези грапави, недоразвити, отъпели от работа същества, които преди векове са пренасяли товари по доковете на Англия. Непълнолетните им мускули по цели дни са кодирали тежестта в себе си, и веднага, още в същия миг, са я забравяли – превръщала се е в част от тях. Били са твърде смазани, за да разцъфнат. По пъпчасалите им лица е пламтяла единствено розацеята. И ни един кръвоносен съд, разпукан от любов.

***

Навярно според бащата неволните знаци, които ни е давал през годините, са ни щадяли и същевременно подготвяли за раздялата, но с Дребния не сме ги забелязвали. Особено той – беше си същото дребно лайненце. Навярно маман и бащата са преговаряли, броели са миговете имагинерно време – а то, казвал ли съм ти, то е неразграничимо от посоките на пространството и в него няма особена разлика между това дали ще вървиш напред или назад. Представям си сега това, което така и не видяхме с брата: как влажният дунапрен на възглавницата влиза в устата й и заглушава нейния рев до „постепенно отиващия си човек“ (както казва твоят Иван Пейчев[5]). А бащата, в търсене на алиби за постепенното си отиване, се учи да пие тактично, в миниатюрни грамажи, които действат с натрупване, както е при диазепама. Подобно на зимен гризач, пренася по нещо свое в жилището и предмет по предмет зад пъзела на нашия дом се оголва истинската матрица: ентропията, която застига всичко, дори останките от Бог в нас.

Толкова пъти съм си мислил за разпада, за повсеместната му заплаха. Разпадът като най-постоянният, най-верният признак на съществуването. Най-спазваното обещание. Не е ли изумително колко издръжливи са хората, когато всеки миг биха могли да паднат, да се спънат, нещо да се изсипе върху главите им, да ги удари, да откъсне парче от тях, да ги разчлени. Колко немислимо дълго успяват да останат в привидна цялост, да мутират във вида си така, че да продължим да ги възприемаме като самите тях.
 

***

О, този задъхан полет на първите редове! Почти мистичната увереност, че нещо чуждо е написано за теб, отнася се единствено до теб самия в същия този миг. Лицето ти отразява светлината на страниците, очите ти са взрени в тях сякаш удържат стройния ред на буквите. Не можеш да се стърпиш и четеш на място, но винаги си тръгваш с по някоя крехка, опитомена от теб книжка, малка залутана стихосбирка, скрепена сякаш от хербарийни листа. Също като тях евтината вестникарска хартия въздиша и шумоли между пръстите ти. Колко ли години ще издържи?
 

***

В слънчеви и осланени утрини, навярно за да хванем полегатата светлина, важна за добрата фотография (понеже на нея всичко се изпълваше и заглаждаше), излизахме рано-рано с бащата, като първо зареждахме печката с дърва, за да е топло, когато маман стане. После, докато дъхът ни още кондензираше в белезникава пара, поемахме през разлаяното село към покрайнините, край рижите дървета, близнати от есента, напряко през чупливите треви, сухи и сковани от сланата, сякаш минати от небесен валяк през нощта. Избирахме все черните пътеки със загнили или окапали диви круши. Някое почернено от гръм дърво. Зелениката. Параклисчето „Св. Илия“. Вековните дъбове. Велека долу като небесен камшик.

(…)

Бащата току спираше, присвиваше очи и ми подвикваше да дойда и да застана еди как си. Насам, не – натам. А сега вдигни малко лицето. Още малко наляво. Клекни. Нагласяше опакованото ми тяло срещу кочана на слънцето, приклякваше, сръчкваше ми да не се отпускам, макар че едва не заспивах на краката си, а после изведнъж застиваше насреща ми. Целият свят застиваше, докато с точен пръст бащата разстрелваше от упор времето, препускащо през мен. Тази сцена се повтаряше до красиви дървета, до порутени сгради, до придошлата реката, до храма. Сега виждах, че такова е било само усещането ми, защото далеч не присъствах в повечето фотографии. Странно защо не беше ги взел всичките, може би просто си имаше свои копия. Когато слънцето се издигнеше, стоплено като разтопено в устата лукче, ние се запътвахме обратно. Минавахме по същия път, който сега ми се струваше далеч по-кратък. Из него вече пъплеха познатите звуци (чукване на мандало, къткане към кокошки, ръмжене на резачка) и миризмите на топъл пушек и мокри сурови листа, а високите лъчи излагаха на показ барабонките, току-що оставени след заглъхналите хлопки. И ми се струваше, че веднъж сниман, светът е свободен да оживее и да загъмжи.
 

***

Какво бях аз, смален пред тази всеобхватност? И чувствах как всичко друго вече ми е опротивяло преди изобщо да съм го изпитал. Как не мога да възприема ничий друг момичешки образ и подобие по ненасилствен начин. Единствено твоя. Единствено твоя! Нищо, освен светлата кожа с мушмулен мъх, която, особено на стъпалата, трябваше да пазиш от коварни гангрени, кафявата бенка върху десния ти пищял, изместената стойка с вдлъбнат кръст, разширената форма на колената в средата на правите ти и плътни крака. Нищо, освен сенките под очите и кълбовидното лице, изпито от висока захар, недоспиване и самия дълг към естетиката на тъгата. Нищо, освен сладката кръв, която гъмжеше в атлазените артерии и хранеше с бавна разруха сърцето ти, велурените бъбреци, сложната плетка на нервите, дробовете с каверни от прекараната в осми клас туберкулоза. Нищо освен всеки незаменим орган, клетка и звезден прашец в теб.

***

Преди сто години бащата беше споменавал как с маман вървели заедно от „Славянка“ чак до Крайморие, когато там е имало само златен плаж. Вероятно в онзи период всичко в нея, както никога дотогава, за първи път се е забавило. Тя е спирала, вглеждала се е в незастроените гънки на залива и си е представяла малка къщичка там, с градинка и две здрави дечица, високи като бащата. Вдишвала е капчиците солен бриз, за да си отпуши хроничния синузит, пъхала е ръката си в джоба му на „инженер от кабелния завод „Васил Коларов“ (както бях свикнал да рецитирам кой е татко) и може би си е представяла дори и мен сред ония деца, наследили нейните кръгли очи и изветрялата й вече усмивка.

***

Знаеш, онзи път след театъра изобщо не бях сигурен в това. И все пак сега си мисля, че е било само първа репетиция за онова усещане някой да идва за теб – и в най-голямата си увереност то е свързано със съзнанието за присъда. Съзнавах, че още съм си същият саможив темерут и все пак някакви невръстни кварки се бяха разместили в ума ми. Помниш, бях ти разказвал – по вселенската логика само толкова трябва: гаф на случая, малък миг несъвършенство, за да се подреди целият Космос такъв, какъвто е днес. Без този исторически дефект Вселената щеше да представлява напълно равномерно разпределен газ. И ето че в мен се случваше точно това пренареждане.

***

Още в коридора ме пресрещна познатия въздух, който – вярвах в това – нетленно ни свързваше: като на спарена каюта в океанската пустиня. Едва тук, в апартамента, останал от чичо ми, далеч от анархията на Дребния и маман, бащата необезпокоявано беше отгледал тази наша обща миризма, която ми се струваше така естествена и на която, според мен, миришеше и стаята ми. Бях взел и височината му, и тъмносивите очи, и онова неволно свеждане на гръбнака. Дори космите по ръцете ни бяха еднакви, само дето аз имах много повече коса. Понякога си представях как и той като мен се прибира напълно сам в покрайнините на деня – не защото го е избрал, а защото саможертвено е приел единственото спасение от врявата на общото ни минало: аскетизма. Виждах например как заради автоматичното осветление във входа тъмнината рязко застига гърба му, хвърля се върху него с юмруците на нежелана, причакваща го жена и едва не му смъква ризата пред вратата. Овладял адреналина в мускулите, той успява да налучка устните на ключалката, която ту нарочно стиска зъби, ту се хили срещу ключа му. Ръката му напипва точното място върху стената и най-накрая коридорът се изпълва със светлина, макар и нечиста. Бащата отхвърля от краката си обувките, както се отхвърля грешна хипотеза, и те заемат парчето балатум под закачалката, предназначено да поема калта на външния свят. После обръща поглед към календара на стената – реклама на аптека с полуголо бебе. Прочита наум датата на отминаващия ден, която на излизане все забравя да провери, оттегля се навътре и светва лампата в хола, а после се връща да угаси коридора, защото токът трябва да се пести. Или защото го е страх. Никога не изгася една лампа, преди да е светнал следващата.

[1] Бургаският поет Христо Фотев. 
[2] Дългогодишният бургаски спасител Стоян Добрев–Бизито, известен и на софийската бохема 
като барман в бара на Сатиричния театър.
[3] Бургаски поет, публицист, журналист, издател, приятел на Фотев.
[4] Бат Петьо Пандира, спасител и най-известният бургаски зевзек.
[5] Български поет и драматург (1939 – 1973), в чиито стихове морето има особено присъствие. 
Автор на текста на песента „Адаптация“.

Илюстрация за Диаскоп: © Георги Чепилев

Откъси от романа на Антония Апостолова "Нас, които ни няма"
Предстоящо издание с логото на ИК Жанет 45
Редактор: Марин Бодаков
Оформление: Кирил Златков
Цена: 20.00 лева
Брой страници: 400

Публикацията се осъществява със съдействието на автора.

• Антония Апостолова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.