Ирена Георгиева: "Капани на властта"

Четвъртък, 19 март, 09:00 часа

Марина вече беше на бюрото си в Столичната следствена служба. Изглеждаше страхотно. Беше си сложила дискретен грим и бе подбрала тоалета си в топлата гама – кафява пола и обувки, нагоре блузка в керемидено и шалче в двата цвята. Комбинацията подчертаваше златисто медения тен на лицето й и контрастираше на тъмната й коса. Докато крачеше енергично към работното си място в стил „гледайте си колкото искате, няма да ви огрее”, повечето мъже скришом проследяваха отдалечаващата се фигура, неизбежно сравнявайки я с и без това малобройните й колежки, отличаващи се основно с незавиден външен вид. Чувстваше се напълно отпочинала и свежа, защото се бе наспала добре. Предишната вечер, след като Ники си тръгна, бе разчистила масата, пуснала си бе „Седем години в Тибет” – никога не й омръзваше да го гледа, особено когато нещо я притесняваше. После се бе отпуснала в прегръдките на Морфей и спа непробудно цялата нощ. На сутринта не помнеше какво е сънувала.

Реши, докато чака д-р Бошнаков, първо да изпълни обещанието си, дадено на Ана. От разговора им предния ден до сега не бе променила решението си и не възнамеряваше да се намесва в случая, дори заради приятелката си.  Това, което Ана така небрежно искаше от нея, разчитайки на близостта им, противоречеше на основните й принципи. Марина не прикриваше и не помагаше на извършителите. Потърси  Димитър Горанов.

- Здравейте, г-н Горанов! Марина е, от отдел „Убийства”.

- Много ми е приятно да те чуя. Как си?

- Много добре, благодаря. А ти?

- Да кажем, и аз така. Макар че на моята възраст общуването с мъртъвци би било по-нормално занимание. Не им ли се насити? Да знаеш, че като ти омръзнат, веднага можеш да дойдеш тук. Нали знаеш, че за теб винаги ще се намери едно място.

- Да, да, знам. Но мъртвите само изглеждат страшни, иначе са безопасни, от живите човек трябва да се пази.

- Права си, както винаги. Всеки път ми напомняш защо толкова те искам в отдела си. Кажи сега, по какъв повод ми се обаждаш, сигурно ще е нещо за живи хора?

- Аха, с клиентите ми се оправям сама. Един мой близък приятел, състудент, иска среща с теб. Казва се Петър Павлов. Той е адвокат и, разбира се, спокойно може да си я уреди сам, но нали знаеш как стават нещата в България - разчитаме на връзки и познанства, за да ни обърнат повече внимание.

- Добре, няма проблем, ще го приема тази седмица. Известено ли ти е за какво става въпрос?

- Съжалявам, не се поинтерсувах. Нямам отношение към самия случай. Целта беше само да ви свържа. Изслушай го и прецени за какво се касае. Не се влияй от обаждането ми. 

 - Добре, добре, момиченце. Разбрах. Хайде, и се пази. Доскоро.

Захвана се с документите от дома на Беров, които бе запазила за себе си. Тъкмо ги оглеждаше и преценяваше с какво да започне, и ето - нейният подопечен Мишо цъфна на вратата. Беше сменил вчерашния „Ралф Поло” с „Лакоста”. Слабото му и остро лице изразяваше смесица от емоции, които не можеше да овладее в момента. Направи видимо усилие да изглежда приветлив. По някаква причина явно искаше да й се хареса.

- Имаш ли много работа? Изглеждаш страхотно!

- Благодаря – отговори Марина без следа от ентусиазъм. Да му върне комплимента щеше да бъде прекалено голямо усилие за нея. - Намира се. Влизай, влизай. Кажи докъде стигна вчера?

Мишо затвори вратата и стаята се изпълни с уханието на скъп мъжки парфюм, вероятно току-що сложен, толкова силен и натрапчив, че Марина едвам се удържа да не отвори прозореца.

- Ами, не много. Стигнах до някъде, но не е лесно. Все материали и  документи от болницата, частната му практика… Пълно е с термини, които не разбирам…  Всъщност,  трудно ми е да се оправям с тези, свързани с работата му, но досега всичко изглежда перфектно - побърза да добави той, сякаш за момент се притесни да не го обвинят в некомпетентност.

Марина го погледна внимателно. Още не схващаше целта на  посещението му. За информация ли бе дошъл, или да й прехвърли обратно част от работата си.

- Като изчетеш документа, свикваш със стила и след това търсиш само различията, неща, които не се връзват - опита се да бъде полезна Марина, опасявайки се, че ще й се наложи да преглежда още скучни документи.

Не можеше да се начуди на този бюрократичен феномен, който наблюдаваше вече няколко години в службата си. Някои дежурно и съвсем успешно се скатаваха от работа с думите „много съм зает”, или „абе, това нещо не е точно по моята специалност, трудно ще се справя на ниво”. И работата се прехвърляше винаги на едни и същи хора, които сякаш бяха без работа или пък разбираха от всичко. А първите биваха оставяни необезпокоявани да се размотават по коридорите и да разнасят клюките. Но когато се зададеше  обучение или командировка, особено в чужбина, тези екземпляри по някакъв странен начин преживяваха пълна метаморфоза - ставаха незаменими специалисти по всички въпроси, та ръководството винаги разчиташе предимно на тяхната отлична квалификация, за да бъде представена достойно службата ни по света.  Другата група можеше да разчита единствено на много работа и потупване по рамото, макар последното да не бе сигурно, а зависеше от това до колко свестен е прекият ти шеф.

- Да, да. Права си, но ако си свършила с твоите неща, може да дадеш едно рамо – опита да се измъкне Мишо.

- Още не съм, но ще очаквам доклада ти - реши да приключи темата тя.

- Ох, добре де, много разчитам на помощта ти, да знаеш. А при теб излезе ли нещо? Все пак лаптопът и телефонът трябва да съдържат по-интересна информация.

- Не, за съжаление. Засега докторът се оказва чист като сълза.

- А ще мога ли да хвърля едно око на лаптопа? Много по-интересно е, ако искаш, аз мога да го довърша.

- Много си мил, но предпочитам да свърша работата си сама. Утре смятам, че ще съм приключила. Тогава можеш да го погледнеш.  

- Добре тогава - зарадва се Мишо, че все пак е пробил на един фронт.

- Намери ли Катя и бившата съпруга?

- Е, как, ти съмняваш ли се в мен! Втората идва в единайсет часа, а другата в дванайсет. После ще почиваме.

- Ок – Марина си отбеляза наум да се обади на Ники да не праща ИТ-то толкова рано. – Ще те очаквам в десет часа тук, а ако си зает, мога да ги разпитам и сама.

-  Няма проблем. Тук съм.

Марина демонстративно заби поглед в документите пред нея, за да му  подскаже, че разговорът им е приключил. Мишо разбра намека и не настоя за нищо повече, а бързо се измъкна заднишком, махвайки с ръка. 

Взе телефона си и набра Ники.

- Как си? - поздрави го тя.

- Неопределено.  А ти?

- Чудесно. Спомняш ли какво те помолих вчера?

- Да, вече говорих. Ще бъде при теб в единайсет.

- Да, но програмата ми се промени. Преди тринайсет няма да съм свободна. Звъня ти веднага, щом разбрах – побърза да се извини Марина.

- Добре, пак ще го търся. Ще видя какво мога да направя.

- Благодаря ти. Да знаеш, че ме спасяваш.

- Да, аз съм спасителят в ръжта.

- Ама там става въпрос за пубери. Макар че и ти понякога ми се струваш такъв.

- Някои хора никога не порастват. Може и аз да съм от тях.

- Затова си падам по теб.

- Така си и мислех. Хайде, доскоро.

“Какво му става - замисли се Марина, - явно Президента е погълнал цялото му внимание.” Тръсна глава, за да отпъди разсейващите я мисли, защото в момента имаше по-важна работа.

---

Отвори папката, на чиято корица се мъдреше надпис Трансплантации. Погледна първия документ, който съдържаше една поредица от имена. После  втория - и той беше като първия. Третият също бе с имена – всички, чакащи за операция. Тук нямаше цифри. Започна да сравнява имената и датите. Забеляза, че  много от имената се повтаряха. Но на различните списъци стояха на различно място. Някои слизаха надолу. Други се качваха нагоре. По някаква причина операциите на чакащите се местеха във времето. Възможно е това да се дължи на липсата на подходящи донори. Тя отвори лаптопа и намери онзи файл с имената и цифрите. Не й отне много време да забележи, че тези, пред които цифрите са по-големи, стоят най-напред в последния списък, а останалите формираха долния край на опашката.

Замириса й на корупция. Пациентите си плащат, за да изпреварят останалите,  а тези, които не го правят, чакат. Това, разбира се, бе трудно доказуемо. Трябваше да изиска от болницата списъците с планираните в последните месеци и реално извършените операции. Макар че не беше нейна работа да се занимава с този въпрос. Щеше да предаде материалите на колегите си, които отговаряха за този вид престъпления. Важното за нея бе дали на някого, от побутваните надолу, не му е писнало. Нормалният човек не стига до такива крайности, но от някой отчаян или вманиачен тип с изкривено съзнание можеш да очакваш всичко. По-полезно би било да открие дали някой от чакащите няма някаква форма на психически отклонения, което от своя страна е информация, характеризирана обичайно като лекарска тайна. А самата болница надали изисква или събира подобна информация за пациентите си. Телефонът звънна. Портиерът й съобщи, че има посетител. Тъкмо излезе от стаята си, за да отиде да го посрещне, когато видя Мишо да върви към нея по коридора, придружаван от един човек, който на вид съвсем успешно можеше да мине за доктор Бошнаков.

Марина потисна раздразнението си и приветливо ги поздрави. Покани ги в стаята си.

 

Откъс от романа на Ирена Георгиева

"Капани на властта" 2019

Изд. Весела Люцканова

Брой страници: 244

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

Ирена Георгиева и "Капани на властта" в Диаскоп

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.