Красимир Линков: Енчо Пиронков и как виждането е състояние на духа

На 25 септември 2013 година в Постоянна експозиция "Енчо Пиронков" на ул. "Васил Кънчев" 1 - Старинен Пловдив, беше представено луксозното двуезично издание албум с картини на знаменития художник Енчо Пиронков. Съставител и автор на предговора е Красимир Линков, изкуствовед и директор на ГХГ - Пловдив. 360 страничният том завършва с думи на съпругата и идейна спътница на маестрото - Катя Пиронкова.

Картините в албума са от колекцията на Градска художествена галерия - Пловдив и обхващат различни периоди от творчеството на Енчо Пиронков.

КРАСИМИР ЛИНКОВ

В прекрасната си беседа "Дуенде – теория и проявление" Фредерико Гарсия Лорка казва, че при всеки артист изкачването на кулата на собственото съвършенство е плод на борбата, която той води със своето дуенде, а не със своя ангел или със своята муза. "Ангел и муза идват отвън. Ангелът дава светлина, музата – форма... За разлика от тях дуендето трябва да бъде разбудено в най-тайните убежища на кръвта".

Макар и свързано преди всичко със "живото тяло на изпълнителя" в  музиката и танца, то е причината за черните щрихи, за необяснимата промяна на формите, за изблиците от светлина и цвят – за онова визуално преживяване в изобразителното изкуство, наречено картина, което истински не можем да разкажем никому.

То е причина един образ да бъде жив, докато го наблюдаваме. То е причина да видим червеното, зеленото, бялото, спокойната или остра начупена линия, силния ракурс на формите, но и да чуем вика на драмата, възторженото възклицание или напрегнатия ромон на диалога. Всъщност можем да кажем, че виждането, особено в изкуството, е състояние на духа.

С помощта на казаното по-горе истинският характер на естетическия и емоционален език на Енчо Пиронков може донякъде да се обясни, но не може да се докаже. Във всички случаи преживяването при рисуване и при гледане няма един и същи смисъл, което е в основата на свободата в изкуството. Можем да приемем, но не сме длъжни да признаем предимството на друга философия освен нашата.

Какво удобство и същевременно шанс да спасим себе си, независимо от коя страна на статива се намираме. Дали худжоникът е знаел какво иска да нарисува, преди да го е нарисувал и дали неговата публика е видяла картината, преди да е застанала пред нея? И двете страни са в плен на образ (образи), следвайки пътя на формата, чрез която го създават (ги създават) и наблюдават.

Първоначалното впечатление за спонтанност и естественост, за действие, което се предхожда от обмислено желание, за състояние, непредизвикано от воля, в живописта на Енчо Пиронков е скрито в простотата и всекидневността на сюжетите му. В шепа сюжетни маркери, които ни поднася художникът, намираме няколко образа. Открием ли ги, приложението сякаш идва от само себе си. Нарицателната им роля – тази в обществото, изглежда неясна, но действителната – в картината, е убедителна до крайност. Те са странни, когато мислим за тях, но напълно плътни и хармонични, когато ги чувстваме и приемем в контекста на живописта не като няколко грама боя и няколко експресивни замаха с четката. Всеки образ ще бъде твърде суров, ако не повярваме, че има душа.

***

Интересно е дали Енчо Пиронков съзнава как въвежда публиката в „разбирането” на темите си. Със сигурност това е последният етичен аспект на изкуството, на който той би се спрял, независимо от известната конкретност в неговите сюжети. Той изгражда митология, повтаряйки образи, ситуации и знаци, които вече знаем. Тяхното значение може да бъде обяснено, но всъщност целта му е да ги приемем като неслучайни в едно необяснимо употребяване в живопис със собствени правила и доминиращ дух. Без съмнение нищо не е скрито и все пак остава усещане за тайнство, за съществено на фона на несъщественото, за сериозност в правилата на привидната игра. Голямото въздействие на този процес на общуване идва от неуловимостта на духовното състояние, което носи.

текстът се публикува със съкращение

КАТЯ ПИРОНКОВА

Всеки добър пример в живота е достоен за подражание и вдъхва живот от друг добър пример. За всеки от нас идва време, когато избираме да запазим себе си чрез посвещението на другия. Ценност, която е част от човешкото мироздание и подчертава смисъла на неговото съществуване. Така правят хората, когато знаят, че са достатъчно силни, за да пожертват опростената представа за бита си. Те изграждат ценностна система, в основата на която е възхищението  от човека и от това, което той създава. В това се състои умението им да живеят забележимо в свят, който обрича индивидуалностите.

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Енчо Пиронков (роден в 1932 г.) е от поколението художници, което през 60-те години на ХХ в. осъвремени облика не само на пловдивската живописна школа, но и на българското изобразително изкуство. Във времето на тоталитарната култура те създадоха и развиха ново съвременно пластическо мислене, което ги приобщи към европейските художествени процеси и постави началото на българския модернизъм чрез утвърждаване на нов възглед по отношение на формата и колорита.

Стилът на Енчо Пиронков се отличава със силен експресивен жест, с чувство за спонтанност и естественост. Той фрагментира картинното пространство и вписва в него фигури заемащи ритуални пози. Общуването с тези композиции е драматично подсилено от своеобразна мистиката на посланието и от характерно силно противопоставяне на светло-тъмно в тях. Светлината струи от формата не като осветление, а като структурно и поведенчески определящ фактор. Тъмнината дава простор на въображението, тя е особен вид лично откровение, тайнство, което не трябва да излезе наяве.

Тази живопис е изградена на принципа, че ако един отрязък от нея (детайл) не бъде зает от нещо, ще бъде зает от друго. При анализа й установяваме неща, които вече сме познали и признали при първия поглед. Тя се разпознава без да се налага да бъде познавана. Тя внушава чувство на убеденост, на сигурност, на специална атмосфера и образи, чието описание се изплъзва. Въпреки, че е убедителна, не подлежи на обяснение. Изглежда като създадена, без да бъде предизвикана, като получена, без да бъде получавана. Като действие, което не се предхожда от желание. Живописта на Енчо Пиронков е правене не в обикновения смисъл на думата, тя е състояние непредизвикано от воля.

Това изкуство разви и обогати съвременните пластически възгледи и идеи. Създаде част от новата митология в българската живопис. (ГХГ - Пловдив)

Изданието е осъществено със съдействието на Градска художествена галерия - Пловдив

редактор: Христина Мирчева