Георги Чепилев: Зримото повествование на визуалната книга

 

 

Извадки от публикации на автора из периода 1986-2019 г.

"Що се отнася до историята на деветото изкуство, то тя започва с онова, което историята на проблема за времето в изобразителното изкуство ни представя..."

из първата българска теоретична статия за деветото изкуство "Изкуство ли е комиксът?", Пловдив 1986 г.

Съществуват два типа визуална книга: албум и изобразително повествователен стил.

Албум е разкошна книга с дебели корици за картини или др. графически цели; книжка, в която се пишат стихове или се поставят портрети за спомен. Думата произлиза от латинското определение „бял”. Използва се за означаване на подвързана книга, кодекс с неотпечатани листове за рисуване, водене на дневник или монтиране на образци, отпечатъци и снимки. Друго значение е самостоятелен том на едно издание, в който са събрани илюстрациите към него. Или непериодично издание с преобладаващ изобразителен материал – репродукции на картини, фотографии. Понякога думата се използва в преносен смисъл за издание в голям формат.

Албумен формат: прилага се в специални случаи при оформяне на представителни издания, албуми, атласи и др.

Албумен вид: вид на предмет, свойствен на разкошната книга с дебели корици – албум.

„Албумите на Хокусай” напр. не образуват зрителен разказ и не притежават времева или логическа последователност, но е статична поредица от изображения. Обединени в книга  поредицата от скици е с относително самостоятелни изображения. Страниците запазват своята затвореност, те са самодостатъчни и могат без загуба от разбиране на общия смисъл, да се разглеждат отделно. Всяка книга „Албум” почти е лишена от обединяваща динамичност.

Може да се каже, че в деветото изкуство, албум  е серия листове - тип визуална книга. Албума може да представя произведения на художник, на държава, на епоха, на някой жанр. Може да показва видове пейзаж от една или друга местност, предмети, събития, личности и др. Едни и същи картини, могат да се включват в няколко рода редове, или серии и да се получат различни смисли. Не случайно албума се издава предимно във вид на тетрадка (скицник) или  папка от отделни листове с изображения, допускащи пренареждане и отделяне на листове от редицата (серията).

Другия тип визуална книга е изобразително повествователния стил, който се оформя от наличието на сюжетно свързване между изображенията. Епизодите в такава книга са разложени на рисунки. Такъв разказ в картини образува самостоятелна изобразителна книга, която се чете по строго определена последователност. Затова отделните изображения в изобразително повествователния стил не са толкова самостоятелни, колкото в албума.

Но трябва да се има предвид, че серия рисунки може да се групират от няколко албума и така да послужи за основа на няколко цикъла. Цикъл означава кръг.

Серията произлиза от листове с изображения в албум, т.е. тя е колекция избрана от албумна сбирка, при която изображенията са свързани с една тема, с характер или по хронологичен ред на историята.

Например литографска поредица от Домие е серия с преход от лист към лист - преход от ситуация към ситуация.  Т.е. поредицата съдържа самостоятелни листове с изображения обединение в серия.

Съществува и друга форма, нещо като „илюстриран опис” – зрим инвентар на колекция от сбирка (албум). Това е списък за колекция от сюжети, като липсват някои от албума, отхвърлени според замислената идея. Подобно начално влечение на изобразителното изкуство към разказ, ясно се забелязва в графичните сюити. Сюитата е съставена от много сюжети събрани само върху няколко листа.

Графичен разказ, образен разказ, картинен разказ, изобразителен разказ, разказ в графиката или живописта, графични филми (кино-книга), всички те разказват истории.

Умението да се улови и изостри характерното, като се отхвърля всичко излишно, съдържа в себе си принципа на едро плановата композиция. Вътрешната логика в развитието на този принцип, тласна художниците от 19 в. към това да правят не отделни рисунки, а цели серии.

Двата полюса на книгата са: „Роман в картини” и „Илюстрирана книга”, според доминирането между образ и слово.

Заради специфичната структура на книгата, изображенията в нея се подреждат в ясна еднолинейна последователност, подобно на писмеността. Изображенията в книгата образуват логическа или времева: серия, редица, разказ...

Докато йерархичното е съставено от много редове. То показва не само  обикновена последователност на равнозначни илюстрации-епизоди, но и сложна различно форматна структура. Подобно се вижда в житийните икони или египетското изкуство. В тях отделните епизоди могат да се възприемат и като последователни, и като едновременни. Т.е. в те са отношение не толкова помежду си, колкото с основните фигури (високи няколко реда) и които въплъщават в себе си целта и смисъла на изображенията.

Френското название „рисувана лента”, наистина напомня за филмовата лента, но по мое мнение „bande dessinée” означава група. При прецизен прочит се вижда, че на български трябва да означава серия от изображения разположени на една линия - развитие на сюжет във времето.

Затова по подходящо е да се разбира като ”поредица от изображения имаща определена последователност”,”серия от изображения”, „графични серии”, „изобразителен ред”, „зрителна поредица или зрелищна повествователност” и т.н. – поредица която развива замисъл.

Графиката винаги се е стремяла към изобразяване на персонажи и сцени, уловени от всекидневния живот.

Ето защо карикатурата благодарение на своята тясна връзка с актуалното, нравите, модите и обществената психология, става водещ графичен жанр. Следвайки живота по петите, художникът постоянно преувеличава, сгъстява, схематизира, деформира...Всички тези тенденции – документални и експресивни, са неразривно свързани в графиката на 19 век, епохата на графиците - агитатори.

Вместо да се стреми към синтез на движението, художникът го разлага на последователни фази, което в съчетание с лаконична и схематична рисунка, служи като ефективно средство за комичната изразност. В подобни серии, няколко картинки развиват една ситуация. Такава серия се нарича комикс.

Понякога комичният ефект се построява от очакване на трик. Например в серията „Бълха” от Caran d Ache, в продължение на осем рисунки се виждат най-разнообразни способи на чешещо се куче. Изображенията са много схематични и изразителни. На деветата картинка кучето е успокоено и заспива, след което яростно започва да се чеши стопанинът му, лежащ на леглото.

Освен характерна рисунка и собствен трик, голямо значение има ритъмът, но не графичния, а киноматографичния. Майсторите на триковата комедия следват такъв ритъм: пауза (очакване) – гег (взрив) – отново пауза.

Що се отнася до българското изкуство на карикатурите и произлезлия от журналните карикатурни серии – комикс, изследванията доказват, че интерес към него се появява в периода на нашето Възраждане.  Но тогава у нас извънредно трудно се свърза смешното и пластичното, заради религиозното отношение към живописта. През това време се оформят три основни отдела в сферата на пластичната писменост: Духовно-културни, Исторически и Забавни. В статията „Комикси, комикси” отпечатана във в-к „Комсомолска искра” се изяснява: „ Забавен комикс е от делението според предназначение и цел. Социалистическата цензура го допуска само при условие, че в него присъствува, дори и в скрито състояние, обществено политически и социален елемент. Защото в противен случай той се превръща в разклонение на булевардната буржоазна литература”.

Това означава, че историята на българските комикси се определя от свои си граници, а историята на романите в картини или графичните новели и др. имат други различни от комиксите граници (виж изследването за историческите романи в картини).

Житийната икона, житийния жанр назрява в България от 12 до 14 век. Той се образува от съединяването на  легендарно историчния или легендарно битовия жанр с персоналния жанр.

Житийния стил е със сложно действие, т.е. повествование и психологическа значителност на персонажа и дава ново естетическо качество. От монументалния историзъм или хералдичен  персонализъм, неможе да възникне повествователен стил. Българското изкуство на 14 век е подготовка на нов тип повествователност. При него важно е не догматичното, нито историчното, важно естетическото и емоционалното.

 Житието на светеца не е биография, а е назидателен панегирик и затова образа не е портрет, а икона. Но за емоционално експресивните тенденции българските зографи ползват по свободните изразни средства на наивния реализъм.

Ето защо най-важно за изясняване историята на българското девето изкуство бе проучването на жанровете (виж  статията „Формиране на българските зрително повествователни жанрове”) .

Връзката на стила с жанра се проявява в това, че не от всеки жанр и тема може да се роди „Повествователен стил”. 

Както се каза когато чувството за реалистичност се изострило, тогава пред зографа се открили два пътя – да рисува по традиция или по въображение.

Когато си спомня впечатления, душата рисува предметите с помощта на образите. Според това виждане припомнянето е един вид въображение, което се нарича възпроизводително въображение. Но въображение не е само спомнянето - когато си въобразяваме някое неизвестно очаквано събитие, образите в нашата памет не ни представят точни впечатления. Резултатите от нашия опит (или съдържанието в нашата памет) се видоизменят по особен начин, пресъздават се и се нареждат в нови комбинации. Този вид въображение се нарича построително въображение. Процесът за създаване на нови образи и групи от стар материал се проявява в различни форми. Сънищата, както и халюцинациите, са фантастични душевни преживявания. Те са отражения на вътрешния интимен живот в разнообразни символични форми.

Често пъти сънищата са плод на разгорещено въображение, на развихрена фантазия, мечтания, породени от житейски тревоги или радости. Но някои сънища могат да бъдат резултат от мистични или окултни видения. Халюцинациите пък са привидение, възприемане на нещо чрез сетивата, при съзнание, че възприетото е вън от човека и е действително, когато всъщност възприятието на халюцинацията се дължи на една проекция на вътрешни възприятия и преживявания навън - в реално обективния свят, т.е. обективирано отразяване навън на нещо вътрешно преживяно, влагане на известна представа във външния свят до степен на реално явление.

Думата окултизъм означава таен, скрит, тайно знание или просто казано магьосничество. Магията представлява изкуство за изменение състоянието на съзнанието. Понятието магия означава „лишен от ум”, с което се обозначават душевни и физически болести, предизвикани от тъмни сили и тайни магьоснически знания. С други думи магията е съвкупност от начини за свързване и взаимодействие с нисшата демонична област на духовния свят.

Думата религия също е свързване, тъй като е производна от латинското „свързвам”. Но в религията се използва думата „мистика”, която произлиза от глагол, означаващ „виждане със затворени очи”, т.е. преживяване на скритото в религията. Може още да се каже „тайнствено духовно общение с нематериалния свят, независимо от физическите условия, в които сме поставени”.

И понеже невидимият свят според християнството се състои от светлия Божи рай и от тъмното адско царство на демоните, то  религията разделя мистичното преживяване на здрава или болна мистика. За пример може да се посочи българската щампа и фреска „Врачуване”. В тази  битова сцена художникът се отклонява и освобождава от строго спазване на каноните в традицията. Авторът дава оригинален израз на своето отрицателно отношение към тогавашните суеверия и обичаи – да се завежда болния при врачка, а не при лечител. Той се стреми да даде понятно за зрителите от народа тълкуване на заблудите и суеверията. Интересното е, че такава фреска се изографисва до сцената на „Страшния съд”. Друга фреска от развитието на нашето изкуство и предшественик на българските фантастични комикси е „Митарствата на душата”. Това е една поредица от 18 сцени, като във всяка от тях вземат участие 3 лица : „Душата” - във вид на младо момиче от живота, „идеализираният Ангел” и „дяволът”. Особено внимание заслужават образите и фигурите на дявола в творбата на Тома Вишанов. Те са крайно любопитни по образното и анатомично тълкуване на формите. За тези образи са използвани съставки от различни видове животни, но те така находчиво са сглобени и така карикатурно претворени, че представят рядка галерия от фантастични същества. В противовес на това образите на ангела и момичето са нарисувани високо благородни. По този начин е постигнат рядък по съдържание психологически и физиологически контраст. И в образците от Западноевропейското изкуство бесовете съединяват в себе си абсолютното зло и шутовството, но изобразени са предимно редовите, по-нисшите по чин, тъй като отношението на народа и автора към тях  е двойствено  - страх, ненавист и насмешка. В тези творби не се унищожава страха, но смехът разрежда непоносимото напрежение от смъртта и задгробния живот, възникнало в съзнанието. В комичното и трагичното се корени средновековната гротеска. Тези два възгледа са изправени лице в лице. Не случайно в повечето подобни сцени не фигурира самият княз на тъмнината, тъй като е невъзможно той да бъде представен смешен.  Гротесковият реализъм е присъщ за митологията, след което продължава в нисшата и неканоничната област на изкуството (напр. както при изобразяване силите на ада от Ботичели, Микеланджело, Дюрер, Бош и Брьогел). Обаче трябва да се разбере, че не малка роля играят карикатурата и пародията даже в религиозното изкуство.

За да разберем защо западните супер герои са класифицирани като персонажи от комикс произведения, трябва да разгледаме разликата между символ и алегория.

Олицетворението увеличава символизма, но не в полза на догматичния, а на поетичния замисъл. Поетичния език е с по-голяма свобода на композиране, изграждане на художествен образ и т.н.

Под символи се разбират лица които представят някои действия или истински личности. Те си имат история, семейство и всичко което притежават живите същества. Вулкан е символ на огъня и всички действия които произлизат от него. Херкулес е символ на юнаците, който поразява чудовища и впечатляващ хората.

Алегориите представят само отвлечени идеи – мисъл за неща които ги няма никъде. Невинността е алегорично лице, защото никъде не съществува такова живо същество, което да се нарича невинност. На такъв вид лица, баснята не дава нито история, нито роднинство.

Тези символични и алегорични лица имат свойства, които са в групата на емблемите. Под емблема се разбира едно нещо, което представя и напомня за друго нещо. Змията е емблема на благоразумието, гълъбът – на нежността.

Стенописите на „Притчите” от Захарий Зограф в Бачковски манастир, напускат догматичната символика и ползват по-свободния алегоричен език. Той се приближава към съвременната му действителност, било в легендарна историчност или реалистичен битовизъм, но се отдалечава от великото и неизразимото. С „Шестте чувства у гладния”, в изданието „Таласъм”на Георги Данчов Зографина, от 1890 г. започва историята на българския комикс. Оставяйки на живописта героичните, историчните или легендарни сюжети, графиката избира за себе си предимно областта на комичното. През 19 в. и началото на 20 в., тази склонност се проявява много ярко и в България.

Паралелно с българския комикс се формира и особен тип динамично-сюжетно зрително повествование – роман в картини.

Определенията „роман в картини”, „графична новела” и т.н. се доближават до литературните видове, това е деление според идейно-сюжетния подход. Казва се литературни видове, защото думата литература се прилага изключително към писмените произведения. Езикът победи пространството и времето чрез писмеността. А писмеността е знакова система, фиксираща речта и  позволява с помощта на графични елементи да се предава информация да се закрепва във времето.

Във „Визуалната книга” текст и изображение сменят ролите си. Основното съдържание в тази книга се носи от поредица изображения.

"Приказливите картинки“ са наречени още говорещи картини, графичен (живописен) спектакъл или театрални картини, те са класическия модел за образ и слово подобно на италианското название за девето изкуство - “fumetti” (облак с думи вътре в картината).

Най-класически образец за равновесие между образ и слово е серията от изображения с текст под самите картини, т.е. извън изображението. Забелязва се, че колкото поредицата от изображения е съставена от безсмислени движения фази от дадено дробно действие, толкова текстът намалява до „история без думи“, до „музиката в комикса“. Този факт естествено се обяснява, защото бързите движения не позволяват да протича дълъг диалог.

Когато няколко художника издадат в общо не периодично издание свои творби, най-често се определя като алманах.

Алманах: араб. годишник, сборник; сборник с белетристични произведения с календар – непериодичен сборник с литературни творби от различни автори. Може да е годишник със сведения за дейността на лица в дадена професионална област. Най-често думата се ползва за определяне на сборници с разнообразни в жанрово отношение  произведения на различни автори обединени по определен признак: тематичен, хронологичен, географски или друг.

 

Що се отнася до въпроса: защо западните супер герои, които не са комични, са персонажи на комиксите - ще оставя сами да се потрудите със собствено изследване.