Бишвадип Чакраборти: "Нашите звезди"

Заглавието на този разказ в английската авторска версия е ‘’That’s How We Came to Know Our Stars’’, но в българския превод, с преводача Петър Попзлатев, избрахме да остане само „Нашите звезди“. Оригиналният текст на разказа е на бенгалски, като авторът впоследствие  го е претворил на английски, запазвайки някои названия, характерни за английския, който говорят в провинция Западен Бенгал, Индия, и в днешен Бангладеш (територия наричана преди това Бенгалия). Именно затова в българския превод са запазени названията „да“ (батко или бате на български) за по-голям брат, роднина или съсед и „боуди“ (кака и в частност булка за жена, която идва в семейството или в квартала след брака си), които в бенгалския английски не предшестват личното име, а го следват.

 В българската литература тези роднинско-фамилирни названия, все още използвани в говоримия език за роднини и съседи, са считат за архаизми и се избягват, като най-известният литературен персонаж с такова название си остава кака Гинка от главата „Представлението“ в „Под игото“.

В българския превод на разказа е запазено също назнавието „ма“ за майка, мама, което бенгалците използват и когато говорят на английски. Обяснимо е, че авторът е избрал да го употреби в английската версия на текста, когато едно от момчетата в разказа говори за майка си и казва  „Ма“, а не „Mum’’ или „my mother’’.

Запазили сме и бенглското произношение на личните имена в разказа, които изобилстват в текста. Докато се занимавахме с българския превод на разказa казах на автора му, че е това е по-скоро ребус, отколкото разказ и специално го питах как е името на момчето, наричано Табла, от чието име се води разказa. Той ми отговори, че името му не е от особено значение за целите на разказа. „Е, драги, името му е Бабла и си го споменал в едно изречение в началото“, отвърнах аз. Разказвам това, защото прякора, даден на момчето разказвач в текста „Табла“ на бенгалски не означава това, което означава на български, а е дума за ударни инструменти, перкусии.

Другите прякори са само вариции на личните имена без собствено значение.

Термините от крикета също предизвикваха затрудния, но преводачът Петър Попзлатев се справи с тях, като ми каза, че играта с каменното колело я е играл и той в детството си. Махнахме една реплика от диалога (със съгласието на автора), свързана със спорт (kabaddi) популярен само в Азия. Това ми се стори по-удачно вместо да го обясняме в бележка, от която българските читатели едва ли щяха разберат контекста на споменаването на този  спорт в една единствена реплика.

Името Драупади е от „Махабхарата“ – епос, широко известен в Индия. В него образите на петимата Пандави (петте момчета, известни като потомци на Панду) са изваяни с изключително художествено майсторство и последователност при описанието на характерите. Тяхна обща жена става дъщерята на царя на Панчала, наречена Драупади.  В „Митология на Древна Индия“ от Уилям Дж. Уилкинс, преведена и издадена на български през 1993 г. четем: „В предишния си живот тази девойка била дъщеря на мъдрец и се подложила на сурово покаяние, за да се сдобие със съпруг. Шива останал доволен от усилията ѝ и рекъл: „Ще имаш петима съпрузи, защото пет пъти изрече „Дай ми съпруг!“ […] Драупади имала син от всеки брат, а те от своя страна имали и други съпруги.“

Емилия Миразчийска

 

 

 Бишвадип Чакраборти                                               

 Нашите звезди

 

Превод от английски: Петър Попзлатев

 

Кварталът ни растеше като необработена градина. Всеки, който можеше, щом можеше, когато можеше, решен да вдигне четири стени, го беше направил… И постоянно се довършваше.

Семейството на чичо Митро построиха двуетажната си къща допряна до неизмазаната тухлена къща на Голу. Къщата на Джанту беше с измазани стени, къщата на Шуму имаше дебели огради, ние добавихме само една нова спалня. Подобно на нас къщите растяха с времето, макар и по-бавно. Стълби и бамбукови скелета изникваха навсякъде, като врани и невенчета. Изливане на плоча, втвърдяване, покриви, дострояването на къщите беше част от нашето ежедневие. Използвахме изхабените каменни колела от макарите за игра, трябваше ни още железен прът, изкривен в единия край за управление на колелото, и се състезавахме по улиците.

Нямахме достъп до колела. Завиждахме на по-големите момчета, които караха своите „Хамбърс“ и „Херкулес“. Те протяжно пееха от отворените веранди на домовете си любовни песни с надеждата да привлекат вниманието на тийнейджърките. Обикновено не предизвикваха отговор. Момчетата с разбити сърца спираха колелата си до тухлените купчини и запяваха тъжно „Полярната звезда ме запита колко време ще продължам да опитвам ...“

Още не бяхме достатъчно големи за този вид игри със звезди. Вместо това любимото ни занимание бе да намираме истински звезди в небето. След ежедневното тичане с каменните колела, трудно можехме да държим очите си отворени за вечерно обучение. Спирането на тока беше единствената ни надежда. Фенерите бяха предназначени само за основни цели. И така, в момента, в който се изтощавахме, с колективен рев на бегом се прибирахме по къщите си. Майките седяха до первазите и клюкарстваха. Бащите ни се протягаха на рогозките и въздишаха. За нас вечерите се превръщаха в продължение на следобедните ни игри. Намирането на съзвездия беше една от игрите, които често играехме.

Започна като „можеш ли да видиш какво виждам“.

„Хей Бабла, виждам мечка, можеш ли да я намериш?“

От отворения им покрив, Голу съобщаваше: „Виждам дърво в поза Харе Кришна“.

Една такава вечер бащата на Джанту прекъсна играта ни и попита:

„Вие познавате ли Шаптарши?“ Това е Голямата мечка на бенгалски.

Ние „не“.

Той протегна дясната си ръка и изброи седем звезди, кръстени на древни мъдреци – Маричи, Вашишта, Пуластя, Пулаха, Атри, Ангира, Кроту.

Тогава дъщерята на чичо Митро, Джуну се обади: „Но чичо, има и осма, не виждаш ли?“

„Това момиче има остри очи!“, засмя се чичо. „Права си, има още една, но не толкова забележима. Освен това, ако не тренирате достатъчно очите си, няма да можете наистина да виждате. Казва се Арундхути. Виждате ли колко е близо до Вашишта?“

„По-малка звезда ли е?“

Чичо се разсмя шумно: „Разбира се, че е така. В края на краищата тя е съпруга на мъдреца Вашишта.“

По това време най-много обичахме да играем крикет. Събрахме пари и купихме тенис топка. Голу не успяваше да направи къса висока топка през по-голямата част от времето, така че можеше само да участва, и за двете страни. Затова пък Шуму винаги ударяше първи, независимо в кой отбор играеше.

Съставихме много такива правила, които отговаряха на нашата ситуация. Например, ако топката дойде твърде бързо, съдията можеше да сигнализира „Няма топка.“ Ако топка е била удрена толкова силно, че се е озовала в нечия градина, батсманът трябваше да я върне обратно. До нашата детска площадка имаше открита канализация, ако някоя топка отидеше в канализацията, не само батъла е загубен, а батсманът е отговорен и за ваденето й от канала, той трябва да я измие и почисти старателно – дори Шуму.

За да почистим топката, трябваше да отидем до къщата на Тиклу. Майката на Тиклу наливаше вода за нас и питаше: „Кой го направи днес? Пак Шимай?“ Така тя ни измисли нови имена. Шуму беше Шимай, Атул бе наричан Тултули, Путу беше Патла, Джанту – Джантай, аз бях Табла. Никой не ни наричаше толкова мило, освен дъвчещата бетел майка на Тиклу. Жалко, че никога не я назовахме със специално име. Масима беше универсалното название, което използвахме за майките на всички наши приятели. Тя не беше изключение, докато не дойде Джуну. Първият път, когато Джуну трябваше да измие топката, тя сладко попита: „Масимони, може ли да ми налееш вода?“. Едно нещо си спомням ясно, нейната отдаденост на коментарите на мачовете по крикет, идващи от радиото. Не само петдневните мачове, които Индия играеше, дори и по-малко известните международни мачове по крикет… Докато големият радиоприемник излъчваше коментари, тя готвеше. Беше фен на Гавашкер. Очите й блесваха, когато казваше, че той е най-великият батсман в света. Ако Гавашкер удареше граница, Масима излизаше на верандата и размахваше черпака си, за да даде знак за резултата.

Не знаехме дали сивокосата Масима някога е играла крикет. Малко вероятно,предположихме. Никога не я бяхме питали. Когато Шуму един ден се зачуди дали Масима може да играе играта, Путу мъдро заяви: „Не! Момичетата не играят крикет. Никога!“

Знаехме, че момчетата и момичетата практикуват различни спортове. Момичетата играеха киткит, дарябанда и всякакви гримирани игри, докато ние се занимавахме с утвърдени спортове като футбол и крикет. На нас те бяха дадени.

Когато един ден радиото на Масима излъчи коментар за дамски крикет, това ни хвана в неведение. Открихме няколко имена като Шанта Ронгосмами, Дайна Едулджи от индийския национален отбор по крикет за жени. И все пак, тази информация от радиовълните не успя да навлезе в съзнанието ни, някак не можехме да отъждествим момичетата с крикет. Това се случи едва когато Прамита боуди се омъжи в нашия квартал и ние видяхме нейната бата.

Играехме, когато един ден Манас да и Прамита боуди се появиха на рикша. Джанту държеше бухалката, а аз боулинг. Изведнъж Прамита боуди нареди рикшата да спре и припряно слезе. Тя развълнувано извика, докато слизаше „Хватката ти е грешна, това не е начинът да държиш бухалката“.

Бяхме зашеметени. Спрях по средата на бягането. Манас да седеше в рикшата, една едва доловима усмивка играеше по устните му.

Джанту беше нашият звезден батсман. Боуди стигна направо до точката. „Виждала съм те да играеш често. Имаш добри очи, вземаш добре топката. Но позицията ти е грешна. И ако промениш захвата си, можеш да удариш топката по-силно.“

Прамита боуди все още беше нова за нашето населено място, тя дойде след като се омъжи за Манас да преди няма и шест месеца. Двуетажната им къща стърчеше в единия ъгъл на полето, макар и да изглеждаше отдалечена. Никога не сме осъзнавали, че ни е гледала. Боуди взе бухалката от  ръката на Джанту. Очите й светеха от вълнение така, както нашите когато зървахме сладоледи.

„Вижте, ето как трябва да държите краката си раздалечени.“ За да ни покаже по-добре, тя дръпна сарито си над глезена. Бяхме на възраст, когато един поглед към глезена на млада жена можеше ни накара да настръхнем. Независимо от зяпналите ни очи, тя ни научи на правилен захват с бухалката.

Останахме без думи, докато Путу не запита недоверчиво: „Играла ли си крикет, някога?“

Боуди ни се ухили. Зъбите й блеснаха на залязващото слънце. „Бях капитан на колежанския ни отбор по крикет. В Бомбай, не само Гавашкер, и момичетата играят крикет. И играят добре, набийте си го в главите.“ Тонът й беше весел, но гордостта беше очевидна.

„Сега хвърлете топката.“

Тя беше фокусирана върху входящата топка. Изтичах, хвърлих топката. Тя излезе и удари топката през земята, а топката се спусна право в отворения канал.

Джанту стоеше мрачен дотогава. Сега ентусиазирано извика. „Навън!“

„Защо така?“

„Който удари топката в канализацията, е аут. Също така трябва да измие топката.“

Манас да ставаше нетърпелив. „Мита, идваш ли или не?“

Боуди, първоначално объркана от това правило, бързо се събра. Тя върна бухалката на Джанту и поиска вода. „Оставете ме да я измия.“

Заявих готовност да го направя вместо нея.

„Не, правилото си е правило.“ Тя повиши тон, „Манас, ти продължи. Ще върна топката им в играта и ще дойда на мига.“

Лицето на Манас да стана мрачно, точно както това на Джанту преди малко. Рикшата обаче си тръгна по пътя.

Боуди изми топката и се усмихна на Джанту: „Видя ли как да стиснеш бухалката? Друг път ще ви покажа още някои трикове.“

Джанту, макар и да бе проявил неохота по време на урока, прие новия захват и след този ден всъщност започна да играе по-добре. Но боуди така и не се върна за друг урок.

Обаче един ден намина Джуну. „Хей, мога ли да се присъединя към играта ви?“, попита.

Току-що бяхме приключили играта за този ден и седнахме в кръг. Джуну беше с ярко червената си рокля, дългата й коса беше сплетена на две плитки, стоеше права и изглеждаше нетърпелива.

Джанту беше откровен:„Момичетата не играят крикет.“

„Някъде написано ли е?“, Джуну беше готова за битка.

Тиклу поде: „Но Джанту, момичетата играят крикет по радиото на Ма.“

„Нашите правила са различни. В това радио за крикет, подава ли се някога топката към канализацията и батсманът е даден?“, заяви своето мнение Джанту.

„И аз мога да измия топката.“

„За всеки?“

Джуну се изплези:„Никога, защо трябва да го правя?“

'“Не става, не сте вътре.“

„Добре, но баща ми ми даде кутия с дузина топки.“

Настъпи тишина. Използвахме тенис топки, като всяка струваше по десет рупии. Дузина топки означаваха много за нас. И така, се намериха оправдания.

Голу особено се развълнува. Безплатните топки означаваха, че той може да напредне. Той даде подкрепата си от сърце, „Оставете я да играе, можем лесно да я извадим.“

Тиклу ни предупреди: „В спринта тя побеждава момчетата в училище.“

„И какво? Първо трябва да удари топката, бягането идва по-късно.“

Трудно ни беше да изпуснем дузина топки.

„Как можеш да играеш във роклите си?“

Усещайки приемането, Джуну направи последния си гамбит: „Имам панталон, който нося по време на градски пътувания.“

Така на следващата ден Джуну дойде в синия си панталон и пълна кутия с нови топки в ръка. Тя беше вътре. И разбрахме, не само, че тичаше като газела, но и удряше топката силно.

Джуну стана редовна при нас. И скоро тя се оказа най-добрият ни играч, дори по-добър от Джанту.

И това беше проблем. Понякога играехме приятелски срещи с други отбори. Джанту уреди един такъв мач с най-близкия клуб „Нетаджи Спортинг“. Вече знаехме, че Джуну е най-добрият ни играч. Би било трудно да я задържим извън отбора. Но как да включим момиче в момчешки отбор?

Впрегнахме мозъка си.

Тиклу предложи: „Нека да се подстриже, тя ще изглежда като момче.“

Това ще работи ли?

„Идиот ли си? Какво ще стане с циците й?“

Въпреки че беше само на тринадесет, вече имаше видим признак за пола й.

„Хей, за какво говорите?“, Джуну се присъедини към нас, като ни хвърляше изпитателни погледи.

Не знаехме откъде да започнем. Путу беше този, който избухна:. „В събота имаме мач по с „Нетаджи Спортинг“. Искаш ли да играеш?“

„Разбира се, аз съм за.“ Тя беше развълнувана.

„Ами ако възразят? В края на краищата това е мач за момчета.“

„Не искаш да съм в отбора?“, Джуну беше ужасена.

„Не става въпрос за  нас, ами те ако не позволят.“

В този момент Джанту промърмори: „Те всъщност питаха.“

„Питаха какво?“

„Дали ще бъдеш в отбора. Казаха, не забравяйте да я включите.“

„И ти? Страхливец! Никога повече няма да играя с теб.“ Гласът на Джуну се задави и тя понечи да напусне терена.

Когато Джуну дойде за първи път беше различно. Но постепенно тя стана част от отбора. Едва си спомнихме, че е момиче. Подобно на звездите в небето, ние имаме невидими връзки, сраснали се с течение на времето. Галу хукна след нея, никой не го спря. Той я дръпна за ръката. „Ей Джуну, върни се. Никога няма да играем без теб. Ти си нашата звезда.“

„Обещаваш ли?“ Гласът й все още беше сълзлив.

„В името на богинята Кали. Ти ще бъдеш нашият капитан.“

Голу го обяви, ние не възразихме. Най-добрият играч трябваше да бъде капитанът.

Събота следобед отидохме на тяхната площадка, на половин миля. Тези момчета вече бяха там и тренираха. Джанту беше уговорил мача, затова отиде първи. Джуну се приближи зад него. Ние също се присъединихме към тях в средата на терена.

Виждайки Джуну, капитанът им Сидху ни подкачи: „Тя вашият голмайстор ли е?“

Джуну скочи: „Защо мислиш, че ще бъда извън полето?“

Голу тържествено обяви: „Тя е нашият капитан“.

„Значи, променихте името на вашият клуб?“

Е, ние се водехме клуба на Йонг Бойс. И какво?

„Хей, вие нямате срам! Помните ли последния път, когато загубихте с ининг? Този път сте с капитан момиче. Оставете я като ваш капитан за деня, в който ще играем киткит!“

Едно момче от техните се обърна към Сидху: „Можем да я хванем и да я стискаме, докато се подмокри.“

Джуну беше ужасена. „Как може да говориш така? Нямаш ли сестри у дома?“

„Ако си седеше в къщи, нямаше да кажа това.“

Още едно момче с екипа им се подигра: „Как така много от вас обикалят само момиче? Тя Драупади ли е?“

В този момент Джанту се затича с вдигната като меч бухалка: „Млъкни! Иначе ще ти счупя главата!“

Настана меле. Няколко момчета скочиха върху Джанту и той падна на земята. Но Джуну влезе и ритна задника на момче, което се канеше да удари Джанту. Тези момчета бяха в недоумение, не бяха сигурни дали би било разумно да се бият с момиче. Междувременно Джуну извика на Джанту: „Да тръгваме. Не искаме да играем с тези смешници.“

Тонът на Джуну беше приповдигнат, но в него се долавяше и полъх на отвращение. Момчетата от „Нетаджи Спортинг“ бяха смаяни, мълчаха.

Тръгнахме си като отбор. Зимното слънце грееше в гърбовете ни.

Бахме помрачени от случилото се. И Джуну мълчеше.

Не съм сигурен защо, но тогава Тиклу каза: „Знаеш ли Джуну, какво каза Ма? Отдалеч смятаме, че Вашишта е по-силна звезда от Арундхути. Но това може да не е вярно. Това е от разстоянието. Която и звезда да се приближи, ще изглежда по-голяма.“

„Питал си за това Масимони?“

Тиклу поклати глава в потвърждение.

Джуну се усмихна. Най-накрая. Ние също се почувствахме облекчени. И така, мачът не се състоя, но можехме да играем нашата си редовна игра.

И така се научихме да познаваме звездите си.

 

Illustration: Sreeja Bannerjee 

 

Бишвадип Чакраборти

Бишвадип Чакраборти е двуезичен индийски писател, който от години живее в Мичиган, САЩ. Автор е на два сборника с разкази, написани на бенгалски и издадени в Колката. Има и два романа, публикувани на откъси на бенгали от водещи онлайн издания в Западен Бенгал, Индия. Също така е редактор в електронното списание The Antonym, базирано в САЩ.

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.