Людмила Миндова: "Машина на спомените"

"Бъдете като децата" – казва Христос и когато чуваме този призив, ние едва ли се замисляме колко много случаи самият живот ни предоставя за това.

Докато вървим през времето, ние неизбежно и небрежно забравяме. Същевременно обаче времето е машина не само за забрава, а и за памет.

Колкото повече се приближавам към своя край, толкова повече животът ми започва да възпроизвежда моето начало. Гледки, образи, имена, чувство на сигурност и несигурност.

Още по-силно започнах да осъзнавам това като родител. Точно чрез моите деца аз за втори път влизам в страната на детството.

Осинових децата си и понеже не съм родител като родител, не съм съвсем истинска и автентична, сякаш с това осиновение постепенно започнах да се оглеждам все повече край себе си, да се наблюдавам и самоанализирам и да виждам, че животът по чуден начин е възпроизвел най-ярките образи и имена от детството ми.

Сякаш Бог не е спирал чрез тези повторения да ми нашепва "Бъдете като децат".

Преди доста години преведох един роман, чието заглавие беше "Министерство на болката". Художничката на книгата по някаква творческа интуиция беше сложила на корицата снимка на малко момиченце, свирещо на акордеон, което приличаше досущ на мен като дете. В романа се разказваше за млади хора-жертви на войната в бивша Югославия и за тяхната учителка, която вместо да им преподава по традиционния начин литература, беше започнала да лекува травмите им чрез различни форми на припомняне-игра. После преведох и една книга с есета от същата авторка, която се казваше "Няма никой вкъщи". Тази книга на Дубравка Угрешич пък носеше заглавието на чехословашки филм, който е радвал мнозина от децата на моето поколение в Източния блок. Не преведох следващия роман на тази авторка – "Баба Яга снесла яйце", защото нямах сили за това. Книгата беше с твърде тежък емоционален багаж за мен, който при четене можех да понеса, но не и при превод.

Четенето винаги е провокирало мисленето ми и е връщало спомените ми, но при тази авторка силата на това действие беше изумителна. Преводът е също четене, но много по-задълбочено и интензивно от всяко друго. В превода влизаш "сам в призрачна гора", като в "Божествена комедия" на Данте. Тук авторът е твоят водач. Писането е също подобно навлизане и да пази Бог от това да мислиш, че в гората си влязъл сам.

Не можем без книгите. Дори ние да не четем и да не обичаме книгите, книгите ни обичат. И сме живи в тях и чрез тях. Не случайно в Библията се казва, че нищо без Словото не е станало, че то е в основата на всичко.

И в нашия живот е така. Затова Бог предупреждава да внимаваме какво мислим и какво говорим, защото "словото става плът". Всяка уж празна дума след време идва като "квитанция" за наше действие или бездействие.

Животът ни кара да бъдем като децата. Защо го прави? За да бъдем по-добри. А по-добри можем да бъдем, само когато сме отново невинни, отново беззащитни.

За да не сме жестоки и несправедливи – знае Бог, – трябва да станем отново като децата.

"Министерство на болката" се превърна в моята машина на спомените. Тази литературна психотерапия продължава вече петнайсетина години, откакто съм превела романа. Въртя се в центрофугата на собствените си спомени и в живота ми се завърнаха толкова имена, образи и ситуации от детството, че неусетно все повече започнах да осъзнавам как този "театър на сенките" е като калейдоскоп с едни и същи елементи, които просто се групират в нови форми, в различни съзвездия.

Хора, които са преживели твърде жестоки травми през детството си, рядко стават родители. Страхът от това, най-често подсъзнателен, че вероятно твоето дете ще страда още повече и от теб, този страх не те оставя да се отпуснеш свободно и да направиш крачката напред. Защото чрез детето си отгоре на всичко ти отново ще трябва да станеш дете. А как да стане това, ако раните от първото детство така и не са зараснали?

Само този призив – безспорно казан с невинността на дете – призивът "Бъдете като децата" ме кара с по-малко страх и болка да преминавам през "призрачната гора на детството". Сутрин или вечер в леглото разглеждам всичко, което ми се случва днес и го сравнявам с онова от вчера. От онова уж далечно вчера на детството, което живее във всяко мое действие. Обяснявам си защо не харесвам едно или друго нещо, защо определени действия или ситуации предизвикват неодобрението, възмущението или дори гнева ми. Защо други ми помагат и ме карат да се почувствам по-защитена и по-обичана.

Иска ми се моите деца един ден да не се страхуват да станат майки. Но сигурно ще се страхуват. Обществото не помага особено на наранените и боязливите. То по-скоро ги разколебава и отказва.

Само Бог казва "Бъдете като децата" и пак само Той добавя: "За Бога няма невъзможни неща". Защото там където "пъдарят не дава, Царят дава".

P. S. "Да бъдем като децата" не ни дава шансове за по-успешен, щастлив или охолен живот. Има най-различни деца. Едни по-послушни, други по-палави. Не можем да бъдем като всички тях, безсмислено е да се опитваме, но бихме могли да си  върнем нещичко от детската наивност, която придава на този свят поне малко по-красив вид.

Фото: Людмила Миндова

• Людмила Миндова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.