Jerome K. Jerome: Новата утопия

Визитна картичка: Джером К. Джером (1859 - 1927)  е английски писател и драматург роден в Уолсол. Придобива популярност с втората си книга „Празни мисли на един празен човек” (1886). През 1892 г започва да издава списанието “The ldler”,  в което публикуват автори като Марк Твен и Брет Харт. Познат е на българските читатели чрез някои съвременни преводни издания: „Празни мисли на един празен човек”, „Удобството да имаш опашка”, Още празни мисли на един празен човек”, „За вредата от следването на чужди съвети”, „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)”, „Шегите на феята Малвина” , „Как да гледаме философски на живота”, „ Разговори след вечеря”, „Трима на бумел”, „Как да пътуваме зад граница”, „До третият етаж и обратно”, „Дневник на едно поклонничество”.

Случи ми се веднъж да прекарам една много интересна вечеря с мои другари социалисти. Внимателно се вслушвах в техните словоизлеяния, с които осъждаха съвременния строй. Според тях „хиляди векове всичко е вървяло по лъжовен път, а светът принадлежи еднакво на всички. Поради това той трябва да бъде разделен по-равно между всички. Частното богатство, което едно малцинство е изковало с труда на мнозинството, трябва да бъде изтръгнато от ръцете им и насочено към обогатяване на расата, а не за увеличаване на личното благосъстояние на хората”.

Разбрах и за следните им стремежи: Великата майка земя, ще трябва еднакво да прехранва всички свои чада – никой не трябва да остава гладен. Силният не трябва да взема повече от слабия. Умният не трябва да се стреми да получи повече от простия… Тъй като неравенството ражда мизерия, престъпления, грях, егоизъм и лицемерие. Когато всички хора станат равни, светът ще се превърне в рай…  Сред задимената от много пушене стая,  всички дигнахме чаши с хубаво вино от 1849 и пихме за осъществяване на свещеното равенство.

Аз се върнах у дома, размишлявайки за новия свят, когато човек не ще мисли за нищо, а за всичко ще се грижи държавата. Държавата по равно ще разпределя всички блага и не ще има вече никаква борба за живот, нито завист, нито разочарование, нито страх от някаква мизерия. Дълго не можех да заспя и затова непрекъснато пушех. Едва когато мислите ми се объркаха и настана хаос, аз заспах…

 Когато се събудих, видях, че лежа в светла стая под стъклен похлупак. А над главата ми етикет с надпис поясняваше: „Спящ човек – период 19 век. Този човек бе намерен след великата социална френска революция, заспал в една лондонска къща. В интерес на науката, бе решено да не се събужда. Експониран е в музея на рядкостите през 11 февруари 1900 г. Умоляват се посетителите да не изливат вода по витрината”.

Един добре изглеждащ старец се приближи, свали стъкления капак и ме запита.

-Какво ви разтревожи?

-Не съм разтревожен, но винаги се събуждам когато почувствам, че достатъчно съм спал. Коя година сме?

-Двадесет и девети век. Точно 1000 години сте спали!

Станах и започнах да се обличам.

-Искате ли да се разходим заедно из града? Ще ви обясня промените.

Слизайки по стълбите, аз го запитах:

-Е, сега всичко наред ли е? Защото преди да заспя, някои мои другари се готвеха всичко да преустроят в света. Равни ли са сега всички, унищожени ли са неправдите?

-О, да! Сега има строг ред – докато спяхте светът бе преустроен!

Ние тръгнахме към града. Навсякъде бе чисто и тихо, а улиците прави и всички си приличаха. Не се виждаха коне и файтони, но транспортът бе електрически. Хората които срещнахме по пътя, бяха спокойни и мълчаливи. И всички облечени като моя водач - в еднакво сиво, гладко избръснати и с черни коси.

Как е възможно всички хора да имат черни коси? – недоумявах аз.

-Всеки е длъжен да ги боядисва, защото трябва да бъдем равни и по възможност да изглеждаме такива.

-Но защо черни коси, а не руси или друг естествен цвят?

-Защото така е решило мнозинството и със заповед е наредено. – обясни моя спътник.

По пътя срещнахме още много мъже, но не виждах сред тях жени.

-Разбира се, че имаме жени. Стотици преминаха край нас. Всички четни металически номера, които всеки носи на яката, са на жени, а нечетните – на мъже.

-А защо всички имат номера?

Защото у нас няма имена. В имената има голямо неравенство. Поради това мнозинството реши да се премахнат имената.

Тъй като не бях се измил след ставане от сън, запитах къде може да се освежа.

-О, не! Не е възможно да се измиете сам! Ще почакате до 4 и 30 часа, когато ще ви измият.

-Кой ще ме изкъпе?

-Държавата! За да се подържа равенството, държавата е взела грижата чрез свои специални чиновници. Частното миене и мнение са абсолютно забранени!

Докато вървяхме из улиците забелязах, че нямаше никакви къщи. По двете страни на всяка улица се издигаха огромни еднакви дълги блокови бараки, с еднакъв размер и вид. Само на един ъгъл на една от улиците се забеляза една по-малка барака с табелен надпис: Музей, ресторант, зала за дебати, баня, гимназия, академия на науките, промишлена изложба и т.н. Разбрах, че във всяка блокова барака живеят по 1000 граждани, с по 100 души в стая. Освен стаи, блоковата барака има баня, гардероб, столова и кухня.

Всеки ден всички се събуждат чрез аларма в седем часа и оправят леглата си. В 7 и 30 часа всички отиват в стаята за обличане, където биват измивани и причесвани. В 8 часа в третото здание се получава закуска. На възрастните се отпуска хляб и мляко. Всички сме вегетарианци. В един часа е обяда – менюто винаги е фасул и плодове.

Мъжете живеят в зданията на едната страна на града, а жените на другата.

-Ами къде живеят съпружеските двойки?

-Ние нямаме такива. Още преди 200 години мнозинството реши, че семейството повече мисли и работи за собствените си блага, а не за държавата. Освен това сега няма семейни неуредици, разбити сърца с придружаващите ги скръб и сълзи…

-Наистина е много спокойно, но по чисто научни причини може ли да ми изясните как се продължава човешкия род?

-Всяка пролет се зачеват толкова деца, колкото са потребни на държавата. Както се прави с кравите и конете. Отглеждането и храненето на децата става под наблюдение на докторите, като ги отнемат от майките, та да не се превързват. Възпитават се в обществени детски забавачници и училища.

След като преминахме още няколко километра, все по еднакви улици и дълги блокове, запитах:

-Не виждам никакви магазини…

-Не ни трябват,  държавата за всичко се грижи – тя ни храни, облича, дава помещения, лекува ни, мие, облича и погребва.

Минахме  покрай човек с една ръка и старецът каза:

-Когато някой израсте повече от обикновените размери, му се отрязват ръката или крака, за да се запази по-голямо равенство. Ако някой е по-развит в умствено отношение, лекарите му правят хирургическа операция, която довежда мозъка до обикновен. Това е решение на мнозинството, а то не греши.

-Дали е справедливо това и съгласни ли са окастрените хора?

-Те са малцинство и нямат никакви права, дори нямат право за равенство.

-Значи за да живееш в това общество, ще трябва да се присъединиш към мнозинството?

-Ние всичко изменихме – и по селата, и по целия свят е един закон, един език и един живот!

-Ами имате ли развлечения, театри или други културни събития?

-Културата е регресивна и мнозинството е забранило всякакви развлечения! Сценичният темперамент най-малко от всичко се помиряваше с началата на равенството. Всеки артист счита себе си за по-добър от другите и се поставя по-високо от всички…

-Ами позволено ли е да се четат книги?

-Да, но малко се пишат сега, защото живеем в съвършен живот. Всичко у нас е така урегулирано и приведено в ред, че не остана за какво да се пише…

-Разбирам, ами  старите класически произведения  от Шекспир, Скот и др.

-Отдавна изгорихме тези буржоазни боклуци, защото бяха пълни със стари несправедливи съждения. Унищожихме и старите картини и статуи, защото изкуството противоречи на равенството, а освен това не се харесваше и на мнозинството. Литературата също не е в съгласие с началата на равенството, тя застава хората да мислят. А тези които мислят, стават по-умни от онези които не размишляват. Затова се забрани и спорта – съревнованието води до неравенство!

-Работите ли нещо?

- Да, по три часа, останалото време е свободно. Сегашната разходка с теб е в моето работно задължение.

-И какво правите през останалите 20 часа?

-Почиваме, но най-вече разсъждаваме и беседваме как се е живяло в старото мръсно време, и за сегашното ни благоденствие. Имаме и религия – нашето божество е мнозинството!

-Имате ли самоубийства?

-Никога досега!

И наистина, като се вгледах във физиономиите на вървящите край нас мъже и жени, забелязах, че лицата на почти всички бяха студени и с унил вид. Погледите им ми напомняха муцуните на биволите и конете. На такива хора не може да мине през ума им никаква мисъл за самоубийство или патриотична саможертва…

Изведнъж аз се събуждам. Боже! Та аз съм бил в леглото си! Нима всичко това е било сън? През отворения прозорец на стаята си, в която нахлува свеж въздух, слушам шума и суетата на стария, скъп и мил живот. Хората се борят, работят в живота, за да преуспяват и творят велики дела. Падат и стават в живота, но си помагат един на друг. Предстои ми повече от три часа работа, затова станах рано и колко е добре да не се пушат силни цигари, защото се разстройва нервната система на човека.

Минаха години, много години се изминаха, откак Джером Джером е написал своята нова утопия. Днес философите загрижено предупреждават: Личността която жадува за равенство е опустошена и безлична. Тъй като личното в нея е било точно това, което е било различно, спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на равенството. Принципът на сравняването лежи в основата на патоса за равенството. А със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло.

Джером Джером ни насочва вниманието, че не принципа на равенството трябва да е цел в живота, но човечеството жадува за любовта, която е същността на живота!