Майк Гейл: "Самотата на писателя на пълен работен ден"

Майк Гейл се опитва да си намери общност в една самотна професия.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Годината беше 1999 и бях потънал в писане на втория си роман, когато за първи път ме порази самотата от това да си писател на пълен работен ден. Запецнал върху една сцена и в отчаяна нужда да намеря някого, който да ми подхвърли идеи, първо се обадих на приятели, които, без изключение, ми казаха, че са заети. „Много бих искал да ти помогна”, каза единият, „обаче такова… нали знаеш…. работя?!”

След това се пробвах с агентката ми; в края на краищата, казах си, ако не приключа с тази книга, тя няма да си получи парите, така че може би ще й е възможно да си поговорим. Но по телефона ми казаха, че е в среща. Накрая се опитах с редакторката ми, като пак си рекох: ето някой, който напълно е инвестирал в мен, със сигурност ще намери пет минутки да си побъбрим? Но грешах: и тя беше заета с нещо. След като оставих най-различни съобщения за всякакви хора, като се надявах накрая някой да отговори, макар че беше само 2 ч. следобед, аз си легнах, завих се през глава с юрганчето и останах така, докато малко след 6 ч. вечерта се прибра жена ми.

„Аба, какво правиш още в леглото?”, попита тя. Тъкмо отварях уста да й отговоря, когато внезапно ми проблесна: не ставаше дума само за това, че съм зациклил в писането на книгата ми и че никой не беше свободен да разменим няколко идеи. „Мисля, че се чувствувам самотен”, отвърнах й аз. „И което е още по-лошо, мисля, че съм така от много дълго време.”

Това изречение си прокара път в последния ми роман „Всички самотници”, една история за Хюбърт Бърд, възрастен човек от Западните Индии, който постоянно се чувствува самотен, но отчаяно се преструва, че не е. И макар че не съм прехвърлил 80те, нито съм самотник, и аз понякога съм изпитвал чувството най-вече заради работата си  – работа, за която винаги съм мечтал.

Денят, когато получих новината от агентката ми, че не само съм си осигурил договор за написване на книга, но и толкова добър, че ще мога да се откажа от  журналистиката и да стана писател на пълен работен ден - беше сбъднатата ми мечта. Изпаднах в екстаз. Край на подлизуркването за поръчки на редактори да ми намират поводи за писане на текстове. Край на пътуването от Бирмингам до Лондон, за да работя седмици наред на смени във всякакъв вид списания. Край на това да съм затворен в преохладени от климатика офиси. Никога повече намусени колеги и вечно звънящи телефони. Не, мислех си самодоволно, отсега нататък ще си бъда само аз, компютъра ми и единствено пътуването от спалнята до гостната, което отнемаше по-малко от трийсетина секунди. Представях си, че така трябва да се чувствува някой, спечелил от лотарията. 

Спомням си първият ми ден като писател на пълен работен ден, все едно беше вчера. Седях на чисто новия ми стол от ИКЕА, пред чисто новото ми офис бюро от ИКЕА, с чисто новия ми настолен компютър Apple G3. Представях си орди ревниви автори на непълен работен ден с носове, залепнали за прозореца на офиса ми, отчаяно желаещи да са на мое място. Гледай го как само си изживява мечтата, щяха да си казват, изпълнени с копнеж и желание. Само да можех да му имам късмета! И в началото наистина имах чувството все едно живея мечтата си. Пишех, правех си чай, после пак пишех, после отново си правех поредната чаша чай, пописвах малко и още чаши… чакай малко, ама какво става тук? Защо си правя толкова много чаши с чай, когато дори не пех тая течност? Не може да е защото всъщност ми липсваха възходите и спадовете на живота в офиса, нали? „Хубави утрини”,  въпросите „какво прави снощи?”, безкрайните разговори за телевизионните предавания, гледани предната вечер. Не, невъзможно е, мразех всичко това. Нали така?

Бъхтейки се ден след ден на бюрото ми, другото нещо, което ме поразяваше, беше колко рядко звънеше телефонът. Докато тичах насам-натам по договарянето на книгата, почти всекидневно разговарях с агентката ми; веднага след това започвах обсъждания с редакторката поне няколко пъти седмично или поне получавах няколко дузини страници факсове, изброяващи проблемните места в дебютния ми роман, които тя искаше да пренапиша. Но сега нещата бяха затихнали, както и телефонът, и факсът, и аз отчетливо чувствах безмълвието им.

Ако телефонът все пак иззвъняваше, толкова отчаяно исках да чуя нечий човешки глас, че, честно казано, беше малко стряскащо. „Искате да знаете дали ме интересува оферта за двойно остъкляване? Ами, преди да стигнем до това, нека да ви кажа какво мисля за снощния епизод на „Спешно отделение”…”. Бях самотен, наистина самотен, но не го осъзнавах. Слава богу, скоро ми се предложи онова, за което копнеех: общност.

В годината след първата ми като писател на пълен работен ден група британски автори се събраха и написаха книга с разкази, озаглавена „Момичешка вечер у дома/момчешка вечер навън” с благотворителна цел. Книгата беше страхотен успех и събра много пари за благотворителност за „Деца по време на война”. На тържествения обяд някои от нас започнахме да споделяме колко самотно може да е да си  писател на пълен работен ден и как някой някъде трябва да направи нещо по този въпрос. Малко след това си проверих пощата и, за моя изненада, открих покана да се присъединя към интернет форум от съобщения за писатели. Очевидно съпругът на една от писателите, с които бях обсъждал самотата, беше факир с интернет и беше направил форума за нас. И  така изведнъж проблемът ми със самотата беше решен.

Всеки път, когато имах нужда да си побъбря с някого, влизах в ОБЯВИТЕ и там, сред авторите, намирах как писатели като ДжоДжо Мойс, Лиса Джуъл и Софи Кинсела си говорят за телевизионните предавания предната вечер, споделяха си писателски трикове и съвети или просто изпускаха парата. Беше всичко, от което се нуждаех, най-добрите малки нещица от работата в офис и нищо от най-гадните. Искам да кажа, че дори си имахме виртуални коледни и летни партита, които винаги се превръщаха в легенда.

Разбира се, с появата на социалните медии след десет славни години ОБЯВИТЕ накрая позаглъхнаха. Днес, с Туитър, Инстаграм, Фейсбук и ТикТок е далеч по-лесно да станеш част от писателска общност, да си намериш себеподобните и да се чувствуваш по-малко самотен, отколкото когато започвах преди толкова много години. Но никога няма да забравя онези ранни дни и приятелствата, които изградих. Благодарен съм, че все още ги имам.

Зная, че интернет си има недостатъци; може да бъде всепоглъщащо, омразно чудовище, но силата му да свързва хората, както всички виждаме през последните години, може да спаси човешки живот. Сигурен съм, че така стана при мен в ония дни.

И така, понякога чувствувам ли се все още самотен? Да, но никога толкова, колкото тогава. Преди пет години, след десетилетия лобиране от страна на жена ми, най-накрая кандисах и си взехме куче, една красива седемгодишна хрътка-спасител. Той не е точно умникът за подаване на идеи, няма силно мнение за Марвъл; тъй като спи почти през цялото време, съвсем не е пример за добър партньор в разговорите. Но е добра компания и аз съм благодарен за това.

13 август 2021

Изображение: Картина от Леонид О. Пастернак

Майк Гейл

Британският писател Майк Гейл е роден през 1970 г. в Бирмингам, в семейството на  родители от Ямайка. Следвал е социология и журналистика. Взема научна степен по журналистика в Лондон. Като журналист на свободна практика работи за „Съндей Таймс”, „Таймс”, „Дейли Експрес”, и други популярни издания. Гейл е чик-лит автор, макар че заявява неодобрение на термина. Наред с Тони Парсънс и Тим Лот критиците го свързват с „новата вълна фикция за неадекватни млади британски мъже”. Автор е на 17 романа, между които „Легендарната ми приятелка”, 1998; „Да станеш на 30”, 2000; „Вечеря за двама”, 2002; „Неговото и нейното”, 2004; „Колко е важно да си ерген”, 2010; „Човекът, когото си мисля, че познавам”, 2018 и „Всички самотници”, 2020.

• Прочете в оригинал!

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.