Иглика Дионисиева: "Home, sweet Home"

Времето най-после се беше оправило и нямах никакво намерение да се прибирам след работа у дома. Но Гия – момичето, с което още от понеделник си представях как ще изкарам петъчната вечер, я нямаше вече цяла седмица нито на работа, нито като обаждания и сигнали от gps, та се очертаваше отново да се забавлявам сам.

Накъде да тръгна? Една бавна разходка из холографския парк щеше да ми дойде добре. Обичах го това място, защото там всички някога съществували животни ги имаше, възродени и живи, а всички възможни земни цивилизации строяха градовете, светилищата и пирамидите си и водеха безметежен и пълнокръвен живот.

Но забиех ли се отново там, щях да пропусна кибер-дербито, което щеше да започне веднага, щом притъмнее навън, на летящата арена. А това дерби не беше за изпускане, очаквах, както винаги, да направят голямо шоу. Кибер-тимовете сами по себе си бяха много елитни – и дизайн, и възможности – последен писък на красивите био- и изкуствени интелекти. А като започнеше играта – сблъсъците се превръщаха в най-епичните зрелища от светлинни ефекти, милитари хореография и звуци. Да не говорим за арената – тя сменяше локацията си с всяко полувреме и рунд и поставяше на изпитания играчите  с различните си терени, редувайки площади, осеяни с каменливи руини, насечени терени от покриви на небостъргачи, буреносни облаци и бездънни океански падини.

Взех решение и се насочих към близката дрогерия. Трябваше да си купя нови филтри за водния дестилатор. С вкус на бира, с вкус на твърд алкохол (с опция за регулиране на градуса), с вкус на минерални добавки, а и неовкусени също. И дъвки, да, задължително. Без дъвки лицевата мускулатура се скапва за отрицателно време, при тази ултра-мега-преработена храна... Дъвки с вкус на пуканки, на барбекю, на морска храна, на люта храна, на печена царевица, на печени ядки и кестени...

Но тъкмо да вляза в дрогерията, хендсфрито ми се включи: 6 без 10, 6 без 10, 6 без 10...

Мамка му! Така ми звънеше шефът. А кой нормален шеф ще ти звънне в петък вечерта след работа? Погледнах си смарт-таймера – и не, не е истина просто! – откаченият ми шеф наистина ми звънеше в петък след работа, в 6 без 10 вечерта!

- Кажи, шефе – изартикулирах ясно, но без желание в спикъра.

- Слушай сега, Скенер – започва шефа. Аз не се казвам Скенер, но това работя, сканирам всичко живо и неживо, което прекрачва входа на компанията, за опасни предмети, софтуери и химически елементи, затова ми казват така. – В 7 без 10 в крайградската ми вила с бъдещата ми жена ще правим ергенско парти. Знаеш я вилата ми къде е, нали? И да не я знаеш, изпращам ти локацията за gps-a и си там. И не закъснявай, че забавиш ли се много, не се знае с напредване на времето аз и жена ми на кой свят ще сме и дали ще те познаем... А, още две неща. Първо – ако имаш момиче, или момче, твоя си работа -  не идвай сам, доведи го. И второ – абе мини покрай къщата на Гия, вече седмица това момиче пази абсолютна тишина. Ако си е у дома, в което се съмнявам, но точно сега не искам да си развалям вечерта с предположения и догадки – та ако си е у дома, виж как е и какво става с нея, вземи я и идвайте. На път ти е. Хайде, до седем!

Шефът си изпя поканата и се изключи.

Отиде ми хубавата петъчна вечер. Нямаше такъв вариант да откажа. Ергенските партита не се плануваха, правеха се последната вечер преди сватбата. И това бяха официално последните часове, в които бъдещите младоженци и гостите им можеха да се отдадат на вредни и непозволени неща. Алкохол, храна, цигари, дрога, секс, извращения – съвсем, съвсем истински, реални. Не като филтрите за дестилатора и дъвките, нито като виртуалните роли и свалки. Такава щеше да е последната вакханска трапеза за младоженците. Когато беше в реда на нещата да злоупотребиш, с каквото и да било. На другия ден, с подписването на гражданския брак, младоженците щяха да дадат обет за пълно въздържание от всичко вредно, за да заживеят като двойка абсолютно здравословен живот. И колкото и анархистично да звучи всичко това, ако не отидех на незапланувания, упадъчен и самоубийствен купон, шефът щеше да го приеме като кръвна обида.

Взех си набързо няколко филтъра за водния дестилатор, а дъвките така или иначе отпадаха, при задаващите се тонове реални вреди. И щом тази вечер се очерта да е една от най-вредните вечери в живота ми, а и в живота на малкото ми професионално стадо, реших да подсиля малко вредността с едно старо изкопаемо от личния ми архив.

Тръгнах си бързо към къщи, където в стария гараж, наследство от дядо ми, се криеше един яркозелен вартбург, наследство от прадядо ми. Колата може би не бе помирисвала въздуха извън гаража през последните 50-60 години от живота си, защото беше забранена за експлоатация заради вредните газове, които отделяше вследствие на не добре преработени масла и захранването с нискокачесвен бензин. Къде ти, та днес дори горива и масла за нея не можеха да се намерят, отдавна беше подписан меморандум и бяха спрени от световното производство! Но, ако в резервоара й, или в някоя прашна туба в стария гараж се намереха няколко литра от допотопния бензин, тази вечер щеше да изгрее и нейният звезден час – стотина километра пърпорене до шефа и обратно на пълна вредна мощност!

Живея в подреден и спокоен квартал и всеки път се прибирам у дома с удоволствие. Както винаги си отключих вратата и поздравих:

- Здравей, Хоми, прибрах се! Всичко наред ли е?

- Разбира се, че е наред, скъпи. В противен случай щях да ти пратя незабавно известие – чувам дълбокия алтов глас на къщата ми. – Веднага ли ще вечеряш? Или първо ще се изкъпеш?

- Няма да вечерям тук, Хоми. Канен съм у шефа на купон. Но ще си взема един бърз душ, приготви ми банята още сега.

- Добре, скъпи, банята ти е готова. А в колко часа мислиш да се прибереш? Щом купонът ще е у шефа ти, предполагам, че бързо ще се отегчиш.

- За съжаление, не мога отсега да ти кажа кога ще се прибера, Хоми. Това не е от стерилните корпоративни тимбилдинги.  И слушай, не искаш да знаеш какъв ще е този купон, Хоми.  Само ще ти кажа, че смятам да отида с дъртата зелена отровница.

- Какво? С кого да отидеш, не те разбрах?

- С колата бе, Хоми. Със стария зелен и отровен вартбург.

- Но ти не можеш да отидеш с него, скъпи! Забранено е!

- Знам, Хоми. Но купонът е... тематичен, така да се каже. Кога иначе ще се видя на пътя с тази антична кола? Сега или никога!

- Наумил си си да си навлечеш проблеми, скъпи. Аз ги предвиждам още сега, а вярвам, че и ти ги надушваш, но коя съм аз, че да те спирам! Приятно изкарване!

- Алтовият глас на къщата спря и щом затворих вратата на банята, аудиото се смени със звуци от дъждовна гора.

Готов съм за тръгване, сега остана да извадя от прахоляка Отровницата и да я запаля. В гаража съм. Махнах покривалото на вартбурга. Жегна ме лека тъга – колко ужасно остаряла и демоде изглеждаше Отровницата.

- Левикет, къде си? Дядо вартбург чака да го поизчеткаш малко!

На нивото на очите ми с леко жужене се появи левитиращата ми прахосмукачка – същинска пластмасова волейболна топка.

- Разбрано, заемам се! – леко насечено ми отвърна тя и се насочи към колата.

Отворих едната предна врата, Левикет леко се плъзна вътре и бързо заснова, изсмуквайки от всеки сантиметър насъбралите се през десетилетията бездействие прахоляк и застоял въздух. Щом тя приключи, седнах зад волана и включих сканиращите ми смарт очила. Нямаше как – колата нямаше софтуер и не можеше да ми докладва за състоянието на системите си.

- Как е, Бени, ще тръгне ли? – Бени са сканиращите ми очила, които от много години са почти второто ми аз.

- Системите на вартбурга са в изправност, резервоарът е пълен, следователно колата ще тръгне. Необходима е корекция единствено на налягането в гумите. Недостатъчно е.

- Добре, Бени. Левикет, задавам ти промяна в режима – за помпане на гуми!

Добрата ми прахосмукачка се зае да изпълнява и тази задача, макар и доста по-бавно от първата.

- Готово, атмосферите в гумите са в норма! – обади се Левикет след десетина минути.

- Значи тръгваме. Хайде, Отровнице, твоят звезден миг започва сега! – заговорих на колата по навик, без да се досетя, че тя няма сензори, с които да ме чува. Посегнах да завъртя ключа за контакт.

- Не, не си го и помисляй! – скастри ме Бени. – Не смей да запалваш двигателя, без да си отворил докрай вратата на гаража! Нали ще се нагълташ с отровни газове. На купон ли ще ходиш или ще се самоубиваш?

Вдигнах послушно двете си ръце от волана и ключа и станах да отворя голямата ролетна врата на гаража.  По времето на дядо ми е била автоматик, но днес не искаше да си задейства старите ламарини без ръчна намеса от моя страна. И не беше никак тиха, което беше причина често разни субекти да ми дават акъл, маскиран като въпроса защо не я сменя. Ами  не исках да я сменя – нито нея, нито каквото и да е друго по гаража – заради спомените от любимия ми старец.

Върнах се отново на скърцащата шофьорска седалка и запалих. Сега вече никой не се обади. Изглежда нямаше повече обструкции по отношение на отиването ми с тази кола на купона. Освен обструкциите в самия мен, за доброзорното ми ходене сега у шефа.

Дадох гласова команда на Хоми да затвори и заключи след мен всички врати и потеглих.

Толкова странно отдавна не бях се чувствал. Шофирането на тази допотопна кола в днешни дни си беше чист екстремизъм. Затова, уж за да избегна проблеми със служителите на реда, бързо излязох от поддържаните и удобни пътни артерии и подкарах по глухите и изоставени, малко известни и почти неизползваеми черни пътища извън града. Така пътят до вилата на шефа ми се удължаваше, а времето напредваше и вече закъснявах.

Наближавах предградието, в което живееше Гия и отново се замислих за нея. Точно преди седмица, предишния петък – беше казала, че отива на ергенско парти – и оттогава изчезна. Нямаше я на работа, не отговаряше на обажданията ми, не пишеше съобщения, дори gps-ът й мълчеше!... Ами ако и тя е била на супермега токсично ергенско парти и после... Потръпнах.

Когато влязох в предградието вече се здрачаваше. Някъде наблизо се чуваше силна, но приятна денс музика. Над квартала започнаха да проблясват гейзери от различни светлини, небето за кратко се осветяваше от празнични фойерверки. Зададох на gps-а адреса на Гия и като следвах гласовите инструкции се озовах на мястото, откъдето идваха музиката и фойерверките. Беше като малък площад, където се бяха събрали много хора, киборги, транспортери. Танцуваха, забавляваха се. Къщата, която излъчваше музиката и светлините, цялата бе украсена в разноцветни лампи, флагчета и транспаранти.  Всичко това беше нереално приятно и натиснах спирачките. Останах в колата, просто исках да погледам няколко минути. Исках да се заредя с хубави усещания преди да продължа с търсенето на Гия, въпреки че не ми беше много ясно какво точно се случва тук.

- Какво празнуват тук, Бени? Какво ще кажеш да останем тук, да не ходим при шефа?

- Не мисля, че е добра идея, Ивар. Предавателите на локацията сега ми подадоха информация, че това е прощално парти.

- Прощално ли? Кого изпращат?

- Не е човек или киборг, ако това имаш предвид. Къщата, онази, украсената, организира партито. Така тя се прощава с всички. Утре ще се самоунищожи.

- Бени, но това е много хубава къща, колко жалко само... Да не искаш да кажеш, че човекът й е умрял и няма кой друг да живее в нея?

- Да, Ивар, много добре знаеш какъв е законът. Една седмица се изчаква, ако изчезне човекът. А ако се получи потвърждение за смъртта му, къщата трябва още на следващия ден да се саморазруши. Това и децата го знаят. А тази къща днес е получила известието. Официално е останала без човек.

- Home, sweet Home… Неее, защо изглежда така хубаво и весело, а се оказва толкова тъжно?... Да вървим към дома на Гия, Бени, не мога да гледам повече това тук. И дано да не се случи същото и с нейната къща!...

- Къде да вървим, Ивар? Не чу ли последните думи на gps-а? Или толкова се впечатли от гледката навън, та си пропуснал?

- Какво съм пропуснал, Бени? Ще ми покажеш ли локацията?

-  Заповядай. Тази хубава къща всъщност е къщата на Гия.

- Ние сме на прощалното парти заради Гия?!?...

Илюстрация: © Георги Чепилев

• Иглика Дионисиева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.