Ишмаел Рийд: "Поетичното изкуство No. 100"

Интервю на Крис Джексън с Ишмаел Рийд, американски поет, романист, есеист, автор на песни, драматург, редактор и издател, известен със своите сатирични произведения, предизвикващи американската политическа култура.

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

"Полемичното писане винаги е било наша традиция, дори когато се опитваме да го избегнем."

                                                                                                                    Рийд, 2015

 

Срещнах се с Ишмаел Рийд в Ню Йорк, където беше отседнал за няколко дни със съпругата си – хореографът и преподавател Карла Бланк и дъщеря си, поетесата Тенеси Рийд. В романа си „Врели-некипели” (1972), най-аплодираната му творба, чернокожи творци разпространяват „Джес Гру” – вирус на свободата или политеизма, също и импровизиран израз, отхвърлящ репресивното статукво. Рийд, с посивяла коса, откриваща челото; очи, постоянно стрелкащи се наоколо, неспокойни от идеи и дяволитост, сам  превърнал се в Джес Гру. Собственото му знаменито литературно творчество в продължение на шест десетилетия, на многобройни езици и всякакви форми – есета, художествена проза, филми, дори редакторски карикатури – е вдъхновявало цяло поколение творци. Работата му като институционален деец, антолог и издател е разпространявала творбите на стотици писатели извън литературното русло – студенти, чернокожи, имигранти, писатели от редовете на работниците, авангардни експерименталисти и всеки по-близък член на семейството му. Тенеси и Карла са публикувани автори, както и Тимъти, по-голямата дъщеря на Рийд. Починалата му майка също написва книга с мемоари под заглавието „Чернокожо момиче от Тенъри Флетс”.

Настоящото пътуване на Рийд до Ню Йорк от дома му в Оуклънд е бърза спирка на път за Венеция, където ще получи международната награда Алберто Дубито за поезията си. В речта си на церемонията той ще говори прочувствено за традицията на черното писателско творчество, „онзи вид писане, което нарекох „писането е борба”, термин, който заех от боксьора Мохамед Али” и от героя си Данте, друг борещ се писател, който заплаща за иконоборството си. Наградата напомня, че поезията, като форма на чувствителност, е нишката, прокарана през всичко, което е произвел, от текстовете за блус и госпъл опера до художествената му проза, наподобяваща колаж.

Въпреки голямата си щедрост и работата си на пионер в дефинирането на приобщаващата американска естетика, литературната борбеност на Рийд през годините – най-известни са стълкновенията му с някои феминстки критици, ала списъкът му с мишени и антагонисти е дълъг – по собствените му думи го е превърнала в писател в изгнание. Когато влязох в хотелската му стая, настроението бързо се повлия от ярките спорещи фигури на телевизионния екран – кабелна програма за Доналд Тръмп. Рийд седеше в тъмен ъгъл на стаята, извърташе глава към сцената-фарс на екрана и си позволяваше да се разсмива силно и лукаво. Докато говорихме с часове, от време на време се опитвах да насоча разговора към въпроси за стил и техника, но Рийд ги парираше и вместо това отново и отново се връщаше към политика, история, съдбата на Америка и света, а биткаджийската му страст все още тлееше.

 

К. Джексън:  Нека да започнем с нещо елементарно. В спомените ви кое е първото прочетено стихотворение?

И. Рийд: Знаете ли, със сигурност не започнах да чета поезия, докато не стартирах обучението си в университета в Бъфало, който посещавах две години и половина. Преди това бях изкарал един семестър във вечерния колеж „Милард Филмор” на университета. Може да съм чел Т. С. Елиът, вероятно и някои модернисти. Бях чел малко от Ленгстън Хюз във вестниците. Също поредицата Симпъл. Някои неща в гимназията, обичайното – Едгар Алън По и т.н. Не ни преподаваха дори един чернокож автор. Но наистина започнах да чета поезия чак в университета. Той си беше като занаятчийско училище за мен. Всъщност, останах твърде дълго, защото за две години си набавих всички необходими средства, за да си докарвам скромен доход като писател.

Джексън: Записахте ли се в университета с мисълта, че това е, което искате да правите – да сте писател?

Рийд: Когато започнах средното училище в Бъфало, получавах най-негативните преценки от белите учителки – казваха такива ужасни неща за поведението ми, че се срамувах да нося отчетните учителски картони в къщи. Имах само една учителка през цялото си образование, казваше се Хортенз Бътс, която ме насърчаваше и ми даваше билети за концерти. Караше ме да участвам в коледните тържества с изпълнения на цигулка. Били са ме и черни, и бели жени. Бях мишена за всички. В първи клас един бял учител ме зашлеви толкова силно, че майка ми ме спря от училище. В осми клас бях нападнат от една учителка, която имаше викториански стил. Стана заради бой с юмруци с фаворита й, който ме нарече плъх пред целия клас. Мислех си как да спечеля привързаността й. Защото исках да ме харесват. В това ми беше проблемът. Бях някой, който искаше хората да го харесват – все още съм такъв.

Джексън: И как я спечелихте на ваша страна?

Рийд: Тя ми каза, че за мен най-великото нещо на света би било да стана техник. Каза ми, че трябва да постъпя в гимназия с технически профил. Така и направих. Но бях абсолютно бос в техниката. Имах само двойки. Имахме някакво задание в работилницата, където трябваше да направим кутия за инструментите си – въобще не можах да справя. Прекарвах повечето време в стаята за музикални инструменти, където се упражнявах на тромбон и цигулка.

Джексън: Довършихте ли онази кутия?

Рийд: Не, не я направих. Страхувах се от електрическите триони. Затова се преместих в обикновена гимназия и същата година ходих на семинар по изучаване на библията в Париж, спонсориран от религиозна организация в Бъфало. Това пътуване промени живота ми.

Джексън: По какъв начин?

Рийд: В самолета за Париж прочетох в пътеводителя, че в Париж има едно място, наречено Пигал, където може да видиш „безкрайни акри бюстове.” След няколко дни отидох точно там и преди да падне вечерта, се озовах на маса с голяма бутилка шампанско пред мен – аз и няколко бели гаменчета от Лонг Айлънд. На сутринта се събудихме на същата маса. В Париж за първи път видях африканци. За Африка знаех единствено онова, което бях гледал по филмите и чел в учебниците тук, в САЩ. Но онези африканци бяха студенти и интелектуалци, които учеха в Сорбоната. Помислих си, че са ме лъгали. Никой от тях нямаше затъкната кост в носа си. Май тогава започнах да подлагам на съмнение всичко, на което са ме учили. Веднъж един от учителите ми в гимназията ме помоли да стана част от делегация, която трябваше да се срещне с Елинор Рузвелт. Отказах, защото нямаше да присъствам. На какво можете да ме научите вие всички? Бил съм в Париж, човече, носил съм фалшиви очила и съм говорил за екзистенциализъм, макар че не изговарях думата правилно. Когато се върнах в Бъфало, напуснах училище. Бях на 17. Планът ми беше да си стоя в къщи и да чета пиеси, обаче майка ми каза: Трябва да си намериш работа, затова започнах в една библиотека и така за първи път прочетох нещо от Джеймс Болдуин. Мисля, че беше „Записки на родния син”. Смрази ме. Никога не бях виждал чернокож, който да може да направи това. Когато бях дете, си мислех, че литературата се пише от лордове и рицари, такива неща. Абе разбирате ме, ония хора, дето живеят в огромните имения и носят красиви дрехи. А Болдуин ми показа нещо различно. После открих Данте, човече. Това наистина ме възпламени. Родителите ми помислиха, че полудявам. Качвах се на тавана на къщата ни в Бъфало и си пусках записи на „Адът” на Джон Киарди, докато препусках през книгата. Четях Данте и осъзнавах колко много сила и мощ може да има у един писател. Той може да запрати хора в ада, които даже още не са умрели. Харесвах също Джеймс Джойс и действително изучавах творчеството му – в библиотеката слушах какво си говорят членовете на обществото Джеймс Джойс. Особено харесвах „Дъблинчани”. Друг мой любим автор беше Натаниел Уест, „Страхотен милион”. Никога не бях виждал сатира и нелинеарно писане като неговото – той създаваше колажи – и това ми повлия. Все още пиша по този начин. Написах разказ във вечерното училище, който беше смесица от Джойс и Н. Уест. Преподавателят ми реагира много силно на разказа ми и ми предложиха пълна стипендия в дневното училище към Университета на Бъфало. Но не получих пълната стипендия, защото пастрокът ми не попълни активите си във формуляра.

Джексън: И защо не го направихте?

Рийд: „Тия белите искат да знаят всичко за моя бизнес.” Харесвах пастрока си, обичах го. Но между нас просто имаше различия. Той беше полуграмотен и беше израстнал на юг. Чернокожите южняци мошениците винаги ги замотаваха и им вземаха средствата. Това се случва и в днешно време. От 1979 г. живеех в по-централната част на Оукланд, където хищници ни бомбардираха по пощата и телефона – искаха да ни примамят за сенчести транзакции. Както и да е, не получих стипендията, но не се и нуждаех от нея. Взех назаем, за да постъпя в дневното училище. След година и половина вече бях прочел Йейтс, Паунд, преди това вече бях чел Джойс. Бях учил достатъчно, за да се насоча към това, което исках да правя с писането си. Идеите ми за нео-худуизъм бяха вдъхновени от ирландските писатели и техния келтски ренесанс. Открих идеите на Езра Паунд за мултикултурализма, които ми повлияха, макар че смятам, че съм го задминал, защото съм учил японски. Образите ми се получават. На него не. А и той е бил фашист, но аз говоря за творчеството му. Антиколониалната литература на Йейтс беше друго важно откритие за самия мен. Накрая през ‘60те се озовахме като бунтовници срещу колониалните господари. Вие виждате колониализма в творбите на писателското поколение от ‘50те – Болдуин, Елисън. Те говорят за техните господари и влияния – Болдуин, който е велик писател, страхотен просто, той винаги споменава Хенри Джеймс и Дикенс. Елисън и останалите говорят за Хемингуей. Имаше рязко отдръпване от тези източници през ’60-те, когато чернокожите писатели започват да отразяват влиянието на Малкълм Х. И тогава поехме във всякакви посоки. Някои черни автори пишеха на арабски и африкански езици. Аз се впуснах във фолклора, търсейки примери от африкански религии, оцелели в търговията с роби. Нарекох това неохудуизъм. Никой не ни е учил за това, но то си съществуваше, малко нелегално.

Джексън: Значи тези писатели са ви давали идеи да черпите от алтернативни източници, но също така помогнаха ли ви да се замислите за собствения си писателски стил?

Рийд: Да, така направи и У. Х. Одън. Все още поддържам този вид пестелив стил. Освен това бях много повлиян от „Политиката и английския език” на Джордж Оруел, където той съветва да се въздържаме от цветист и превзет език.

Джексън: Какво ви харесваше от този вид чисто, ясно писане?

Рийд: То е като при Майлс, човече. Някой каза, че Майлс Дейвис няма усета за интерпретация и изпълнение на Колтрейн, който беше учен, но пък Майлс и Луис Армстронг си гледаха тона. Човек слуша някои от тези мъже да свирят така, все едно им се плаща на изсвирен тон. Майлс беше много дисциплиниран, много умен. Пестелив. „Нещо като блус” е минималистичен шедьовър. Такъв беше и моят стил през всичкото това време та до днес.

Джексън: Каква беше общността на чернокожите в Бъфало през ония години? Имаше ли литературна сцена? Другите също ли четяха Болдуин?

Рийд: Да, нашият кръг, вкл. Люсил Клифтън, която като студентка в „Хауърд” беше играла в пиесата на Болдуин „На ъгъла Амин”. След това тя спечели националната награда „Букър”. Тогава тя си гледаше семейството и пишеше през уикенда. Беше луда по Емили Дикинсън. Аз я запознах със съпруга й Фред Клифтън, който заедно с Малкълм Х. беше най-умният човек, когото съм срещал. Помня и починалия ми приятел Карл Тилмън, който пишеше романи в гимназията, също и професорът по класически езици Филип Ууби, който спечели стипендия на Американската академия в Рим, и Теди Джексън, който ме запозна с творчеството на Камю и Сартър.

Джексън: Запознавате се с Малкълм Х в Бъфало през 1961ва, нали така?

Рийд: Да, тогава работех с Джо Уокър, млад мъж, който правеше вестника на чернокожите „Емпайър Стар” в Бъфало. Имахме радио програма и интервюирахме Малкълм, когато той пристигна в града през 1961-ва. Радиостанцията реши, че сме прекалено добре настроени към него и гледната му точка, затова ни уволниха. Малкълм взе Джо в Ню Йорк и Джо стана редактор в „Говори Мохамед”. Когато и аз отидох в Ню Йорк, понякога си говорихме с Малкълм. Дори написах едно ужасно стихотворение за него със заглавие „Фанфари за отмъстителен ангел”. Беше толкова лошо, че го изхвърлих в коша. Но Малкълм Х ми направи комплимент за написаното. Каза, че му напомня за Данте и Виргилий. В ония години мислехме, че религиозно-политическата организация „Ислямска нация” щеше да отиде на юг и да им срита задниците, да елиминира Клана (Ку Клус Клан) и всякакви такива неща. Но те не бяха настроени за конфронтация. Кинг беше войнствено настроеният.

Джексън: С какво се занимавахте в Ню Йорк?

Рийд: Ходих на събиранията на колектива Умбра, на Източна Втора улица. Тогава бяхме заобиколени от гении, хора като Лоренцо Томан. Той се движеше с белия авангард и яхваше тези светове – белия авангард, черния национализъм. Също Норман Причард, който пееше и свиреше ритмичен джаз, но почина мистериозно. Калвин Хърнтън – по-късно издадох две негови книги. Издавам книгите им и не ги продавам, защото просто искам да ги запазя. Амири Барака, разбира се – издадох книгата му с карикатури и една пиеса. Дейвид Хендерсън, който по-късно написа биография на Джими Хендрикс, също член. Срещах се с доста художници, писатели и музиканти. Сутрин излизах за вестник и се прибирах в 4 следобед. Налитах на Сън Ра, Сесил Тейлър, Джо Оувърстрийт – познавахме се с всички тях. Това беше Ню Йорк.

Джексън: Споменахте Умбра, радикалния писателски колектив. Много от тези хора са били част от него. Какво представляваше Умбра, когато се присъединихте?

Рийд: Фракциите му вече се бяха появили. Поетът Аския Туре, който тогава се казваше Роуланд Снелингс, беше начело на черно-националистичната фракция, която ми беше първата. Тъй като в Бъфало бяхме нови и много неопитни по отношение на политическите движения, винаги съм си мислил, че национализмът е нещо, което имат италианците или другите европейци. Никога не бях чувал за черен национализъм, макар че той съществуваше още от 1900-те. Имаше и интеграционна фракция. Двете страни бяха непримирими. В един безумен момент бях вербуван от антагонистичния екстремизъм. Поетът Джо Джонсън и приятелката му по това време Кати Роджърс бяха тия, които ме придумаха. Когато хвърлиха бомбата на четирите деца в Баптистката църква на 16-та улица през 1963 г., осъзнахме, че нямаме огневата мощ да си отмъстим на враговете. Нападахме се един друг.

Джексън: Възприемахте ли се близо до кръга на битниците, като Барака и Тед Джоунс?

Рийд: Четях битниците и някои от тях ми оказваха влияние – Лорънс Ферлингети, примерно. Членове на Умбра участваха в четения с Гинсбърг и Амири в Колумбийския университет през 1964 г. Но дотогава четях предимно литература от чернокожи автори. Имахме си различен читателски списък от този на битниците. Също така научих, че трябва да се измъкна от Ню Йорк, тъй като беше започнал да ме разсейва прекалено много.

Джексън: Какво ви разсейваше?

Рийд: Ню Йорк беше обзет от старата европейска идея за уважение и даже благоговеене пред писателя или човека на изкуството. Имам предвид, ако бяхте чернокож в ония години, можехте да минете с едно стихотворение или един роман. Ако бях останал в Ню Йорк, щяха да ме убият със свръхдоза привързаност. През 1974 г., след като публикувах „Последните дни на Луизиана Ред”, направо бях белязан в списъка на изчакващите. По-късно „Сетърдей Ривю” дори предположи, че съм следващият Нашепващ негър*, чиято работа е да казва на белите какво означават разни неща от нашата общност. Писах на изданието, за да им откажа честта. Все едно някой да постави мишена на гърба ти. Като редактор бях разбрал, че талантът на чернокожите испаноговорящите, етническите азиатци и същинските американци е нещо общо за всички тях. Чел съм хиляди ръкописи,  включвал съм ги в списания, антологии. Както и да е, напуснах Ню Йорк, защото не можех да им бъда някакво сувенирче, да се развявам с Норман Мейлър, Ленърд Бърнстейн да ме кани да му пиша текста за неговата „Меса”, да се появявам с Робърт Лоуел в кметството или да ме навиква пияният Ралф Елисън пред групичка важни хора на изкуството. Казах си, че ще отида в най-варварското място в САЩ. И така с Карла се озовахме в Лос Анджелис.

 

 

В средата: Ишмаел Рийд със съпругата си Карла

 

Джексън: Тогава чувствахте ли се привлечен към националистичния лагер в противовес на идеята за мултикултурализъм?

 Рийд: Приключих с мултикултурализма, когато хората започнаха да възприемат сериозно идеята на Елайджа Мухамад за Якуб – че белият човек е дявол, дори не и човек. Барака написа пиеса за Якуб. Дотогава Аския Туре беше обърнала Амири към национализма и вече всеки път го виждахме с африканско одеяние. Винаги казвах, че можеш да познаеш състоянието на политическия авангард само по одеждите на Амири. Когато носеше костюм от крепон на ивици, беше интеграционист. След това слагаше  роба и се превръщаше в националист. После захвърляше тези дрехи и минаваше към дънки, тогава ставаше комунист. Но в онези дни винаги носеше роби. Разбира се, той все още идваше в центъра.

___________________________

* „Нашепващ негър” - чернокож, който съветва бяла Америка за неща, засягащи общността на чернокожите. Б. пр.

 

Джексън: Зная, че през годините вие и Барака сте имали взаимоотношения с върхове и спадове.

Рийд: Той имаше взаимоотношения с върхове и спадове с всички. Беше като Шугър Рей Ленърд. Би ви убил на ринга, но извън него беше най-добрия човек. Никога не прекратих активната си кореспонденция с Амири – всъщност, издавах го до няколко месеца преди смъртта му.

Джексън: Какво мислите за него като писател?

Рийд: Беше страхотен писател. Както казах по-рано, Амири направи за английския синтаксис това, което Телониъс Мънк направи за акордите. И двамата бяха по оригиналните версии. И сега, когато вече не е между живите, препоръчват книгата му за коледен подарък. „Ню Йорк таймс” го ненавиждаха. След това препоръчваха неговата „SOS” за коледен подарък.

Джексън: Просто показва, че никога не е късно да станеш сувенир. И така, напуснахте Ню Йорк и в един момент отидохте в Ню Орлийнс, и там се потопихте във вуду културата.

Рийд: Възприемах вуду като турист. Мисля, че в моето поколение повечето чернокожи са израстнали в семейства, където хората говореха шепнешком за една религия, стара колкото християнството. Естествено беше да съм любопитен. Първият ми роман „Носачи на ковчег на свободна практика” се заиграва с тази идея, шегува се с нея. Вторият ми роман „Жълтото радио отзад се развали” показва влиянието на хаитиянската митология и религия, които бях започнал да изучавам и поставих някои от тези теми и образи в повествованието на романа. В следващия ми роман „Врели-некипели” стигнах  възможно най-далеч, използвайки хаитиянската идея за свръхестественото. Години преди това бях ходил в Нигерия да изучавам световни религии.

Открих, че тази религия се нарежда до исляма и християнството. Ошун, едно от децата на бога на Яруба Олодумаре, се чества на празник всяка година в Атланта, Нигерия и Бразилия. Така че това е една световна религия. Но аз не съм религиозен човек. Винаги съм бил скептичен относно нея. А някои хора се увличат. Познавам една датчанка, която прочела „Врели-некипели” и после отишла в Хаити и станала свещеник, а сега има някаква религиозна група в Холандия. Така станало. Но за мен беше просто нещо различно – „Врели-некипели” се свързваше с идеята, която имахме през ‘60те – че трябва да открием нови митологии. Подобно на ирландците, възраждащи келтската култура, ние трябваше да проучим по-издълбоко собствената си култура. Бяхме в колониална ситуация, в която ни третираха като добри туземци, ако използвахме катехизиса на колониализма по правилния начин, а ние искахме да идем много по-далеч от това. След това написах „Японски до пролетта”, защото си мислех, че ако някога напиша друга книга изключително на английски език, ще трябва да се откажа.

Джексън: Казвали сте, че вярата ви в синкретизма – в културната рекомбинация и адаптация – датира от възприемчивостта ви към творчеството на Езра Паунд. Но сякаш са разцъфтели, когато сте изследвали вуду.

Рийд: Наричам го африканска религия. Според мен „вуду” е холивудски термин – да се забиват игли в кукли и други глупости – но влиянието му е важно за мен. Имам предвид следното: какво би станало, ако китайците, които са дошли тук, бяха забравили за Конфуций? Или белите да забравят за християнството? Така че тази африканска религия е била унищожена, но мисля, че тя показва своята трайност, като оцелява навсякъде по света. Навсякъде. В Бразилия се конкурира с католицизма. Един евангелистки пастор направи някои презрителни коментари за кандомбле* и го обвиниха в религиозна нетолерантност.

Джексън: Значи от една страна, имате вярата в своеобразен вид християнство, което е закостеняло в монокултура с някаква догма, и, от друга, вярата в тези различни форми на традиционна африканска религия, която не влияе, но поглъща всичко, така че тази откритост се превръща в източник на сила.

_______________________

* кандомбле – религия, базирана на африкански вярвания, която е особено популярна в Бразилия. Името „кандомбле” означава „танц в чест на боговете”. Практикуващите кандомбле вярват в един могъщ бог, наречен олудумаре, на когото служат по-маловажни богове, наречени „орикса”. Б. пр.

 

Рийд: Мисля, че начинът, по който африканският пантеон поглъща културите на другите, е перфектна метафора за мултикултурализъм в днешно време. Сблъсъкът в  тази страна е с монокултуралистите, белите националисти, които казват, че защитават западната цивилизация. В момента пиша едно есе, озаглавено „Последният стожер на белия национализъм”. Точно сега някои хора се опитват да се противопоставят на коалицията, която направи Обама – евреи, американци с азиатски произход, чернокожи, латиноси и милиони бели, които приемат разнообразието. Това просто е непреодолим, тъжен начин да се сложи някакъв край на историята им. Когато се замисля за американската цивилизация в ракурса на 2000 години, мисля, че европейската инвазия и белият национализъм, който последва, може да са били просто един нещастен период от време, злополучна фаза в развитието на цивилизации, които са хилядолетни.

Джексън: Когато казвате, че това е последният стожер, действително ли мислите, че е смъртният грохот на белия национализъм?

Рийд: Свършено е, човече. Те просто нямат числеността да поддържат фантазмите на този заселник, където всички сме едни индианци като от някой филм, надаващи  вик при гледката на керваните им с фургони. Хейтърите може да го отричат, но една от най-бързо нарастващите демографски групи са децата на родители от различни раси.

Джексън: Първата ваша книга, която прочетох, бяха събраните есета „Да пишеш значи да се биеш”, която за мен беше вход към цялото ви творчество. А през годините сте събрали доста материал. Но действително ли писането е форма на битка, борба?

Рийд: Амири и Ричард Райт направиха грешка да изоставят афроамериканската традиция да бъдат цветисти. В миналото, през 19ти век, е имало хора като Франсиз Харпър, които са говорили за проблемите на съвременността. И някои от тях са рискували живота си – примерно, Джеймс Бел погнал Андрю Джонсън и го обиждал и ругаел. За такова нещо убивали човек! Но и аз нехаех за това, докато не започнах да чета чернокожи поети от 19ти век. Полемичното писане винаги е било наша традиция, дори когато се опитваме да го избегнем. Наскоро попаднах на една статия в „Ню Йорк Таймс” за Кейв Кенъм – група чернокожи поети и един от тях описваше тенденцията в черната литература като „преминаване от модела „аз съм чернокож в Америка и е тежко” към идеята „ти си си ти, така че това винаги ще е част от стихотворението.” Като традицията да се пише за страданията на чернокожите – мен са ме порицавали и презирали и други такива – е мъртва. Но защо да не можеш да пишеш за трудностите, пред които са изправени чернокожите мъже и жени в ежедневния си живот? Със сигурност им е било трудно на Ерик Гарнър, Трейвън Мартин, Сандра Бленд. Имам предвид, че се натъквам на расистка проблематика всеки ден. Бях расистки профилиран в едно гробище.

Джексън: В гробище?

Рийд: С жена ми Карла тичахме по задачи и минахме покрай едно известното гробище „Маунтин Вю” в Оукланд. Там са погребани множество важни хора. Много е красиво. С Карла се разделихме и аз полегнах пред един мавзолей. Слушах Ранди Роудс по радиото. Беше прекрасен ден. Добре си прекарвах, човече. Не щеш ли, появиха се ченгета. Извикали полицията заради мен. Карла вика „Може би е съвпадение?” Казах й, че когато си тръгна, ще заминат и те. Така и се случи.

Джексън: Мислите ли, че все още има съдържание в наратива „бил съм порицаван и презиран”?

Рийд: Не бих го казал точно така. Но примерно, книгата “Чернокожо момче” е много важна. Защото си мислиш, че си съвсем сам, но после откриваш, че много хора са минали през това, което те терзае в момента. Защото стотици години са ни казвали, че не изпитваме онова, което знаем, че изпитваме. Може да им дадем всякакви емпирични данни и всички стипендии на света, но не те все таки ще ти казват, че лъжеш. Не само всякакви там yahoo-та или онези Тръмповци, но и заглавната страница на „Ню Йорк Таймс”, колумнисти като Никълъс Кристоф, дето прави материалите за примерното малцинство, „защо черните не могат да бъдат като примерните малцинства”. Ама моля ви се!

Джексън: Идеята за литературата като форма на представителна справедливост датира назад във времето към това, което споменахте за Данте – че дори като млад, когато за първи път сте чели литература, сте били развълнуван за възможността тя да създава някакъв вид справедливост.

Рийд: С литература можеш да осъдиш властимащите, можеш и да ги критикуваш. Разбира се, Данте си е платил за това. Не е можал никога да се завърне във Флоренция. Починал е в изгнание. Изтърпял е много, задето е говорил честно. Казват ни „Не пишете за политика.” Нали разбирате, причината е, че политиката е насочена към тях. Но Данте се е занимавал с политика! И някои от образите в неговия „Ад” са му били политически опоненти. Същото е и с Шекспир. Работата му е била политическа. Оня ден четох „Венецианският търговец” – съдържа един от най-опустошителните аргументи против робството, които някога са писани. Така че не зная откъде им е хрумнала буржоазната идея, че изкуството не е и политика.

Джексън: Когато говорите за някои от писателите, които са ви повлияли, като Оруел или У. Х. Одън – това са били хора, загрижени за широкия свят.

Рийд: Абсолютно. „1 септември 1939” е за войната. Шели, Байрон, Уърдзуърт и Милтън – всички са писали за политика. Обаче, като тях, аз също съм писал и стихотворения, които имат малко общо с политиката. Мисля за миналото, за това какво е казано от младото поколение писатели, онези, които се смятат за пострасистки и ни възприемат като огорчени. Винаги съм казвал, че вероятно те ще се изправят пред по-тежки изпитания отколкото сме имали ние. Ние никога не сме се конфронтирали с фашист като Тръмп. Когато бяхме деца, се криехме под чиновете, защото си мислехме, че всеки миг Русия ще обяви война на Съединените щати. Знаете, че това отмина. Но тези деца, вкл. моята собствена дъщеря, това е първото поколение, което ще се изправи пред някакъв вид изтребление, измиране и това е отрезвяващо.

Джексън: Смятате ли, че че има някакъв културен отговор на това? На изтреблението?

Рийд: Започвам да си мисля, че нашият вид е грешка на природата, вид, който иска да разруши собственото си местообитание. Не искам да звуча като мизантроп, но има нещо сбъркано в нас. Има нещо нередно.

Джексън: Имате ли усещането, че днес съществуват писатели, създаващи творчество, което е политически изявено, което може да ни поведе по различен път?

Рийд: Мисля, че виждате възможността в черните хип-хопъри. Имам предвид, вижте  по-голямата част от творчеството им на хартия – много от него става. Ето там е възможността. Рапърите възвърнаха римите. Критиците се опитват да омаловажат тези деца, но много от тях са добри писатели. Не бива да се учудваме на изтънчеността, на някои алюзии – някои от тях са чели много и просто черпят от голям разнообразен материал. Те действително възвърнаха интереса към поезията. Това е демократично и се случва навсякъде по света. Нали знаете, имало е хип-хоп по време на Арабската пролет. Кубинските тийнейджъри казват, че връзката им със САЩ е започнала да се формира заради хип-хопа. Той е форма, която все още не е получила дължимото. Друго предимство на литературата на чернокожи може да се открие в афрофутуризма. Когато бях във Фондацията „Гивънс” за афроамериканска литература, повечето от студентите ми бяха чернокожи жени и повече пишеха научна фантастика. Пример им беше Октавия Бътлър.

Джексън: Винаги съм чувствала, че съществува истинска прилика между хип-хопа и вашата естетика, по начина, по който той попива и разгръща всеки вид музикална форма и вербален идиом. Но мислите ли, че се разпростира и към миналото?

Рийд: О, да. Към Западна Африка. Превеждал съм поезия йоруба* и там откривате същите неща. Перченето, стойките, обозначаването. „Баба ти яде ориз с подлеците.” А и наздравицата, знаете, датира от 1900те – подземния свят. Дори римите са същите. Куплетите, перченето, гангстерите. Това си е стара форма.

Джексън: Мислите ли, че някога ще се помирите с феминистките критици?

Рийд: Редица чернокожи, индианки, испаноговорящи и американки с азиатски произход феминистки са защитавали творчеството ми, а аз съм издавал доста от тях. Но аз имам проблем с някои феминистки, примерно ония, които пишеха за „Вилидж Войс”. Те бяха кошмарни. Имам предвид, казваха за Джеймс Болдуин, че мрази жените. Бях първият, който издаде части от шедьовъра на Нтозаке Шейндж, за цветнокожи момичета… Сега, ако анкетирате феминистки, които са открили, че най-евтиният начин да се свържеш с малцинствени феминистки, е да се добереш до удобно избраните им сурогати в изразяването на враждебност към чернокожите мъже, вероятно ще ме обявят за най-лошия женомразец в тази страна. Списанието Ms. ме описва като женомразец. Но ако анкетирате индианки, чернокожи, испаноговорящи жени и американки с азиатски произход – поетеси и интелектуалки – вероятно ще получите различен резултат.

______________

*йоруба – член на многоброен западноевропейски народ и езикът му йоруба – език “ква”.  Б. пр.

 

Джексън: Каква беше траекторията на отношенията ви с Болдуин?

Рийд: До момента, в който стана на 40 години, той беше написал два шедьовъра. „Стаята на Джовани” е шедьовър. „От планината   възвестявай”, най-добрият му роман, е писан, когато буквално е гладувал. „Друга страна” се доближава до високото качество, но се обърква, след като губи най-интересния си образ Руфъс. Но когато го срещнах лично, навършил 40те, той вече западаше. Хората от „Black Power” почти го бяха отхвърлили. Хенри Луис Гейтс младши каза, че Болдуин никога не се е съвзел от нападките на Елдридж Клийвър. През 1970те писатели и хора на изкуството ходеха в един джаз бар в Ню Йорк, казваше се „При Микел” – братът на Болдуин беше барман там. Спомням си една нощ в бара и Болдуин беше там, и никой дори не му обръщаше внимание. Все едно му беше минало времето. Когато наистина беше на дъното и предишните му авери го бяха изоставили, той си намери работа в Държавния университет „Боулинг Грийн” – оттам се бяха свързали с мен да ме питат дали е квалифициран да преподава. Джеймс Болдуин! Казах им, че дори не бива да ме питат за това. Но после, в последното си интервю преди да почине, с Куинси Труп, Болдуин заяви, че съм го нарекъл хомосексуална утайка. Никой от „Вилидж войс” не се свърза с мен, за да провери фактите или да каже дали отричам казаното, и сега това същото интервю е поместено в нов том от издателството „Мелвил Хаус”. Писах им за проблема, но до този момент не съм получил отговор.

Джексън: Интересно е, че се явявате в онова интервю като неприятел на Болдуин, след като сам сте разказали как като дете в библиотеката да четете Болдуин е било част от всичко, убедило ви, че литературата е нещо, с което един чернокож би могъл да се занимава. Какво мислите сега за онова следвоенно поколение чернокожи писатели, които предхождат вашето поколение – Елисън, Болдуин, Райт и останалите? Като писатели смятате ли, че са били ограничени, защото са били като „заключени” в западните модели?

Рийд: Някои от тях бяха асимилирани. Те пишеха за хора, които можеха да си позволят да си купят книгите им – либералите. Нашето поколение не го беше грижа дали ни четат или не. В „Пожарът следващия път” Болдуин използва за модел собствения си племенник – реалната му публика са либералите, надничащи иззад рамото му, онези, - които той е наричал „хорът на невинните”. Искал е да има продажби на книгите си. И след това се е опитал да се докопа до хонорарите, като направи образите си бели, като в  „Друга страна”. Налагало му се е да се докопа до пазара. Какво друго да прави, да мие чинии? Да лъска обувки? Имал е талант и либералното русло го е нарочило. Станал е заместител. Какво друго? Същото се случва и с Фредерик Дъглас. Трябвало ли е да рине въглища, за да се прехранва? Когато дойдох в Ню Йорк, пристигнах с един цивилизован мъж, доста схватлив – срещнах го в Бъфало. Той  организираше болничните работници, човече, и те бяха по всички заглавия, нали разбирате – той си беше гений. Можеше да постави болничната индустрия на колене. Та той беше единственият бял мъж в сегрегираните проекти за чернокожи. Когато пристигнах в Ню Йорк, той ми намери работа в болницата „Маунт Синай”. Каза ми, няма да постигнеш никакъв статут като писател, освен ако някой не те въведе в центъра, до правилните кръгове. Бях толкова наивен по онова време, та си мислех, че някой буквално ще дойде в Ийст Вилидж, ще ме качи на метрото и ще ме заведе до някое място в центъра. Не знаех, че това е само метафорично. Но той знаеше за какво говори. И те въведоха Болдуин в „центъра”. Дори тогава особеното при него бе, че той беше мъчен като характер, но в същото време и гений. Нали знаете, че Болдуин се появява във Вилидж от Харлем като хлапак и се е развявал с художника Бюфърд Дилейни. А и Болдуин има окото на художник. Той черпи от тези подробности в описанията си – действително е педантично точен. Неговото си е като хиперреализъм.

Джексън: Връщайки се отново към ранното ви творчество, бил сте номиниран за онези две Национални награди за книга в една и съща година, което е забележително постижение за млад писател, даже още повече, като се има предвид, че книгите, за които са ви номинирали – „Магии” и „Врели-некипели”, са били толкова радикални по отношение на нелинеарността си, сюрреалистичното и сатирично съдържание, а и духа им на конфронтация. Бяхте ли сюрпризиран от този вид реакция?

Рийд: Ами, не бих могъл да напиша реалистичен роман ала Норман Рокуел, заобиколен от Сесил Тейлър и Сън Ра, и всички онези художници в Ийст Вилидж. Невъзможно беше. Исках да тичам с големите кучета. Джо Оувърстсрийт е този, който ме запали по изтънчеността на африканската религия. Той имаше една картина, изпълнена с някакви геометрични фигури и аз го попитах „Какво е това?”, а той ми казва „Това е веве. Представляват геометрични модели, нарисувани на земята, които призовават лоа* или реални същества. Нещо като техните ленти за приземяване, както се изрази един писател. Има стотици лоа. Те са като боговете в старогръцката митология. Както и да е, точно това ме запали и настрои да напиша „Врели-некипели” и „Жълтият гръб”.

Но когато номинираха „Врели-некипели” за Националната нагпрада за книга, Уилям Гас ми каза, че южняците в борда се възпротивили и отхвърлили предложението на поддръжниците на книгата. За да съм честен, дори издателят ми „Doubleday” смяташе, че съм мошеник.

Джексън: „Doubleday” са ви смятали за мошеник?

Рийд: Мисля, че някои хора там го мислеха. Те бяха свикнали романите да се пишат по един и същи начин. Редакторката ми Ан Фрийдгуд беше сменила „Doubleday” с „Random House”. С нея имах пълен контрол над книгата. Дори направих проект на корицата. Исках да напиша още един роман след „Врели-некипели”. Доведоха един чернокож от Рекламата, за да ми каже, че „Врели-некипели” не се продава достатъчно добре и че искали да напиша биография на Джими Хендрикс. Аз не исках да го правя и сметнах отказа им за уволнение.

Джексън: „Doubleday” ви изостави, след като ви номинираха за Националната награда за книга?

Рийд: Ами да. Но 45 години по-късно „Врели-некипели” все още я преиздават. После им казах, че просто трябва да имаме нашите си награди. Кръстих едната Американска награда за книга. Първата ни церемония в Уестсайдския център на общността беше през 1980та. Сред първите наградени бяха Джей Кортез и Куинси Труп. На другата година ни приюти Общественият театър на Джо Пап. Появиха се Тони Морисън, Доналд Бартелм, Хю Масекала, Хауърд „Сендмън” Симс, големия танцьор – всички бяха част от програмата. Стана страхотно събитие. След това напуснахме Ню Йорк и организирахме церемонията из цялата страна – в Ню Орлийнс Алън Тусен дойде да направи изпълнение. Имали сме церемонии в Сан Франциско – дойдоха хиляда човека. Националният фонд за икуствата ни спря субсидията, но ние си продължихме.

Джексън: Смятате ли, че през тези четиридесет години онези награди са имали ефект по отношение на разширяване кръга от книги, които се публикуват и четат?

__________________________

* лоа - бог във вуду религията на Хаити. Б. пр.

 

Рийд: Абсолютно. Имам предвид, че някои хората, които бяха наградени, бяха подпомогнати да бъдат наети на работа, даде им се живот от това да им се купуват книгите. Американската награда за книга е нещо конкурентно. Всъщност, НОА (Националната образователна асоциация) нарежда Американските награда за книга редом до Пулицър и Националната награда за книга. А „Вашингтон пост” зададе въпрос дали Америк. награда за книга е Америк. Лига към Националната лига на национ. Награда за книга.

Джексън: Мислите ли, че е важно хората на изкуството да си направят собствени бази за влияние?

Рийд: Просто ни се иска да използваме всичко, което имаме. Когато получих стипендията МакАртър, си казах: всички ще се възползваме от нея. И така финансирах една опера, нарекохме я госпера*, като използвахме голяма група чернокожи хора от общността, които бяха певци, изпълнители. После финансирах пиеси, където чернокожи актьори получиха предизвикателни роли, не на проститутки или прислужници и други такива; издадох книги, вкл. няколко от Нигерия. Планът ми беше да публикувам книги от всяка африканска страна. Не се получи. Но си казах, че хиляди хора ще имат полза, ако някога се добера до една от ония стипендии и, нали разбирате , така и стана.

Джексън: Каква беше госперата?

Рийд: Операта в Сан Франциско ми поръча да измисля нещо за арестуването на Христос в Гетсиманската градина. Позволих си известна свобода с историята. Включих Велзевул и в образа му имаше склонност да си отмъсти за екзорсизъм, сторен от Христос. Направих така, че Лазар да се оплаче заради това, че са го върнали от света на мъртвите, а майка му – че трябва да се грижи за него. И накрая, когато римляните молят Юда да им посочи Христос, той целува всички на сцената. Това е частта с афро-религиозен елемент, където всички хора са обладани от Исус. Той просто е вид ориша** в пиесата. След като композиторът отхвърли книгата ми, правата дойдоха при мен. Поканиха ме да говоря за нея на Съюзния семинар по теология. А след това, съвсем неотдавна, в Института за значими ръкописи в Клеърмон, Калифорния. И така чрез обсъждания на книгата си върнах половината инвестиция. Прожектираха филм на госперата в бялата Фундаменталистка църква на Разпети петък. Това се случи в Хемптън, Вирджиния. Пасторът ми се обади в петък след прожекцията да ми каже, че са го уволнили.

Джексън: Това е цяла тема в творчеството ви – да вземате традиционни митологии или форми и да им давате нов живот.

Рийд: Смятам, че хора на изкуството са правили това в исторически план. Романът ми „Япония до пролетта” ме отведе в Китай и Япония. Тогава научих, че не е задължително да зависиш от плана на момента, който се налага на чернокожите писатели. Критиците тук не харесаха романа, дори нямаха идея как да го възприемат. Но с него аз участвах в конференция в Китай. Бях отведен и в Япония – писах песни на японски и ги изпълних с оркестър в „Блу Ноут” в Токио. Тъкмо написах първото си стихотворение на хинди и новият ми роман е за това как се учи език – заглавието е „Да спрягаш хинди”, но, разбира се, в „спрягам” също има и сексуални обертонове.
Джексън: В една реч неотдавна описвате себе си като писател в изгнание. Какво имахте предвид?

Рийд: Последните ми книги се издават в Монреал, Канада. През 1850те Бенджамин Дру, бял американски аболиционист, издава антология с наративи от роби-бегълци, които отиват в Канада. Това, което разбирате е, че дори от Канада те са казвали неща, които американският наратив за робството не би могъл да каже. Понастоящем в Америка от човек се изисква да е деликатен. Тъкмо написах едно дълго есе за Джеймс Болдуин, около 40 страници, за едно английско списание и след като го прочетоха, те се свързаха с мен и казаха: „Не можете ли малко да го смекчите?”. Така че идеята тук е:  за да намериш издател от статуквото, трябва да смекчиш написаното, за да се хареса на този вид хора, за които те си мислят, че ще купуват книгите. „Всичко за Мохамед Али” беше книга, която издателство „Crown” трябваше да публикува. Съответният редактор напусна компанията и оттам искаха да я превърна в нещо като мемоар-биография. Когато най-накрая зарязаха проекта, аз успях да направя от книгата импровизираната, нелинеарна творба, каквато исках да стане. И „Baraka Books” я издадоха в Монреал. Същото стана и с друга моя книга: „Барак Обама и медията на Джим Кроу: завръщането на разбивачите на негра”, също и „Да отидеш твърде далеч”. Озаглавих я така, защото критика, който беше дарител за „Коренът”, каза, че бях отишъл твърде далеч с романа ми „Сок”! Казах му че си няма и представа колко далеч съм стигнал. Чак до Монреал. Така че съм част от една традиция.

_____________________________________

*госпера = госпъл + опера. Б. пр.

** ориша - (в южна Нигерия) всеки от група маловажни богове. Терминът се използва също в различни религиозни култове на Южна Африка и Карибския басейн. Б. пр.

 

Джексън: Чувствате ли, че виждате влиянието си у други писатели, дори от позицията ви в изгнание?

Рийд: Гледам, че в „Таймс” ме споменават във връзка с различни писатели. Но те не рецензират моите книги. Споменават името ми по отношение на Пол Бийти, Колсън Уайтхед също ме е цитирал като един от повлиялите го писатели или е казвал, че не може да избяга от влиянието ми. Смятам, че съм оказвал влияние, защото поведох романа в различна посока. Едно от големите влияния върху мен самия за първия ми роман беше „Перуката” на Чарлс Райт. Ироничните истории на Боб Кауфман повлияха моята творба „Жълт гръб”. Винаги казват, че Елисън ми е повлиял, но аз не го бях чел, докато не започнах да преподавам черна литература в университета „Бъркли” през 1968 г. Но Чарлс Райт беше писател, който оказваше влияние върху всички ни тук в Ню Йорк през шейсетте. Сюрреалистът взема, нали знаете. Образите, също така. Можах да напиша въведение към „Перуката”, новото му издание, преди да почине.

Джексън: Но вашето творчество е на публични места, обиколили сте света, участвали сте в антологии. Мислите ли, че от бунтовник сте се превърнали почти в институция?

Рийд: Станах по-достижим, когато започнах да си сътруднича с музиканти. Отидох на едно място, наречено Soul Food Kitchen в Оклахома, черен ресторант. Свиреха песен, която бях написал за Тадж Махал за радиото. И си казах – ами това е. Рекох на главния готвач там, че това по радиото съм аз, но той не ми повярва. Боби Уомак имаше изпълнение пред 40 000 човека в Оукланд Парк. Казах  на човека до мен, че Боби Уомак е записвал мои песни. Той не ми повярва. И тогава видях, че Джордж Клинтън казва, че „Врели-некипели” е една от най-добрите книги, които е чел някога. Искаше да прави филм по нея. А Тупак ме спомена в една песен, „Все още се издигам”. Така че това означава много за мен. Много. Да видя творбата си да се появява в нови форми на нови места. Просто трябва да продължим да предизвикваме и да разбиваме статуквото. В изкуството и културата, и на други места.

Джексън: В лекциите си насърчавате публиката да ви „разказва истории или различни хора ще ги разказват, а те ще ви вулгаризират и унижават.” Маргинализираните хора не са ли в по-добра позиция, за да разказват своите собствени истории днес? Мислите ли, че нещата са се подобрили или влошили?

Рийд: Подобрили са се заради социалните медии, където могат да се чуят повече гласове. Влошили са се, защото холивудският Джим Кроу Хол и медията Джим Кроу не отстъпват, що се отнася до разнообразие и така мнението на чернокожите и образите на чернокожи все още се манипулират от хора извън общността. Целият този разговор за Black Lives Matter (Животът на чернокожите има значение) се провежда и контролира от хора в медиите, за които има почти нулева възможност да бъдат тормозени от полицията. Други хора разказват нашите истории. При мен се получи така на приливи и отливи по отношение на шоуто на НВО „Наркомрежа”. Искам Дейвид Саймън, създателят, да си признае, че това е клише. Трябваше той да направи нещо ново, като сериал за някой дилър на оръжие в предградията, който носи пушкалата в центъра на града. Ричард Прайс също участваше в написването на сценария на „Наркомрежа”. Участвахме в панел на конференция в Екс-ан-Прованс и аз си поговорих с него. Казах му: „Трябва да престанеш да пишеш с всички ония стереотипи за чернокожите.” И обществото се настрои срещу мен. Приятелят ми Ръсел Бенкс излезе и заяви: „Това е местен проблем, не бива да го изкарваш наяве по конференции.” Но там продаваха вестника „Интернешънъл Хералд Трибюн” и в него имаше голяма реклама на цяла страница на „Наркомрежа”. Тия неща са навсякъде по света. Дори и филмът „Право от Комптън”, който е за NWA* и Лос Анджелис по време на бунтовете. Бели автори разказват нашите истории, но ние имаме способността да заемаме част от публичното пространство.

Джексън: Имате невероятно отношение като талант, дори след като сте написали толкова много неща, в невероятно различни форми през годините. Какъв е режимът ви на работа?

Рийд: Ставам рано сутрин и си водя много бележки. Идват ми много идеи, когато плувам. Плувам три пъти седмично. Някои откачалки питаj: „Къде си говорите с Господ?” За мен идеите идват, когато съм във ваната или когато плувам. Има нещо във водата… Изпробвам различни жанрове – така избягвам писателския блокаж. Така че пиша стихотворение, рисувам карикатура или работя по някой роман. Или пък пиша есе. Достигам до много хора по Фейсбук.

Джексън: Винаги сте защитавали демократичния подход към литературата – че доброто писане може да се открие навсякъде, че е за всички и не изненадва. В Нео-Худу манифеста ви, от „Магия” през 1972 г., пишете: „Нео-Худу вярва, че всеки човек е човек на изкуството и всеки човек на изкуството е проповедник

Рийд: Ами да, макар че открих, че Ричард Райт го е казал преди мен. Оня ден посетих една гимназия и онова момиче от Чикаго става и ми чете стихотворение, което ме взриви. Имаше още една гимназистка – представям я пред The Paris Review, защото е невероятна! И всички ония деца, дори ако никога повече не напишат нито едно стихотворение, поставям творбите им редом с утвърдените поети в антологиите като „От тотеми до хип-хоп”. Ходих в Националния съвет на учителите по английски език, прочетох там стихотворение от един ученик, после изчетох друго от утвърден поет и ги помолих да изберат напосоки кой кое е написал. 50% казаха, че гимназистът е утвърденият поет. В „От тотеми до хип-хоп” има едно стихотворение от Синтия Гомез със заглавие „Сан Хосе” – писано е в писателска работилница, която аз организирах, и там бях помолил участниците да напишат градско стихотворение по модела на „Чикаго” от Карл Сендбърг. ВВС се обадиха преди няколко години и помолиха за това стихотворение. Чудя се какво ли е станало с момичето. Дори ако никога повече не напише и ред дори, тя е написала това. Точно както Ленгстън Хюз написа „Негърът говори за реки”, когато е бил тийнейджър, и най-невероятното - Били Стрейхорн започва „Пищен живот” на 16 г. възраст. Искам да кажа, че текстът там е изумителен! Затова се почувствах много смирен. Защото съм се срещал с поета Уолтър Лоуенфелс. Той беше само на 17 по онова време и слушаше Колтрейн; срещал съм и Ленгстън Хюз, който беше най-голямото хипи, което познавам. И двамата бяха невероятни поети, но също така и достъпни за всички. Ленгстън беше много активен, когато трябваше да се публикува първият ми роман. Това са хората, които ме напътстваха във вярата ми в поезията и че писането може да дойде отвсякъде.

_________________________

* N.W.A (Негра с отношение) – първата гангста група, активна в края на втората половина на 80 и началото на 90-те на миналия век. През 1988 г. изгрява звездата им с албума „Право от Комптън”.

 

2016 г.

 

Фото: The New Yorker

 

• Прочетете в оригинал!

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.