Петър Денчев: "Превъртане"

Тази история е истинска, но основана на множество заблуди, които все пак не са истина, но са действителни.

превњртане – съществително име, среден род

(същ.) приплъзване, местене от глагола превъртам;

превърташ, несв. и превњртя, св.

1. Какво. Променям мястото, разположението чрез въртене. Превъртам касета.
2. Жарг. Откачам, ставам ненормален. превњртял от четене.

ПЪРВА ЧАСТ

НАЧАЛНИ КООРДИНАТИ

„ – Жив си, а мъртъв. И жив, и мъртъв.“

Беким Сейранович, из „Твой син, Хъкълбери Фин“ (Превод: Димана Митева)

Мария и/или Кристина

Първо трябва да кажа, че сме двама. Казвам го като персонаж, като на кино, като глас от радиото. Все едно, казвам го не като себе си. Като човек, който не съм аз. Представете си, че все едно гледате един от онези моменти, в които някой се обръща в камерата и казва някакви силни думи на публиката; без значение какви. Бам! После същият човек се обръща, камерата го снима в друг ракурс и казва още нещо. Все едно е той, ама не е. Бам! Една действителност, две гледни точки. Така е, защото единият, който говори, не иска да изпитва срам от илюзиите на другия, докато мълчи, и обратното. И така се редуват – единият говори, другият мълчи. Тук, разбира се, не съществува някакво раздвоение на личността, някакъв психиатричен момент. Така се справям по-добре със света, като си представям, че една част от живота ми се разиграва от един герой, а другата я разказва някой, който знае всичко и тихичко се подиграва на събитията и героите. Включително и на мен.

Всъщност дори сме трима, ако броим котарака, който се въргаля в прахта навън. Опитвам се да не го пускам, но той се изхитря и понякога се промъква вътре. Особено когато съм пиян. Често пъти ми се случва да потъна в алкохолните мечтания. Камерата ни следва и тримата, понякога поглеждам в обектива, за да кажа нещо умно и възхитително. Най-вече когато съм пиян. И всъщност нищо не казвам. Насилвам се, ала нищо не излиза от устата ми. Става така, защото забравям и своето име от пиянство. Значи въобще нямаше значение колко сме. Дори с котарака понякога се превръщахме в едно същество; най-вече в замъгленото ми съзнание. В такива случаи най-спокойно можех да заживея неговия живот. Щях да обикалям да търся вместо него храна, да се размножавам вместо него, да спя през протяжните следобеди и да се бия със своите съседи по територия. Не мисля, че животът ми би бил по-различен от сегашния. Разбира се, щеше да има някои малки разминавания, но все пак щях да имам своите малки предимства. Котките винаги са вдъхновявали толкова много легенди и тайни вярвания, че определено си заслужаваше да се вселиш в някоя от тях. Или поне да я допуснеш до себе си. Бяха вдъхновяващи създания дори когато се търкалят в прахта или пък изпаднат в хормонален делириум по време на размножителния си период. Дори само заради уважението си струваше да се вселя в тялото на някоя. В крайна сметка в котешките очи не седи нищо повече от идеята, че ние, хората, сме малко по-големи котки от тях. Така че си приличаме.

Някога например моряците вярвали, ама истински вярвали, че само ако на борда има черна котка, това би било гаранция за успешен курс. По този начин биха избегнали бури, корабокрушения, подводни скали, неблагоприятни ветрове и всякакви други неприятни преживявания, които съпътстват всяко плаване. Не знам защо, но това ми се струваше много глупаво суеверие – котките нямат нищо общо с морето. Успешното плаване според убежденията на моряците обаче зависело от благоволението на тези малки, но всъщност изключителни животни, за които знаем твърде малко. Нищожно малко. Жените на моряците също вярвали в тези легенди, затова и те гледали в домовете си котки, така че да бъдат способни да осигурят алиби на своите съпрузи пред природните стихии. Едва ли не, ако тръгне да потъва корабът, някой от моряците ще се примоли на Посейдон, сирените или Христос, нашепвайки: Недей, пощади ни. Дори вкъщи имаме котка. Онези моряци, които аз познавах, обаче нямаха никакво отношение към котките. Дори ги презираха. От друга страна, рибарите пък бяха толкова свързани с котките, или по-скоро котките бяха свързани с тях. Рибарите са състрадателни хора. Винаги им хвърля- ха по нещичко. Може би техническият напредък е заменил котките в корабоплаването. Направил ги е излишни. Какво да се прави?

Но с това не се изчерпват всички изключителни неща, които можем да разберем за котките. В гимназията например имах учителка по история, която твърдеше, че римляните намирали котките за символ на свободата. Въобще не ѝ вярвах. Вероятно заради техния особен характер и липсата на уважение към другите. Аз обаче предпочитах да приемам котките като симпатични същества, от които не зависи моята съдба. Цялата тази игра с това да даряваш съдбата си в ръцете, или пък в лапите, на някого ми се струваше безумна. Никога не съм намирал нещо красиво в нея. Как така моята съдба ще зависи от някаква космата топка, която дори не знае за какво мечтая, какви са моите желания? Въпреки това моята учителка по история изреждаше и други, меко казано, странни твърдения за котките, които обаче не намираха потвърждение никъде. Нито успях да намеря източниците, където ги е прочела, нито пък някой друг твърдеше същите неща, които и тя. Сред нейните твърдения беше, че котешката муцуна е била изобразена на знамето на Спартак от племето меди. Нещо като символ, емблема на неизвестно какво. Един вид – с котките напред! Дотогава въобще не бях чувал, че съществува такова племе. Да си призная – и сега трудно се сещам за племето меди. Не е първото нещо, което идва наум.

Също така тази мила жена, която иначе имаше ехиден смях, който унищожаваше миловидния ѝ образ, ни уверяваше, нас – малките мозъци, че някои северни славяни изповядвали вярването, че погребвайки все още жива котка в полето, ще си осигурят богата реколта за цялата година. Това напомняше по нещо на алибито на моряците, но беше по-жестоко. Представях си жестокостта на този ритуал – горкото животно, надарено с красива мека козина и симпатична муцуна, което умира. Очите и ушите му се пълнят с пръст, то продължава да мяучи, но тежестта на земята го натиска. Пръстта продължава да се сипе отгоре, докато не замлъкне. И то остава там долу – погребано живо, в името на една илюзия за успех, една представа за успех – бъдещата реколта, която може да бъде унищожена от сушата, градушката или насекомите. Кой знае какви още беди можеха да сполетят реколтата и целият ритуал и животът на котката да са отишли напразно?

Ала в човешкия свят беше така.

Където нямаше логика, идваше вярата в ирационалното.

Веднъж, като се прибирах към вкъщи, настигнах учителката по история и я питах: А вие имате ли котка? Тя не живееше много далеч от нас, съответно споделяше и подобна на нашата съдба – малка панелна кутийка, в която трябваше да изпълнява своите жизнени и социални функции заедно със семейството си, което се състоеше от съпруг с плешиво теме и прошарени мустаци и висок син – Радо, който не можеше да играе футбол, освен това беше ужасно разсеян. Щом я настигнах, жената ме погледна изненадано, засмя се гръмко и каза: Не, разбира се. От какво се разбираше не знаех. Можеше да каже, че няма място. Щях да ѝ повярвам. С такъв дълъг син и съпруг с прошарени мустаци сигурно не оставаше място за котка. Или пък можеше да каже, че е алергична към козината на котките. Че не понася задължението да се грижи за тях. Тя обаче не каза нищо, а просто се засмя гръмко и ехидно, показвайки ми едрите си, пожълтели от цигари зъби. Това беше един от първите примери в моя живот за липса на последователност. Как можеше толкова фанатично да говори за котките, а да няма собствена? Мислех си аз. Пълно несъответствие. Ако бях на нейно място, със сигурност щях да имам поне две котки. Настоявах аз в мислите си. От днешна гледна точка дори симпатизирам на тази нейна непоследователност. Мисля си, че в някои случаи липсата на последователност би могла да спаси много човешки животи. Както например, ако нацистите не бяха така последователни в унищожението на други раси, със сигурност щяха да оживеят много хора. Тези мисли ги споделяше и моят приятел Жоро, с когото по-късно тренирахме бадминтон. Така сигурно и ако онези северни славяни не бяха така индоктринирани във вярването, че трябва на всяка цена да заровят жива котка в земята за плодородие, сигурно много животни биха имали по-щастлив живот. Всъщност – биха имали живот. Въобще. Всичко това, разбира се, ако може да се вярва на моята учителка по история. Ако искате да ѝ вярвате.

На мен обаче нищо не ми пречеше да си представя, че мога да се вселя в симпатичното тяло на котарака, с който съжителствахме. Или по-скоро аз съжителствах с него. Или той с мен. И това няма значение. Важното беше, че бих могъл да вляза под тази мека козина и да обладая тялото му със своя ум, за да не бъда себе си. Каква по-красива фантазия? Сигурен съм, че няма човек, който да не вярва в свръхестествените сили на малките топки косми. Присъствието на котарака ми даваше възможност да имам друга перспектива за себе си и разбира се – спокойствие. Колкото пъти го наблюдавах, толкова пъти можех да си представя, че мога да бъда някой друг, а не този опиянчен глупак, който се е провалил.

Какво пък, котките не са никак лоши.

Мислех си, че няма да ми е лошо.

Не си единствен на света. Мислех си аз, докато го наблюдавах. Има още някой като теб. Някой, който прилича на теб. Някой, който да разказва. Със сигурност обаче другият не е котка. Какво да се прави? Единият живее своите провали, другият вижда чуждите, но и моите. Но и на двамата може да ни се вярва. Както вече казах, там, където отсъства логиката, идва вярата. Тя обикновено не може да се обясни. Всъщност обяснение има, но е по-добре чо- век да не го търси, защото по пътя към обяснението настъпват твърде много други обърквания. Така че предлагам да вярвате и на двама ни. И на мен, и на него. Не е особено трудно. Ако искате, де.

В крайна сметка някой беше казал, че е лошо, ако не можеш да вярваш на никого. Като се замисля, май наистина е имал право. Май го беше казал един босненски писател, който цитираше някакъв друг писател, който пък дали не цитираше друг писател. И единият е виждал в думите на другия това, което собствените му очи са искали да видят, пък другият го бил казал, без да знаем защо. Както обикновено става, когато си мислиш, че срещаш собствения си поглед, така се припознаваш в чуждите думи много лесно. Но пък думите си струваха. И мисля, че е бил прав този писател, защото все пак е добре да вярваш на някого. Не е важно кой го е казал това, важното е, че го помня. В крайна сметка това вече наисти- на няма никакво значение, защото напоследък чета само на пияна глава и ми е трудно да помня имена. Нещата, които преди четях, помня с точност. Спом- ням си вълнението от Сирените от Титан, Момчетата от улица Пал, Нежна е нощта.

Ако някой някога ви е казвал, че в четенето се спасява – вярвайте му. Някога между тренировките по бадминтон или сутрешния крос в събота и плуването в морето късния следобед обичах да чета. Тогава беше много лесно, понеже физическите усилия изчистват ума, така съзнанието лесно може да бъде изпразнено от другите неща и изведнъж да откриеш думите. Така открих Кланица 5, Чужденецът и дори Антихрист. Сега успях да домъкна тук някакви книги от жилището на родителите си, други от апартамента, където последно живях. Очаквам в най-скоро време полицията да дойде и да ги конфискува. Не заради парите, които откраднах. Струва ми се, че не ме искат тук и ще си търсят повод да ми духнат под опашката. Парите така или иначе бяха в сметка, която беше на мое име. Фактически не бях откраднал нищо. Това не означава, че парите ми принадлежаха. Всъщност обожавам да събирам книги. Нямам никаква система или логика, по която го правя. Просто ми харесва да ги чета, да ги притежавам. Книгата на босненския писател обаче я купих от бензиностанцията, която се нами- ра на разклона малко преди града. Изобщо много странна среща с книга. Гледах какви глупости продават сред вестниците и хоп – сред книгите за отслабване и изчистване на кармата се появи някаква книга със странно заглавие. Не, не мога да ви го кажа, защото не го помня. Бях трезвен, но не помня. Ставаше дума за река. Не за една – за няколко реки. Казах си, че този е моят човек. Ще го чета.

Откъс от романа на Петър Денчев ПРЕВЊРТАНЕ 

Издателство Жанет 45 (2021)
Художник: Христо Гочев
Редактор: Борис Минков
Коректор: Елина Янакиева
Корична цена: 20.00 лв.
Брой страници: 392


Публикува се със съдействието на издателство Жанет 45.

За книгата

Една старица, подгонена от своя страх към смъртта, внезапно оживява в тялото на млада жена. И разгръща пред себе си шеметна политическа кариера, водеща до упадъка на цялото общество. Моралните и нравствени избори не затрудняват героинята на този роман, защото тя е обладана от желанието си да надхитри смъртта. Има ли това отношение към нашето собствено живеене? Как идеите и менталните нагласи пътуват през времето? Тези и други въпроси поставя „Превъртане“ чрез своя забавно-трагичен, но заедно с това и зловещ сюжет. История за едно преобразяване, която поразява целия свят.

В новия си роман „Превъртане“ Петър Денчев разгръща едно интригуващо съвременно моралите. Вглежда се в същността на съвременното, на нашия живот тук и сега, търси следите от неговите нравствени основания. И – най-вече – търси опита на смъртта като вездесъща и неумолима човешка перспектива. Опитът на Петър Денчев представлява особена ценност с начина, по който всекидневните стереотипи са обобщени до проблемите на съществуването.

Борис Минков

За автора

Фотограф: Миглен Белев

Петър Денчев е театрален режисьор. Негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. През 2007 г. печели националния конкурс за нов български роман „Развитие“ с ръкописа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“. Предишният му роман „Малкият бог на земетръса“ беше номиниран през 2019 г. за наградата „Хеликон“.

Произведения на Петър Денчев са преведени на сръбски, македонски, словенски, английски, немски и фарси.

Повече информация за Петър Денчев на личната му страница:

http://www.peterdentchev.wordpress.com/

• Петър Денчев в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.