Димитрина Бояджиева: "Стая с камина"

В бюрото за частни квартири на улица „Парчевич” беше заета единствено стаята с камината. В горещия летен следобед мъжът и жената уморени лежаха на леглата си. Прозорецът на север беше отворен и в стаята навлизаше малко хлад. Не бяха се виждали  дълго време, но си говореха като хора, които не са се разделяли.

– Ще слизаме ли да вечеряме? – попита мъжът.

– Още е горещо. Нека се поразхлади малко – отвърна жената.

– Горещо е - съгласи се мъжът. По навик посегна да снеме пръстена от ръката си, но се отказа. Преди да тръгне насам, беше го оставил в заложна къща. Разсеяно повдигна глава и, забелязал камината в стаята, отбеляза колко нелепо стои в жегата.

– Така е – съгласи се жената,  - но пък  камината е  много красива. – Знаеш ли, такава  камина имаше в хола на г-н Кайтазов.  Бях си наела стая в апартамента му.  Г-н Кайтазов ставаше сутрин рано, палеше камината и докато се приготвях за лекции ставаше топло. Обикновено там заварвах двете момичета, студентки като мен, наели другата стая. В хола имаше и старинно писалище. Затваряше се с рулетка. На него г-н Кайтазов пишеше писма до съпругата си и сина им. Знаехме, че са избягали на запад, но той се надяваше един ден  отново да се съберат. След като свършеше с писането, спускаше рулетката и заключваше писалището.

– Коя година е било това? – попита мъжът.

– Коя ли? –  жената се замисли. – Май че...

– Както и да е – каза мъжът, взе книгата от шкафчето до леглото и дълго време я разлиства. После се зачете. Прелисти нова страница и каза: Чуй как  започва това стихотворение: „Мирише на тъга и бивша нежност”. Хубаво нали? - и продължи: - „Спуснати са тъмните завеси. А хлябът ми...” А, не. Това вече, не.

Той  отново заразлиства стихосбирката, а жената продължи да си мисли за тъгата и бившата нежност. Свърза я с тази на г-н Кайтазов към съпругата му и сина им, както и за своята със скъп на сърцето й човек, преминал вече в друго измерение. Стори й се, че вместо „бивша”, по-добре би звучало „отминала нежност” и въздъхна.

– Какво има? – попита мъжьт и остави книгата.

Жената седна на леглото.

– Колкото и рядко да сме се виждали, срещите ни никога не са били уговаряни досега. Тази е първата уговорена среща. Заради операцията ми, нали?

– Недей – каза  мъжът от леглото. – Моля те, недей. - Познаваме се от толкова години. Какво би могло да ни спре?

– Това, че все нещо те притеснява в нашите отношения. 

– Донякъде – рече мъжът тихо. – Донякъде това е така за хора като нас, тръгнали към старостта.

Жената стана, отиде до прозореца и се загледа навън.

– Не се безпокой. Винаги съм знаела мястото си в твоя живот, както и твоето място в моя живот. Просто нещо в теб ме привлича. Това е. Какво и аз не знам, но ме привлича. Дори изричането на името ми с твоя глас звучи по-различно.

– Да – каза мъжът, след като помълча. – Това са необясними неща. Химия. Изричането на името ти ми носи спокойствие. В мислите си често си припомням разговорите с теб. Затова, когато с месеци си в Италия при дъщеря си, сякаш изпадам в летаргичен сън. Само с теб съм като на излет. Вярваш ми, нали?

 Жената се обърна с лице към мъжа.

– Дали ти вярвам? Винаги, когато се върна от Италия,  ми се иска да ти покажа местата където съм била. Искало ми се е да сложиш очилата си и видиш на снимките хората, с които съм се срещала.

– Когато пожелаеш. Само да си нося очилата -  пошегува се мъжът.

– Ами носи ги! - каза дрезгаво жената. - Направи поне едно нещо за мен.

– Разбира се.

– Ще направиш ли? Хайде, кажи!

– Може би - каза мъжът след като помълча. - Откъде да зная.

– Не знаеш, а ми писа за хората, дето живеят един до друг и все пак, не един до друг, сякаш живеят в различни светове.

– Така ли съм ти писал? Тези хора сигурно са искали да си дадат нещо един на друг, което самите те не притежават един към друг. - Мъжът надигна глава от възглавницата и неочаквано добави: -  Харесва ти да бъдеш с мен, нали?

– Ужасен си! – усмихна се жената. – Знаеш, че ако искам да бъда с някой, това си ти. Има хиляди причини да не ти се обаждам и ето на, пак съм тук.

– Защото ти харесва да бъдеш с мен, нали? – закачливо повтори мъжът.

Жената седна на една от табуретките до масичката.

–  Харесва ми, че не се правиш, че ме харесваш повече, отколкото ме харесваш – усмихна се тя. - Харесва ми, че съм ресала косите си пред теб. Харесва ми, че не ме прегръщаш показно.  Харесва ми и това, че никога  не сме били на маса със запалени свещи и скъпи прибори.

– Не си била и в колата ми –  обади се мъжът.

– Харесвам погледа, с който  гледаш жените - продължи жената, присвила очи с необясним израз, -  онези напористи красавици с обилно начервени устни, на които са им били необходими шест часа, за да се приготвят. Харесва ми да вървим по улици, пълни с момичета по летни рокли. Аз се опитвам да не забелязвам погледа ти и  това ме кара да се чувствам ужасно, тъй както ти се чувстваш, когато ме гледа някой мъж.

– Ш-ш-шт... - Мъжът промени позата си. Затвори очи и леко ги разтърка с пръсти. - Виж какво, сега ни е хубаво и няма защо да го разваляме. Хайде, стига с това.

– Наистина ни е хубаво.  И аз не знам защо започнах - каза жената объркано. - Все пак, ако успея да набавя  достатъчно пари и операцията излезе успешна, искам поне веднъж да отидем някъде за по-дълго.

– Може в Париж. Там ще ти хареса. Ти заслужаваш да видиш Париж. – Мъжът отново промени позата си. Откакто жената говореше  той я наблюдаваше. – Ела тук. Седни. Ето така. Не мърдай. Искам да те подържа малко в ръцете си.

---

На другия ден всеки потърси автобуса си. Нейният беше заминал.  Помогна й да си купи билет за следващия. Заедно с билета незабелязано сложи сумата от пръстена в чантичката й и както винаги се отправи към автобуса си, без да я прегърне.

Илюстрация: © Георги Чепилев

• Димитрина Бояджиева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.