Карел Хинек Маха: "Май" - III
01.10.2013
Превод от чешки: Жоржета Чолакова
ИНТЕРМЕЦО II
Между планините стръмни
облак чер разпъва мрака,
сякаш там небесна арка
върховете приковават.
В този час долът бездънен
като гроб е – тих и тъмен.
Планините се разделят
под самия свод небесен,
после бавно се снишават –
там, където се изправят
няколко скали отвесни
и под сините предели
тесни порти образуват.
В далнините потъмнели
тъмноруж пожар бушува,
в пламъците на зарите
ято залезът изпраща –
дълга лента то разплита,
покрай кола преминава
и през портите пламтящи
се изгубва в тъмнината.
И пожарът избледнява,
плачат със росата нощна
и небето, и земята
безутешно и тревожно.
В скута на дола гробовен,
в сянката на дъб вековен
е насядала дружина.
И под плащовете бели
тъжни рамене са свели
в кръг голям и неподвижен
тез приятели на мрака.
Всеки гледа във земята,
сякаш в статуи безмълвни
ужасът ги е превърнал.
Шепотът пенлив на здрача
в колелото неподвижно
непрестанно тихо плаче:
„Той загина! – Той загина!”
И през диска на луната
в колелото стене вятър:
„Той загина! – Той загина!”
Под скалата се разнася
сякаш от листата шепот
неизменно, едногласно
и се разпилява в ехо:
„Той загина! – той загина!”
Лесове далечни тръпнат
и отекват жалби скръбни:
„Той загина!! – той загина!!!”
Погина вече май със пролетния цвят
и пламна лятото – но също отлетя;
пак есен, зима – и отново пролетта;
години минаха в неспирен вечен бяг.
Бе седмото лето в последния му ден;
дълбока бе нощта. – И новата година
започна в полунощ. Светът бе в сън пленен,
но конски тропот в миг покрай брега премина.
Това бе моят кон. – Отивах към града;
срещу ми – онзи хълм със жертвеника ням
от царя на леса отдавна завладян,
на Вилем в миг видях самотната глава.
Във този нощен край, додето поглед стига,
над планини, поля, дола и езерото
снегът като покров воала бял разстила –
над онзи череп блед и кола с колелото.
В дълбоките тъми луната се промъква
и вятър тих скърби, и сова там проплаква,
оттуй обзе ме страх, а конят ми потръпна.
Препуснах към града; за скелета попитах
аз стария кръчмар, веднага щом разсъмна;
и със тъга в очи погледна той към хълма
и каза ми това, което тук написах.
Понесе ме животът пак надлъж и шир
и буря вихрена в дълбока скръб ме хвърли,
но тази тъжна вест ме следваше безспир,
щом пролетта дойде, отново тук се върнах.
Със слънчевия залез аз седях на хълма,
над мене колело – кол – череп блед и скелет;
и тъжно гледах аз по върховете стръмни
как сивата мъгла на вси страни се стеле.
И пак бе вечер – първи май –
вечерен май – любовен час;
и гургулица с тръпнещ глас
със дъх на бор леса омая.
Любов нашепваше мъха,
цъфтеше храст в примамна жал
и славей, страстно закопнял,
пробуди в розата дъха.
А езерото с глас потаен
потъваше сред тайнствен мрак
в прегръдката на своя бряг,
тъй братът със сестра играе.
И покрай черепа венец
зарята късна сви от рози;
обагри бялото лице,
брадата, висналата кожа.
Във черепа ветрец повя
и смях мъртвешки прокънтя.
И дълги косми от косата
тук–там по черепа се мятат,
отдолу росни капки тръпнат
и сякаш във очите празни
пред тази майска нощ прекрасна
сълзите му проблясват скръбно.
Докато там седях, изгря зарята лунна
и черепа, и мен обля със бледост чудна,
като под бял покров околността потъна –
и хълмът – и лесът – дори долът бездънен.
Далече някъде ту стенещ глас на сова,
ту кукувичи вик се носи в долината
и вият кучета от близките дворове.
Пръстта на корени ухае ароматно,
върху могилата див карамфил е цъфнал,
а езерният скут стаява светлината.
Светулки във игра край колелото пърхат,
като звездици мигащи във мрака скитат.
В миг някоя от тях край черепа прелита
и бързо като падаща сълза издъхва.
Две парещи сълзи в очите ми изгряха
и езерни искри там сякаш заиграха;
далече онзи час на детството красиво
отнесе времето на непокорство диво.
Далече е сънят му, мъртва сянка тук,
като бял град във езерния скут,
като последна мисъл, име на мъртвец,
като разтърсващ гръм от минали войни,
и северна заря с угаснал бял венец,
и път на мъртъв лъч, и знак от прежни дни,
и арфа паднала, и скъсан струнен зов,
на мъртвата любима нежната любов,
на вечността порутен дом, забравен гроб,
угаснал дим в жарта, излят камбанен глас,
на мъртъв лебед песента, изгубен рай,
това е мойто детство.
Но сега съм аз –
подобно този стих – във свойта младост, в май.
Като вечерен май във каменния скут;
лицето в смях игрив, сърцето в тежък смут.
Видя ли странника през ширните поля
как бърза устремен под гаснещия злак?
Но неговият взор не ще се срещне с твоя,
ще се изгуби той зад стръмната скала
завинаги! Това е бъдещето мое.
И кой ще приюти сърцето в тих покров?
Безкрайната любов! – Измамната любов!
Пак късна вечер – първи май –
вечерен май – любовен час;
и гургулица с тръпнещ глас:
„Хинек! – Вилем!! – Ярмило!!!”