Да прекараш малко време с Джоан Дидиън: Какво научих за писането от една американска маестрина
18.10.2021
Сара Дейвидсън за десетте научени урока.
Превод от английски език: Юлияна Тодорова
Уредих да се срещна с Джоан Дидиън през 1971 г. , след като прочетох „Да се замъкнеш към Витлеем”. Есетата й ми се сториха хипнотични, написани с глас, който никога не бях чувала, изразяващи идеи, за които усещах, че са истински, но никога не бях успявала да формулирам. Репортерствах за няколко списания и помолих колега, който я познаваше, да ме представи. Той ми даде телефониия й номер и когато бях в ЕлЕй, поех дълбоко въздух, набрах го и съпругът й Джон Грегъри вдигна. Попитах за Джоан Дидиън.
- Кой се обажда?
Казах му името си и че искам да споделя колко много се възхищавам от творчеството й. После, осъзнавайки, че той също е писател, промърморих: „Аз… имам предвид… и вашето творчество харесвам…”
- Един момент – каза той. Джоан взе слушалката и първите й думи бяха: - Бихте ли желали да дойдете на вечеря?
Макар че е срамежлива и може да се държи сдържано с непознати, имахме много общо: израснали сме в Калифорния, учили сме в Бъркли, били сме част от сестринство в университета и сме го напуснали, имаме степен по английска филология и сме учили при Марк Шьорър, но в различни десетилетия – тя през 1950-те, а аз десет години по-късно.
Тя вероятно е най-плагитстваната писателка след Хемингуей и гласът ù, както и неговият, е закачлив, но не може да се имитира без опитът за това да е очевиден.
Говорихме и се смяхме до малките часове и по време на многото вечери и посещения, които последваха през повече от четири десетилетия, обсъждахме децата си, готвенето, смешни или шокиращи новини и винаги говорихме за писане.
Тя вероятно е най-плагиатстваният писател след Хемингуей и гласът й като неговия е закачлив, но не може да се имитира без опитът за това да е очевиден. През годините съм я нтервюирала много пъти за публикации и съм разбрала, че навиците и практиките, които описва, могат да бъдат полезни в развиването и изострянето на нечий стил на писане.
Портрет на Джоан Дидиън, Kathryn Rathke
1. Първо лице единствено число
Най-радикалният аспект на писателския й глас, когато започва да пише за списания през 1960-те, е, че тя, Джоан, говори на теб – читателя, все едно те хваща за ревера. Това е време, когато във факултета по журналистика на Колумбийския университет, където учех, ни беше втълпено никога да не използваме думата „аз”. Трябва да сме „обективни”. Най-близкото, до което един журналист би могъл да стигне, изразявайки лично отношение, беше да се позове на себе си като „този репортер”.
Заглавието на най-новата книга на Дидиън от ранното й творчество е „Нека ти кажа какво имам предвид”. Това би могло да е изречението-мисия на Новата журналистика. Когато в първата си колонка за „Лайф” Дидиън пише, че е била на Хаваите „във връзка с подаване на документи за развод”, тя обяснява: „казвам ви това не като безцелно разкритие, а защото искам да знаете, докато ме четете, коя точно съм и къде съм, а и какво мисля.” Том Улф и Хънтър Томпсън не само използват „аз”, но и създават образи, дори карикатури, на самите себе си: Улф в белия костюм, а Хънтър като „Раул Дюк”, който се впуска през глава в опасности и наркотици.
Възможно е, разбира се, да се насочва читателя да възприема и чувства какво писателят вижда и чувства, без да използва думата „аз”. Лилиан Рос прави това в статиите си по брилянтен начин. Но мен ме привличаше използването на първо лице, преди изобщо да чуя за Дидиън. Когато опитах похвата в един материал за „Харпър’с” през 1970-те, ми се стори необичайно и дръзко, но четенето на Дидиън направи гласа ми по-уверен.
2. Работи по график и избягвай външно влияние.
Навсякъде, където е живяла, Дидиън си прави малка стая за писане без гледка, където влиза всяка сутрин като по часовник. „Изобщо не искам да влизам там”, каза ми тя. „Всяка сутрин усещането е неприятно, а настроението никакво. Всичко това отминава, след като съм прекарала в стаята час. Продължавам да казвам „там вътре” все едно е някаква камера. Съществува почти психическа стена. Имам предвид, че не ти се иска да минеш през вратата, но веднъж влязъл, си вътре и е трудно да излезеш.”
Когато работи върху роман, тя не чете други творби. „Ако е добър, ще ме депресира, защото моят не е толкова добър. Ако е лош, пак ще ме депресира, защото и моят е също толкова лош. Не желая ничии други речеви ритми в сънищата си”, споделяше тя.
Веднъж й казах, че съм омагьосана от каденците в „Рагтайм” на Е. Л. Доктороу. Дидиън поклати глава. „Така и не го прочетох. Отворих на първата страница и видях много силен ритъм, затова просто го пуснах, все едно е змия.”
3. Подробности, ритъм и повторения
Дидиън често използва някакъв детайл, който й се е запечатал в даден момент и това може да изглежда натоварващо, но го прави с цел. Отличителен белег на творчеството й е това, че тези подробности се повтарят, почти като фраза, появяваща се отново в симфония. В „Красивата Нанси”, есе от 1968 г., в което тя прекарва един ден с Нанси Рейгън в дома й в Сакраменто, писателката повтаря фразата „къщата под наем на 45-та улица.” Семейство Рейгън отказват да се нанеса в губернаторската къща във викториански стил, за която Нанси упорито твърди, че е като капан за възникване на пожари и предпочитат „къщата под наем”, по-голяма версия на калифорнийски дом с дневен тракт.
Когато веднъж попитах Дидиън защо повтаря такива фрази, тя отвърна: „Правя го, за да напомня на читателя да прави някои връзки. Технически е почти като напев. Можеш да го възприемеш като опит за правене на магия.” Като прочетох „Красивата Нанси” отново, действително чух „къщата под наем” като символ на преходността, като някакъв сценичен декор.
Ясна ми беше силата, която писателката намира в детайла. През 1969 г. прекарах известно време с Джон Ленън и Йоко Оно в един хотел в Торонто, отразявайки „протеста им за мир в леглото” за Boston Globe. Последвах ги, когато станаха от леглото, за да отидат в службата по имиграция на САЩ и стоях зад тях на ескалатора. Докато се придвижвахме напред, чух Джон да си припява: „Стоя си на дока в Саутхемптън, опитвам се да стигна до Холандия или Франция.” Нищо не си спомням от казаното от него за мира, но детайлът с напева остана в съзнанието ми повече от 50 години: да чуеш познатия глас да припява песента, която тъкмо е пуснал, да се върти в главата му, докато се подготвя за среща с имиграционните власти!
4. Контролирай информацията, която подаваш на читателя.
Не хвърляй всичко наведнъж, както често се изкушавам да направя. В „Година на магическо мислене” тя се връща отново и отново към нощта, когато със съпруга си са оставили дъщеря си Куинтана в болницата, в безсъзнание, подута, с тръбички навсякъде по тялото й. Вземат такси за вкъщи, Джоан приготвя вечеря, сядат да се хранят и когато вдига поглед, Джон се е свлякъл върху масата с масивен инфаркт, който почти го довършва.
Дидиън добавя по някой друг детайл всеки път, когато се връща към тази нощ, но чак в последните десет страници на книгата става ясно какво е казал Джон в таксито: „Не мисля, че мога да се справя с това.” (курсивът е неин) Тя отвръща: „Нямаш избор.” Това, което може да е предизвикало фаталния му инфаркт – че не може да понесе как единствената им дъщеря умира – е запазено чак до финалната част на книгата, в който момент всички части на пъзела си идват на мястото. Дидиън заключава: „Оттогава се чудя дали всъщност не е имал избор.”
5. Думи и запетаи
Широко известно е как Дидиън казва, че когато е била млада, се е учила да пише, като преписвала на пищеща машина разказите на Хемингуей. „Научих много за това как кратко изречение се превръща в параграф, как се прави дълго изречение. Къде се слагат запетаи.”
В статията си „Последни думи”, полемизирайки против публикуването на недовършена творба на Хемингуей, тя цитира първия параграф в „Сбогом на оръжията”. После пише: „Този параграф, който е публикуван през 1929 г., подлежи на проучване: четири измамно прости изречения. 126 думи, подредени по загадъчен начин и все още ме вълнуват, както когато ги прочетох за първи път… Само една от думите има три срички. Двадесет и две имат само по две. Останалите 103 – една. Двадесет и четири от думите са определителния член “the”, петнадесет – съюзът “and”. Има четири запетаи.”
Сега хората броят нейните думи. Направих го в последния параграф на „Година на магическо мислене”. Параграфът съдържа десет измамно прости изречения, 137 думи. Само две от тях имат по три срички. 16 – по две. Останалите 119 – само по една. 16 от думите са определителния член “the”, една е “and.” Има четири запетаи.
И двамата писатели използват склонност към едносрични думи, което ми подсказва за силата на онези единични тактове като на барабан. И двамата са икономични със запетаите, но Дидиън не възприема повторението на Хемингуей на „и… и… и…”, за да нанизва едно след друго прости изречения в сложното.
6. Техника на колажа
През 1974 г. списанието The New York Times ми даде задача да напиша материал за отвличането на Пати Хърст от Симбионистката освободителна армия в Бъркли, Калифорния. Прекарах седмици в проучвания в Bay Area, но когато крайният срок наближи, Пати все още беше на свобода и се беше присъединила към похитителите си в обира на банка Хиберния и държеше малокалибрена карабина. Никой не знаеше какво всъщност се е случило, историята не беше приключила и аз казах на Дидиън, че изпитвам големи затруднения как да структурирам материала. Тя ме посъветва да напиша сцени или номерирани картички – интервютата, които бях направила или събитията, на които бях станала свидетел. „След това ги разпръсни на пода и виж как да ги сглобиш, с времеви интервали помежду им. Все едно правиш юрган от кръпки.” Тя беше правила това с многобройни части, вкл. прочутото си есе „Да са замъкнеш към Витлеем”. След първоначални съмнения, аз изпробвах метода и се получи.
7. Заглавия и първи редове
Дидиън често има готово заглавие, преди да знае много за това, което ще съдържа творбата. През 1977 г. я посетих в Малибу една събота, когато тъкмо си чистеше кабинета, подготвяйки се да започне две нови книги. Едната беше „Приказки”, според нея небелетристична творба за Калифорния, а другата – „Ангелски визити”, роман със сюжет на Хаваите.
Джон Дън се щураше из стаята, облечен в син халат. „Имаш ли кола?” – попита я той. Тя отиде да му донесе една бутилка. „Джоан никога не пише за място, където не е горещо.” – каза той. – „Денят, в който напише нещо за зимата в Бостън, ще е краят й на писател.”
Той я попита дали ми е казвала за първия ред в „Ангелски визити”. Тя поклати глава. Джон цитира изречението по памет: „Никога не съм виждал мадам Бовари на живо, но си представете майка ми да танцува.” Усмихнах се. „Има ли запетая след „на живо?”
Дидиън каза: „Да.”
А Дън: „Съвсем първото изречение, ако го направиш по правилния начин, веднага задава тона на цялата книга.”
Дидиън: „Може да се промени.”
Помислих, че има предвид, че може да се промени първото изречение.
„Може да махна запетаята.”
На следващата сутрин тя ми каза по телефона: „Там не трябва да има запетая.”
Дидиън никога не включи първото изречение за майка си и мадам Бовари. По-късно каза, че „Ангелски визити” е „много лек роман, всичко е на повърхността, всичко е разговори и спомени…”. Тя работеше по него, после го оставяше, за да пише нещо друго, след това го подхващаше отново със страх. Накрая го заобича заедно с героите му и каза: „но никога не ми е било приятно с романа, никога не го усетих да литва в полет и да ме взема със себе си.” Тя изостави цялата работа, но използва същите герои в различен роман, „Демокрация”, където един от тях говори как „майка ми танцува”.
8. Как да си откраднем цитат
Въпрос на принцип е да се обозначи източника, когато използваме нечии думи. Но какво се случва, когато си спомняш думите или фразата, но не и кой ги е казал? По едно време се ровех в интернет за човека, който е написал фраза, която исках да използвам, описваща нечии очи, но не открих нищо. Дидиън предложи друг метод, като завъртя пръст, докато говореше. „Ами би могла да напишеш „Очите му бяха, както някой ги беше описал…” и да вмъкнеш цитата.”
9. Да си продадеш темата
Едно от най-цитираните й изречения е: „Писателите винаги продават някого.” Съпругът й каза, че цели 30 години е обяснявала какво е имала предвид. „Никой не вижда себе си така, както другите около него го правят. И ако пишеш искрено как възприемаш един човек, то той може да се притесни.”
Това го разбирам също в смисъл, че в процеса, когато интервюираш хора в различни времеви моменти, това ги кара да те възприемат като приятел, че могат да ти се доверят, отпускат се и започват да ти казват неща, които не трябва да разкриват на белия лист. Да знаеш това и да си вършиш работата, за да разкриеш истината, както я виждаш, ще ги продадеш.
10. Кривата на наратива
Дидиън се грижи да създава това, което тя нарича крива на наратива – пространството, напрежението, което се покачва и държи вниманието на читателя. Намерението й е да се чете нейна книга „в една обстановка”. Тя ме попита дали някога съм започвала да чета роман, който е изглеждал прекрасно написан, но после, „може би е трябвало да излезеш за обяд с някого и стигаш до стр. 70, и после никога не продължаваш. Не те вълнува да обърнеш страницата. Това е кривата на наратива – необходимо ти е било да си дадеш време до около стр. 70-80, за да има достатъчно тяга, та да пуснеш четивото като ракета.”
Когато пишеше една статия, тя каза на интервюиращия: „Последното изречение е друго приключение. То трябва да разтвори четивото. Трябва да те накара да се върнеш и да го започнеш от страница първа.”
Нямам идея дали имаше предвид буквалния смисъл или че някога е започвала отначало след прочитането на последното изречение, но не мога да не мисля, че интензивността, специфичността и невероятната оригиналност на творчеството на Джоан Дидиън са онова, което правят писателския й глас неподражаем.
Сара Дейвидсън
5 октомври 2021
Фото: USCDornsife
Сара Дейвидсън
Сара Дейвидсън е автор на бестселъра на The New York Times „Джоан: Четиридесет години любов, загуба и приятелство с Джоан Дидиън”.
Джоан Дидиън в Уикипедия
Willens/AP/REX/Shutterstock
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.