Ангелина Василева: "А и Гората"

А се нареди на опашката пред офиса на мобилния оператор. Беше средата на 30-градусов юлски ден, но тя нямаше избор. Знаеше, че ако не плати сметката за телефона си сега, на следващата сутрин той ще бъде изключен. Надяваше се опашката да тръгне по-бързо, тъй като часовете ù в училище започваха след 50 минути и щяха да приключат след като офисът е затворил.

Притисната от времето и жегата А се потеше под откритото небе и полагаше усилия да не гледа към сергията с разноцветни планини от италиански сладолед на отсрещния тротоар. Опитваше да визуализира в съзнанието си представи за студени неща – ледник, ледникова епоха, ледоразбивач, ледена усмивка... и отново стигаше до сладолед.

Когато беше вече почти невъзможно да устои на изкушението, край А най-неочаквано се появи гора. Истинска гора на тротоара пред офиса на мобилния оператор.

Малко странна гора, помисли си А, цялата оранжева. Есенна гора с капещи листа след дъжд, от която полъхва хладна свежест. Само да можеше да се гмурне в нея и времето и жегата да изчезнат...

- Госпожо, Вашият ред е, - каза мъжът зад нея. А стреснато се втурна в офиса. Видението с гората, защото това си беше само видение, остана зад гърба ù на улицата. Но докато ровеше в чантата да открие портмонето, отново усети онзи полъх по кожата си. От климатика е, каза си тя, и почти изтича навън. Все още имаше надежда за сладолед! Но на улицата гората я чакаше – оранжева и дъждовно прохладна. А разбираше, че е само в мислите ù. Странното беше, че не си отиваше.

Защо точно тази гора, запита се А преди да влезе в 9а клас. Може би са я водили в нея когато е била дете? Или я е видяла в някое телевизионно предаване?

Слава Богу, видението не я последва в класната стая. А обичаше работата си и предпочиташе да не се разсейва когато 24 чифта тийнейджърски очи са вперени в онова, което пише на дъската. Но гората я чакаше след всяко междучасие и накрая влезе с нея в учителската стая.

- Николова, преснимала съм тестовете за утре. Къде да ги оставя? – попита я секретарката.

- В тази гора, - отвърна разсеяно А и виновно се поправи. – Извинявай, в тази папка най-отгоре.

Горите обикновено имат имена, например Булонският лес, разсъждаваше А, докато оранжевата гора я следваше до фитнес залата и след това до супермаркета.  Може би тази гора също имаше някакво име.  Известно е, че географските наименвания най-често са свързани с имена на хора или събития. Би ù отивало нещо като „Недина гора“ или „Гората на желанията“. Но всъщност в тази гора аз нямам име, осъзна изведнъж А. И тогава гората се превърна в изречение. Не съвсем обичайно като смисъл, но все пак някакво изречение, а не цяла гора.

А се прибра, взе душ и се настани с купичка сладолед пред телевизора. Докато прехвърляше за пореден път каналите, в съзнанието ù се оформи нещо като продължение на историята с гората, също толкова безсмислено: оранжеви треви тичат.

Тревите не могат да тичат, А знаеше добре това. Но все пак, ако можеха, къде биха тичали? Капка сладолед върху голото ù коляно завърши абсурдността на образа: по кожата ми.

Не, не е така, възпротиви се А. Ето как трябва да бъде:

В тази гора
аз нямам име.
По моята кожа
оранжеви
тичат тревите. 

А с удивление откри, че това е едно истинско малко стихотворение. Беше вървяло с нея през целия ден. Извади лист и молив и внимателно го записа. Прочете го на глас и го прибра грижливо в папката, където пазеше другите си стихотворения. Те чакаха търпеливо деня, в който ще се превърнат в стихосбирка.

х х х

На следващата сутрин А имаше урок с едно 10-годишно момиченце, което живееше в стара сграда без асансьор в центъра на града. Докато изкачваше стълбите тя изведнъж усети, че оранжевата гора отново се приближава към нея. Не, този път беше обратното. А отиваше при гората! Тя беше на стената в хола, където А се занимаваше с детето. Винаги бе сядала с гръб към картината и почти не я познаваше. Но можеше да се закълне, че в тази стая винаги я обхващаше неочаквано спокойствие. Като в есенна гора след дъжд.

Не беше редно учителка на посещение да коментира интериора на домакините, но А се престраши и ги попита за името на художника. Те любезно ù го казаха като подчертаха, че картината е особено ценна, защото била от негов предишен период, каквото и да означаваше това. Била нарисувана по поръчка.

А разпита приятели и познати и откри адреса на художника. Един ден отиде в ателието му и го помоли да ù нарисува същата картина, колкото и да е скъпа. Обеща си да спестява, за да я има. За нейно огромно разочарование художникът каза, че това е невъзможно. Предложи ù гора в зелено или в кафяво. Но тя не беше гората на А. Беше гората на Генко Генков, който вече не рисуваше гората в оранжево.

х х х

В действителност времето се движеше много по-бързо, отколкото се бе сторило на А, докато чакаше пред офиса на мобилния оператор. Тя вече имаше няколко издадени стихосбирки и публикации в литературни издания.

Един ден А получи обаждане по телефона от непознат художник. Покани я на откриването на своя изложба. Обясни ù къде се намира галерията, в която ще бъдат картините му и подчерта, че много ще се радва, ако тя приеме поканата.

А знаеше, че по това време има часове в 9а клас, но за по-голяма тежест каза, че ще прегледа бележника с ангажиментите си. След минута учтиво съобщи на художника, че ще бъде заета. Тогава той предложи да се срещнат в галерията, когато ù е удобно.

А не си падаше по изненадите, защото можеха да крият неочаквани обрати. Но любопитството надделя и в определения ден и час се появи в галерията. Когато каза името си на разпоредителката, тя ù съобщи, че за съжаление художникът е възпрепятстван и ще се забави десетина минути.

А се оказа единствена посетителка в залата и можеше спокойно да разгледа картините на художника. Имаше нещо необикновено в акварелите му. Той рисуваше вятъра! А видя вятър в житна нива, вятър по пътя, вятър в клоните на дърво, вятър в косите на момиче...

Бяха изложени и няколко картини с туш. А почувства, че една от тях търси погледа ù с особена настойчивост. В нея букви и думи бяха изрисувани в причудливи калиграфски варианти, всяка със свой собствен живот и енергия. Върху меката оризова хартия четката на художника им бе придала въздушна прозрачност. Може би разказваха някаква история, помисли си А, и се приближи към картината, за да я разгадае.

И тогава усети отново онзи полъх. Това беше нейната оранжева гора с капещи листа след дъжд, която бе видяла в картината на Генко Генков!  Този път посланието извираше от чернобялата импресия на Александър Телалим!

Художникът неусетно беше влязъл в залата.

Снимка: Ангелина Василева, Есенна маса с глог и шипки

• Ангелина Василева в Диаскоп

 © Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточник.