Невена Митрополитска: "По релсите"
30.10.2021
Събития
София
Премиерата на „По релсите“ е на 4 ноември 2021, четвъртък от 18.30 ч. в главното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (София, бул. „Васил Левски“ 88). Романът ще бъде представен от проф. д-р Амелия Личева. Събитието се организира от клуб „Писмена“ към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ с подкрепата на издателство „Жанет 45“.
Пловдив
Невена Митрополитска ще представи новия си романа и в Пловдив на 5 ноември 2021, петък от 18.00 ч. във Винтидж кафе (Пловдив, ул. „Гладстон 15“, в Дома на културата „Борис Христов“).
По релсите
В памет на Маир Мешулам
Предговор
Бях петнайсетгодишна, когато в далечната ’85 година заминах на училищна екскурзия в чужбина. Изживявах най-мечтателния си период – във всичко откривах дълбок смисъл, във всяка баналност виждах знак, а чувствата ми се изливаха в стихове. Маршрутът включваше Полша, а една от дестинациите ни там беше музейният комплекс на концлагера Аушвиц, тогава известен ни като Освиенцим. Обикалях с екскурзоводката из мрачните бараки, взирах се в планините от коси и от детски обувчици, в полилеите от кожа, в крематориума, стисках химикалката и трескаво пишех, исках да запиша всичко, нищо да не пропусна, а то беше огромно, то не се побираше в тефтерчето. В това, което намерих в Аушвиц, не открих смисъл и не разчетох знак. А чувствата ми заседнаха в мен.
В туристическата ни група имаше едно момиче от по-горен клас, с което нито тогава, нито преди това в училищните коридори се бяхме заговаряли. Тя се казваше Матилда, но това го научих едва няколко години по-късно, когато с нея се оказахме заедно в университета. Матилда ми стана близка приятелка, а и се случи така, че тя определи местоживеенето ми – на другия край на света, през последните двайсетина години. С родителите ù – българските евреи Дора и Маир Мешулам, се запознах също през студент ските ми години, а тук, в Монреал, се сближихме повече. Баща ù Маир Мешулам е роден и отраснал в Кюстендил и по време на събитията през март ’43-та, за които разказвам тук, е бил на същата възраст, на която ги е преживяла героинята ми Ребека и на която аз посетих Аушвиц.
Леля Дора и чичо Мирчо, както ги наричам, бяха до мен през всичките тези мои „канадски“ години и ме подкрепяха не само в живота, а и в писането на тази книга. С чичо Мирчо вече бяхме провели доста интервюта, когато му съобщиха, че му остават няколко седмици живот. Изживяваше последните си дни, но настояваше да продължим. „Така се чувствам по-полезен“, ме уверяваше. Аз бях тази, която прекратяваше разговорите ни – той нямаше рефлекса да се щади, беше готов да ми разказва, докато издъхне. Успя да отговори на всичките ми въпроси. Но не доживя да прочете романа.
И сега, след всичките тези години, в края на този цикъл, седя пред завършения ръкопис и се питам: имало ли е смисъл? Имало ли е смисъл от лъкатушенията ми по този свят – от София, през Полша, до Монреал, от съвпаденията, срещите и разделите? Не знам. Но се радвам, че го написах. Че успях да изкарам навън частица от онова, което някогашното петнайсетгодишно момиче не можеше.
април 2021 г.
Монреал
1. Ребека, октомври 2014 г.
Веднъж татко ми каза, че има моменти, когато нищо не зависи от нас и трябва да се подчиним на съдбата. Беше един хладен ден в края на зимата – шести март ’43-та, крехки стръкчета се подаваха дръзко от вкочанената земя, новият живот напираше в пъпките, а Осогово бе обгърна- ло като в шепа родния ми Кюстендил.
- Винаги ли е така, пàпа? – попитах го.
- Не.
- А сега така ли е?
Той сви рамене и лицето му се сля със сивото палто.
- Не знам, Бека – погали ме по главата. – Ще ми се да ти кажа, че и сега имаме избор. Ще ми се да ти кажа, че винаги имаме избор. Само че нищо не мога да ти кажа.
И ето ме сега, седемдесет и една години по-късно, на възраст, в която бих могла да бъда майка на собствения си баща тогава, търкалят ме в количка от другата страна на земята и си задавам същия въпрос.
Имам ли избор?
И си отговарям както баща ми в оня ден: не знам. Ето например, ако зависеше от мен, никога не бих се качила в самолет. „Никога повече на самолет!“ – казвам си пламенно. Клатушкането спира и стюардесата завира физиономията си в моята с въпросително привдигнати вежди.
„Пардон?“ – ме пита. Изглежда, съм го казала не само на себе си. Махвам небрежно, стисвам устни и забивам поглед вляво от главата ù. Тя се помайва още малко, схваща, че друго няма да изкопчи, и продължава да ме бута сред навалицата на монреалското летище.
Никога повече на самолет! Казвам си наум отново, по-скоро си го прошепвам наум, ей така, за всеки случай. Хванеш ли аероплана, не усещаш пътя. Отлепяш се от земята, издигаш се в небето, за да кацнеш право на местоназначението. А какво си минал между първата и последната си точка? Не знаеш. Бил си в облаците. Друго си е с влак: виждаш как се сменят релефът, дърветата, хората заговорват по-различно, обличат се другояче, годините те- кат, косите ти белеят. Усещаш пътя. Изживяваш го. Ако ти е писано, го изстрадваш. Кюстендил – Шишковци – Земен – Перник – София. Това беше моят маршрут. А можеше да бъде друг: Кюстендил – Радомир – Лом – Виена – Полша.
- Мадам. – Стюардесата се навежда над мен и бръщолеви, но сега протяга ръка и ми сочи чантата. Показалецът ù – с изящен маникюр в лилаво и черно. Любувам му се и леко ù завиждам, но схващам, че не му е времето, от мен явно се очаква нещо. Френският ми, с над седемдесетгодишна давност, е като схванат от ишиас. Мозъкът ми се опитва да извади из недрата си така нужния ми в момента въпрос. „Какво ви трябва?“, иска ми се да ù кресна на единствения език, който ми идва безотказно. И докато се чудя с разкопчана в скута ми чанта портмонето си ли да извадя, или паспорта, стюардесата грабва с фамозния си маникюр паспорта и го подава на ухилено униформено момче зад гишето. Je t’aime! – напира ми да ù изграча първата френска фраза, изскочила от горите тилилейски. Въздържам се, вместо това ги удостоявам с полуусмивка и им кимвам. Не че им пука за моето кимване, и без него си получиха каквото им трябваше.
Доближавам се до моите момичета, още малко и ще ги прегърна. Дотук добре, Ребека, скитнице еврейко. Животът те запрати и отвъд океана или не, ти сама реши да се домъкнеш. Да видим оттук нататък накъде ще я подкараш. Коя ли е следващата спирка в твоя живот?
-------
3. Ребека, октомври 2014 г.
Влизам в покоите си, загасям лампата, свалям фуркетите, развързвам корсета си и се отпускам на фотьойла. Около мен е тъмно, а в мен – още повече. Аз съм Ана Каренина в мига преди да се хвърля под влака. Аз съм Айрин Форсайт след смъртта на любимия. Аз съм Ребека Нафтали – странница в непозната страна, в чужд дом, която никой никъде не чака. Напоследък обитавам различни светове и сега нямам търпение да се измъкна от този.
Изпратих моите момичета в Канада в един ласкав септемврийски ден на 2012-а. Прибрах се от летището, обходих стаите, огледах дома си и се срутих на леглото. Беше пусто и тягостно – като музей на един безследно профучал живот. От стените ме гледаха моите мили покойници – татко, мама, дядо Бито, грамамà Мазал, грамама Мириам, лелите и чичовците. Дълги години бях съжителствала щастливо с техните образи – сутрин им пожелавах да им е добър денят, вечер им разказвах какво се е случило и се разделяхме с „Лека нощ“, имах ли дилема, се допитвах до тях, молех ли се, се обръщах към татко. Бях свикнала така и се чувствах спокойна. Само че в оня следобед, като се върнах от летището, не беше същото. Вече знаех, че съботите ми няма да бъдат огласяни от чуруликането на Мая, докато с майка ù пием кафе, че няма да има на кого да показвам фотографиите, нито пък ще ровим в шкафовете за съкровища. Моите покойници ме гледаха с мъртвешки погледи и взирайки се в тях, и моето съществувание изглеждаше призрачно. Тези пожълтели лица на стената били ли са живи? Спомените ми с тях дали са истински? Съществувам ли наистина?
Към тези мисли се прибави и страхът ми от смъртта – след като останах самичка, още по-натрапчив. Вечер, преди да заспя, се питах дали ще осъмна. А ако ми прилошее и не мога да потърся помощ? Ако умра и не ме открият дълго време? Разнасях телефона с мен по стаите и не излизах без листче в чантата с адреса ми и имейла на дъщеря ми. При това не виждах никаква ценност в живота си, за мен той беше бреме. Една нощ, вцепенена от паника едновременно, че ще умра и че ще продължа да влача това съществувание, се дотътрих до снимката на татко на стената и допрях до нея длан. „Папа, помогни ми да изкарам леко последните си дни!“ – помолих му се и си легнах. И зачаках да ми изпълни молбата.
През годините натрупах голяма библиотека. Татко някога ме беше учил да не минава и ден, без да почета. Като живеех с него, сам ми доставяше книгите – прибереше ли се с поредното съкровище, още от прага се досещах. Събуваше се припряно, бледото му длъгнесто лице поруменяваше и като че се заобляше от възбуда, помълчаваше минута и измъкваше от чантата си като фокусник новото томче. Подскачах около него от радост, когато бях малка, а като пораснах, го грабвах и се потулвах да го разгледам. И по-нататък в живота си следвах съвета му. В най-усилните ми години лягах вечер с книгата и веднага заспивах. После времето ми се увеличи – заедно с диоптрите, и четях и препрочитах богатата си колекция.
Няколко дни след като отправих молитвата си към татко, без да знам защо, откачих ключа за тавана и се заизкачвах по стълбите. Влязох и се загледах объркана в прахоляка. Какво ли търсех? Около мен сандъци, кутии, колело, спаднала топка. Посегнах към един кашон с изненадващо уверена ръка и бързо го открих: томче с избеляла корица. „Сага за Форсайтови“ – една от любимите ми книги от моята младост. Изтупах я и я целунах, доволна, че никой не ме вижда. Тръгнах да излизам, обаче нещо пак ме задърпа. Краката ме поведоха в другия край и се спряха пред кашон, поставен върху друг. Отворих и него, дланта ми се завря и напипа друго томче: „Ана Каренина“. Когато татко я донесъл вкъщи, не съм си била у дома и я намерих върху възглавницата си. Бях на петнайсет и мама смяташе, че ми е рано. Но тя грешеше – скоро щях да позная любовта. Целунах и нея, заключих и заслизах щастлива към дома си.
И тогава заживях любовно с тях. С моето ново старо, разнолико, страстно, трагично и прекрасно семейство. Него го разбирах и то мен разбираше. Принадлежахме на един и същи свят – така ми се струваше тогава, вярвах, че раждането ми през двайсетте години на двайсети век е недоразумение. Белех лука с Ана Аркадиевна, смъмрях я, че мами добрия си мъж, порязвах си пръста, а тя ме превързваше. Аз просълзена ù признавах, че ù мрънкам по навик, защото съм учителка с трийсет и три годишен стаж, но винаги съм я разбирала и даже може би... може би и аз... Преглъщах сълзите и продължавах да кълцам лука, за да нахраня моята голяма дружина. Като ходех на пазара, ме придружаваше Костя Левин като най-годен за физически труд. Клатушках се на седалката в трамвая, а той стърчеше до мен – красив, наперен левент, и държеше торбите с преоценен зеленчук. Преди вечеря се обличахме с Айрин, Кити и Ана – привързвахме си една на друга корсетите, нагласяхме си коковете и си пудрехме носовете, а подир туй Вронски и Джолиън ни съпровождаха до масата, издърпваха ни столове и ни наливаха шампанско. Чувствах се уютно за известно време, пооткъсвах се от моите екзистенциални проблеми, често забравях къде съм и каква съм, но и това ми дотегна. Този непонятен съвременен свят, колкото и да копнеех да му се изплъзна, ме привличаше, та нали близките ми бяха в него. Исках да ги разбирам, да имам с внучката си общ език и дори отдалеч да съм част от живота ù. По телефона усещах, че се отдалечаваме. И отново прибягнах до помощта на книгите.
Извадих си карта в Столичната библиотека, изтъпаних се пред една библиотекарка – мило момиче, уважително, и го помолих да ми подбере младежка книга. „Може и за секс да пише“ – вметнах небрежно. Тя се позасмя, почеса си хубавата главица, помисли и ми донесе първата. И започнах да ги чета – всяка седмица по една, ходех в срèдите. Героите населяваха порутеното ми гнездо, стъпваха по изтъркания ми паркет, отъркваха се в мебели от младостта на бабите им. То не бяха любовни драми, то не бяха неразбиращи родители, изпитания пред приятелството, проблеми със съученици. Понякога се стрясках – някои думи бяха непристойни, някъде за любовта се говореше пошло, случвало се е да срещна непознати изрази. Но не се отказвах, опитвах да ги разбера. Сравнявах ги с някогашните си ученици, с Мая и Жана, намирах и прилики. И за моя изненада, свиквах с тях и дори ги обиквах, не колкото Ана и Айрин, разбира се, но за една седмица се сдобивах с ново семейство. А също с илюзията, че се доближавам до моята внучка.
Една сряда се канех да се отбия за нова книга след погребението на приятелката ми Събка. Пътувах от гробището, бях се отпуснала на седалката в трамвая, гледах как той доближава площад „Славейков“, как влизаме в него, солидната сграда на библиотеката надменно се издигаше отдясно, близките витрини присмехулно лъщяха, хората крачеха бързо и жизнено, сякаш не подозираха, че всичко има край. Вратите се отвориха, пътниците заслизаха, аз обаче не помръднах. Не можах да сляза от трамвая и да се смеся с тълпата. Не смогвах на темпото ù. Не ми беше мястото там. И ми се отщя да докосвам ярките корици на модерните книги и да чета за този нов живот, който ме изхвърляше.
Като се прибрах, домът ми отново беше опустял. Нямах семейство с отчаяни юноши и студени родители, Ана и Вронски също не се мяркаха, скъпите ми мъртъвци ме гледаха с пусти погледи от пожълтелите си снимки. Тогава се помолих отново на баща си: „Папа, помогни ми да изкарам смислено последните си дни!“. Тутакси почувствах облекчение. И разбрах, че точно това ми е липсвало най-много в тази моя дълга старост – не толкова Жана и Мая, не по-голяма пенсия, не помощ в почистването, не споминалите се близки и приятели, дори не чувството, че имам избор. Смисъл. Ето от това имах нужда. Беше ми хубаво с призраците от фотографиите и между кориците, но моето съществувание не променяше нищо за тях: не можех да стопля ръцете им, не можех да им избърша сълзите. Освен техния обитавах и физическия свят. Все още влачех тяло – изкривено и немощно, но стъпващо на твърда земя.
И имах близки – живи, от плът и кръв, от моите плът и кръв, а животът ни бе подкарал по различни релси. Не ми се наложи да призовавам отново баща си. Сама усетих коя да бъде следващата стъпка.
Обичам да изненадвам хората, но този път ми загорча. С дъщеря ми водехме традиционната си съботна декламация. Как си, Жанче? Добре. Как е Мая? И тя е добре. Вече две години как добруват като имигрантки в Канада. Страната – хубава, гостоприемна. Е, малко хладничка, но те винаги са жадували за студ. Монреал – прекрасен. Парите – достатъчно. Мая се учи добре, има приятелка българка, в един клас са и са неразделни. Апартаментът е топъл, храната – обилна, а транспортът – редовен. Проблеми – никакви. Всичко е цветя и рози, и мед, и масло. Само не става ясно защо на четиресет и шест годишна утвърдена архитектка ù се налага да се връща на студентската скамейка, ама това също било добре. Научавала нови неща, създавала връзки. Връзки в Канада? И там?! Не били връзки в лошия смисъл, а в добрия – като ония, дето се създавали на партия голф.
И после обратното. Как си, мамо? Добре съм, как да съм? Коленете не ме болят и ръцете ми не треперят, и сърцето ми не се разхлопва, и чинии не изпускам, и пръстите си не нарязвам, и миналата неделя не паднах на улицата. И не забравям печката включена, и да не си помислиш, че едва не направих пожар? По цял ден се веселим с многобройните ми другарки, ходим на екскурзии, на театър и на ресторант. Мен не ме мисли, Жанче. И в София, както в Монреал, се леят цветя и рози, и мед, и масло.
И когато вече си поемаше дъх да ми подаде финалната си реплика – всеки път една и съща: „Ами пази се тогава, другата събота пак ще ти звънна“, аз я застрелях. Казах ù, че искам да ги посетя.
Не че не ме беше канила, но това винаги беше по принцип. Един ден. Някой ден. Пък някой ден, като дойдеш, ще те заведа в Музея за изящни изкуства. На Ниагарския водопад. В Квебек Сити. Представях си я от другата страна на телефонната линия как махва неопределено с ръка към светлото бъдеще. Съгласявах се – разбира се, някой ден ще отидем в Квебек Сити – и като приключехме разговора, грабвах атласа на Северна Америка. Съвсем беше прашасала тази четиресетгодишна книга на тавана, но зае почетно място в холната библиотека. Разтварях го на масата, светвах настолната лампа, надявах очилата и се емвах да чертая с показалец бъдещите пътешествия.
Знам, че няма пари да ми купи билет. Наясно съм, че е самотна майка в чужда страна. И че детето ù е по-важно от мен – точно така трябва и да бъде. Затова не настоявах, не я питах кога, оставях въпроса в селенията на мечтанията. Не ми беше лесно да прекъсна финалната ù реплика на тази наша традиционна обмяна на любезности и да я лиша от възможността да продължи житейските си битки без мисъл за майка си до следващата събота. Беше мъчително, но все пак го направих. И се бях подготвила добре.
- Да, разбира се – смънка детето ми и млъкна. А аз, от другата страна, стисках слушалката с потна длан и си хапех устните от срам. Знаех какво ще последва и то не закъсня. – Обаче...
- Знам. Нямаш пари.
Усещах тежкото ѝ дишане отсреща. Мислите ѝ, блъскащи се в безпорядък. Как да признае, че няма пари за самолетен билет, като всичко досега беше идеално?
- Аз пък имам. Събрала съм парите за билета.
- Ти? От пенсията?!
Замълчах, за да не издам тържеството си. Ето такива изненади обичам да сервирам. Когато решат, че понеже съм дърта самотна пенсионерка, се разбира от само себе си, че съм лишена от нормални за другите хора неща.
- Ти какво? Да не си продала бъбрек? – неуспешен опит за шега.
- Де такъв късмет да поиска някой осемдесет и седем годишния ми бъбрек.
За това и с бъбрека си бих се разделила, но разполагам и с по-лесно достъпни активи. Отказах да ѝ кажа какви въпреки преголямото ѝ любопитство. Да не би тя да ми се отчита откъде получава своите пари? В моето динозавърско леговище бях скътала няколко съкровища: пиано „Цимерман“ – Жанчето свири на него две години и оттогава събира праха, зъболекарско злато, за венчалните халки и подарения от мъжа ми пръстен се поколебах, но и тях прежалих. Събрах достатъчно пари – и за билет, и за храната ми, и за подаръци. Жана нямаше с какво да ми излезе. За всяко нейно „обаче“ отговорът беше готов.
Проведох този разговор с Жана през август. Още на следващия ден си купих билет за средата на октомври. Изчакахме с пътуването, за да поевтинеят билетите и заради приготовленията. Трябваше да си направя здравна застраховка, а кой рискува с дъртофелник като мен? Жана свърши тази работа, плати и отказа да ми каже цената. Не се разбрахме колко време ще остана. Мислех да са три месеца и да си тръгна след Нова година, но тя предложи да са шест, за да дочакам пролетта. Накрая си купих отворен билет и лекарства за половин година, за да решим по-нататък докога да ми бъде престоят.
Радвам се за тези два месеца чакане. Нищо чудно да се окажат най-хубавото от всичко. Готвех се за пътуването си като девойка за първия си бал. Разравях в смърдящия на нафталин гардероб непипаните от години и вече изглеждащи огромни дрехи, кърпех и смалявах, и перях, и гладех, бодях си пръстите, парех ги с ютията. Бях си подбрала тоалета за първата ми вечер в Монреал, за втората, за третата. За екскурзията в Квебек Сити и за другата в Ниагара. Вечер сядах над атласа и отново и отново чертаех с показалец. И тази вечер си я бях представяла – как сме се събрали около бумтяща камина с моите момичета и пием чай, и си говорим, и се смеем.
Първото ми спречкване с Жана дойде едва половин час след като бях прекрачила прага ù. Още се съвземах от новината, че ще ме остави заради лекцията си, а и бях в шок от вида на тъмното апартаментче с тесни прозорци. Оставих я да слага масата и взех да си редя лекарствата на тоалетката в общата ни спалня.
- Какво е това? – попита ме, щом влезе.
- Лекарствата ми, подреждам ги първо, защото без тях не мога.
- В хола има скрин. Не искаш ли там да ги сложиш? Поклатих глава.
- Тази тоалетка е най-красивата ни вещ – приближи се и нежно прокара длан по ръба ù. – В скрина има място, а и няма да се виждат.
- Не искам, Жанче. Свикнала съм да са ми в спалнята ми.
- Мамо, моля те! – каза, но аз не трепнах и продължих да ги редя.
И тогава тя – дъщеря ми, която не ми бе виждала очите две години, която съм носила под сърцето си и на ръцете си, реагира, сякаш нищо не бях казала, сякаш бях въздух: отиде в хола, отвори един охлузен скрин със скърцащи панти и не мръдна, додето не си преместих там нещата. Идваше ми да заявя, че няма да търпя такова отношение, да си грабна куфара и да си тръгна начаса, но Мая ме погледна с ония нейни големи очи и... Имах ли избор? Имах, разбира се. Но отново не се възползвах от него.
И ето ме сега сама в тъмната стая, в края на една безкрайно тъжна вечер. Около мен отново привидения – татко, склонил печално глава, Ана в мига, преди да се хвърли под влака, Айрин след смъртта на любимия. Моите момичета се скитат в този хладен град. А аз – Ребека Нафтали, съм на същото място. Вися на изоставена гара и чакам никога неидващ влак.
– Бабо – нежен момичешки глас.
Светлината избухва в очите ми, затварям ги и ги разтърквам. Напипвам очилата в скута си, надявам ги и се оглеждам тревожно. Малка стая с две легла, гардероб, бюро, тоалетка, а на пода – моят куфар. Мая – на прага, прекрачва вътре, премества си стол и се разполага срещу ми. Трудно свикам, че толкова е пораснала, че се е превърнала в малка жена. Гъстата коса пада напред и почти закрива лицето ù; взира се в мен изпод сбърчени вежди. Сцени от моето тъжно посрещане оживяват пред мен и ме заливат гняв и обич, и страх. Прочиствам си гърлото и приглаждам намачкания пеньоар.
- Какво има, Мая? – Нито мога, нито искам да скрия обидата в гласа си.
Мълчи. Няма как да ù зърна очите – косата ù се е свлякла между нас като завеса. Раменцата ù са приведени и остри; дребните момински гърди съвсем са се скрили.
- Какво има? – повтарям, на езика ми е да ѝ кажа „миличка“, броя до пет и желанието отминава.
Тишина. Дланите ù, вплетени една в друга на скута, потрепват. Удържам порива си да ги стисна.
Недоумявам какво се случва с това дете. Дори не знам дали все още мога да я нарека така. Преди да замине в Канада, само допреди две години, със сигурност беше. Позволяваше ми да я прегърна, дори понякога сама се гушваше в мен. Как се радваше на дъвките и шоколадите, които ù носех. Сега едва ги погледна и ги прибра. Обичаше да ми разказва какво са правели в училище, какво са си говорели с приятелките, кой филм е гледала. И когато си представях гостуването си в Канада, виждах оная Мая – моето рошаво, слънчево момиче.
- Проблем ли имаш, миличка? – навеждам се и пося- гам към двете вкопчени една в друга ръце, опитвам се да ги обгърна с длани. Тя си ги отдръпва, все едно съм я опа- рила. Прибирам моите, пъхам си ги в джобовете. Не знам какво да сторя – подпирам фотьойла, нелепа и излишна, и мечтая да заспя и да се събудя в България.
- Бабо...
Моето момиче ме гледа иззад разчорлените кичури. Не ми казва защо е разстроено. Стои пред мен като тара-лежче. Дънките – сякаш че пес ги е ръфал. Косата – гъста, лъскава и чуплива – така хубаво се сплиташе на плитка, а сега е пусната да избуява като плевел. Слабичка – и телцето, и лицето – тази чаровна мургава муцунка, сега сериозна – и трапчинките си крие, и двете едри предни зъбчета като на зайче. Моето момиче. Ръбато, чепато, размахва рогца и бодли, но си е същият дечко, дето изпратих на летището.
Усещам го: ако сега настоя да ми разкаже какво се е случило, ще поддаде. Само още леко да натисна. Сбрала е последните си сили в шепичка и мъничко ù трябва, за да си изплаче всичко. Отварям уста, поемам дъх, знам какво да кажа. Думите се леят в съзнанието ми, готови да бъдат изречени. Толкова пъти съм ги продумвала на майка ù. Кажи ми, сподели с мама, мама е твоят най-добър приятел. Как може мама да не разбере? И Жана си казваше – първо охотно, после все по-трудно, и тя като таралежче с все още меки бодли, после бодлите се втвърдиха, взе да мълчи и аз я обвинявах, и изисквах, и я умолявах, болеше ме, страхувах се за нея, недоумявах с какво съм го заслужила.
Отварям уста, поемам си дъх, издишвам го и я затва- рям. Чакам я. Чакам я сама да ме потърси. За толкова мно- го години трябва най-сетне да се науча да го правя.
- Бабо, извинявай.
Кимвам, прехапвам си устната, цялата съм стегната. Мълчи. Юмручетата ù – отново на скута, главата – наведена, кичурите безпомощно висят. И аз я чакам. А тя мълчи. Само това ли имаш да ми кажеш, миличка? – ще ми се да ù прошепна, но пак се удържам.
- Маичка – изричам най-после и не знам с какво да продължа.
Тялото ù не помръдва, само повдига глава и се взира в мен. Големи тъмнокафяви очи; като беше малка, гледаха света дръзко и радостно. А сега... Сега се крият зад клепки, крият се зад кичури, тънат в мрак, боят се от света. Отмахва кичур и се накланя към мен.
- Бабо, нали спомена, че татко ми е пратил нещо? Казва го с равен тон, само след думата „татко“ прекъсва за миг.
Вадя пакетчето от куфара, тя прави две широки крачки и го грабва. Понечва да скъса опаковката, но ме поглежда и отпуска ръце. Знам какво е, баща ù ми каза – дискове с музика и писмо. Нищо, не се обиждам вече, нека се зарови в таралежовата си дупка и си ги види на спокойствие. Тръгва да излиза, но на вратата се спира.
- Той каза ли ти нещо?
- Покани ме на ресторант и цяла вечер си говорихме. Взира се в пакетчето, чака ме да продължа, а аз се подсмихвам – нека разбере какво ми е.
- И? Каза ли нещо за мен?
- Цялата вечер за теб сме говорили.
Раздразнение сменя нетърпението, въздухът се нажежава. Дожалява ми за нея, но не, няма да си изстрелвам наведнъж патроните.
- Трябва да си лягам. – Погледът ù отново е угаснал.
- Ще седнем веднъж с теб и ще се наприказваме – ким-ва отнесено и натиска бравата. – Но отсега ще ти кажа – много му липсваш.
И най-сетне ме огрява усмивка.
Откъс от романа на Невена Митрополитска "По релсите"
Издателство Жанет 45 (2021)
Художник: Люба Халева
Редактор: Красимир Лозанов
Корична цена: 20.00 лв.
Брой страници: 348
За книгата
Старица се взира в миналото си – в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-а, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ù внучка – емигрантка в Канада, се бори с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще им послужат? Това е историята на едно семейство – в нея има война, преследване и раздяла, но също така воля за живот и любов.
***
„Този роман разказва с финес, лекота и съпричастност моменти от историята на евреите в България – и на оцелелите, и на депортираните. Текстът допълва и усложнява образа на миналото, намесва темите за чуждостта и емиграцията, за сложността да бъдеш и да останеш добър и за трудното удържане дори на онези нишки, които ни свързват с най-близките.“
– Амелия Личева
„Невена Митрополитска е фин разказвач. Разказвач, който разказва вниквайки, съпреживявайки, без да съди. В тази история на три поколения жени – история на оцеляването, което е неспирен процес – тя следва нишката на съдбата с разбиране, проницателност и дълбочина. А това класическо и рядко човеколюбие е голямо достойнство – както в живота, така и в литературата.“
– Елена Алексиева
„От Кюстендил до Монреал по невидимите нишки на едно пътуване в двете посоки на времето, Невена Митрополитска пренася характери и спомени през една вълнуваща лична история между две майки и една внучка.“
– Еми Барух
„Великолепен разказвач е Невена Митрополитска. Успоредяване на истории, преплитане на фабули, осмоза между сюжетни линии – това е нейната запазена марка, която тя владее майсторски и прилага с вещина. Роман за удоволствено четене, но и за мислещо четене. Каквото трябва да е всяко четене.“
– Митко Новков
За автора
Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София. Завършила е руска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, библиотекознание и информационни науки в Université de Montréal. Автор е и на романите „Анна и планината“ (2015 г.) и „Дарът“ (2019 г.), издадени също от Жанет 45.
От 2002 г. живее със семейството си в Монреал, Канада.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.