Бенедек Тот: "След последната война"

Истинската военна история никога не е нравствена. Тя не възпитава и не внушава правилно човешко поведение, нито кара хората да се въздържат от постъпки, каквито винаги са вършили. Ако в края на военната история сте се почувствали приповдигнато или ако сте почувствали, че някаква частица морал е била спасена от общата разруха, значи сте станали жертва на много стара и ужасяваща лъжа. Няма никакъв морал. Няма добродетел. Следователно, като първо и подразбиращо се правило, можете да разкажете истинска военна история чрез абсолютната ѝ и безкомпромисна принадлежност към гнусотата и злото.

Тим О'Брайън, „Нещата, които те носеха“

Снегът ще затрупа града така, както войната затрупа времето; кой ден е днес? кога ще дойде съботата? - не зная.

Семездин Мехмединович, „Сараево блус“

Един пришълец от Червената зона

Дълго седяхме върху бетонната шлака, аз подсмърчах, войникът мълчеше, после събрах сили и от платното на парашута стъкмих постеля. Смъкнах го от гредата, прострях го на земята и се увих в него, после загърнах и черния войник, да не измръзне. Напразно бях капнал от умора, дълго не можах да заспя. Мислех за мъртвите си приятели и за това, че сега вече наистина бях останал напълно сам. Войника не включвах в сметките, защото, от една страна, беше в доста окаяно състояние, а от друга – мразех и в червата американците, задето бяха бомбардирали скривалището. Не го убих, окей, но от това не станахме автоматично приятели. Сега, когато не ми беше останал никой, не знаех за какво да мисля. Въртях в ръка фигурката войник на Тео и се опитвах да изпразня главата си, но колкото и пъти да затворех очи, ми се явяваше една и съща картина. Восъчнобялото лице на Кибрита, както ме зяпа с оцъклен поглед изпод леглото. Бележкаря със счупените очила. Изметнатото тяло на таткото на Миши Хорват. После чух простенването и стреснато отворих очи. Погледнах настрани, по посока на звука. Войникът седеше неподвижно до мен. Наострих уши, дано отново чуя звука, но на тавана цареше мъртвешка тишина. Войникът дишаше равномерно, макар и малко хрипливо. Не той беше простенал. Излегнах се и затворих очи. Исках да заспя, да забравя. Исках да излича всички спомени от главата си. Не исках да умирам, бях прекалено страхлив за това, но все пак ми хрумна колко хубаво би било да заспя и да се събудя на оня свят. Едва бях затворил очи, отново чух простенването. Зачаках, без да отварям очи. Бях сигурен, че необичайният звук не идва от войника, въпреки това ми беше познат отнякъде. Чувах баща си.

Войникът също преживя тежка нощ. Известно време седеше до мен неподвижно като статуя, после, когато действието на дрогата постепенно премина, започна да се мята безразборно и не спираше да обяснява нещо. Напразно знаех английски, не разбирах и думичка от мотолевенето му. При това от време на време изреваваше, предполагам, от болка. Тогава бързо му запушвах устата с ръка, да не издаде на някого, че сме се спотаили горе. На зазоряване бях напълно изтощен от бдението и сънят ме обори. Стресна ме ревът на янкито. От страх за малко да се насера. Едва бях отворил очи, и замахнах с ръка. От страхотния шамар моментално замлъкна. Силата на изненадата, както се изразяваше чичо Густи. То се знае, от удара ръката цял ден ме боля, но си струваше.

Трябваше да си потърсим ново убежище колкото се може по-скоро. Таванът не беше безопасен, при това изглеждаше ужасно. Сив прах и пепел покриваха всичко. Голяма част от покрива беше пропаднала. От стените бяха останали само няколко. Опасявах се, че ако янкито не спре да крещи, войниците ще ни забележат, и тогава край на купона. Не виждах никакъв шанс да изпратят за него командоси, а не би било лошо ей така изневиделица да се появят и да ни избавят от тази дупка на прокажени.

Шамарът сепна не само войника, прогони съня и от моите очи. Изпълзях от парашута, отидох с несигурни стъпки в ъгъла и се изпиках. Вече бях свършил, когато се сетих, че по-добре щеше да е да го изцедя в някоя манерка. Всяка капка беше от значение. Знаех, че ако не намерим вода, няма да изкараме дълго. Янкито изглеждаше все по-зле. Като че животът едва мъждукаше в него. Когато тръгнах от бункера, наистина исках да го убия, но сега въпреки всичко не се радвах, че бере душа. Като премислях на трезва глава, имах адски голям късмет, че не го застрелях. Нямаше да е добра идея да довърша единствения жив човек освен мен. Ако и да изглеждаше доста кофти. Реших, че ще му отпусна няколко дни, дано да се съвземе. Заедно все пак имахме по-голям шанс да преживеем войната. Снайперът също неслучайно висеше на рамото му, сигурно разбираше нещо от воюване, макар че бяха оплескали ужасно тази акция с приятелчетата му. А и, честно казано, за нищо на света не исках да оставам сам.

Не съм мислел, че черните могат да побледняват, но този тип тук почти напълно загуби цвета си. От време на време ме поглеждаше и искаше да каже нещо, но само седеше с отворена уста, като оперен певец, на който са му взели гласа. Дадох му да пие, и аз отпих няколко глътки. Не ме интересуваше, че мога да пипна някоя болест от него. Седнах, за да премисля какво да правим, но едва се бях съсредоточил, войникът пак изрева. Запуших устата му с длан. Главата му гореше като ютия на въглища. Уплаших се мозъкът му да не даде на късо. В раницата му намерих още лекарства, но не знаех всъщност кое за какво е. Накрая реших, че ще е най-сигурно да му дам по едно хапче от всички, и да видя какво ще стане. Иначе имаше нулев шанс да се отърве жив. Изтръсках в шепата си хапчетата и му ги напъхах едно по едно. Гълташе жадно водата, с нея и таблетките. След десет минути спеше като накърмено бебе. Тео спеше така дълбоко. За него беше важно само да е нахранен. Получеше ли дажбата си мляко, дори с топ да гърмяха край него, пак не се събуждаше.

Докато янкито спеше, проучих снаряжението му. Освен лекарства и бинтове намерих малко храна, различни хладни и огнестрелни оръжия, един тарикатски бинокъл и едно швейцарско ножче. На него имаше и ножица и нож с назъбено острие, иначе беше остро като бръснач, порязах си пръста, докато го проверявах. Изгълтах един сухар и междувременно пресметнах за колко време ще стигнат на черния войник лекарствата, които намерих. След малко аритметика заключих, че ако състоянието му не се влоши и дозите не трябва да се увеличават, то с толкова дрога ще изкара максимум два дни. Вярно, за вода така или иначе се налагаше да се върна в бункера, без това нямаше как да си пие лекарствата.

Когато последния път бях там и видях какви опустошения е нанесла бомбата, изобщо не ми хрумна да потърся морфин. А запаси имаше достатъчно. Голяма част от морфина и лекарствата дядото на Панна Радвани беше пренесъл нелегално в лекарската си чанта от болницата, където работеше заедно с баща ми. Чичо Дюри разпределяше резерва от лекарства и отровата за плъхове. Ако старецът не беше толкова прецизен, косматите зверчета отдавна да бяха изплюскали всичко. Баща ми и дядото на Панна всъщност не бяха колеги. Чичо Дюри беше хирург, а баща ми работеше в родилното отделение. Специалността му бяха абортите, но мразеше да говори за това. Видеше ли ме с момичета, после винаги казваше, хубаво нещо е любовта, само да не роди плод, че ще нацепи каиши от гърба ми. А в общи линии не беше прекалено строг, и никога не ме е удрял. Дядото на Панна се беше презапасил. Вече имаше зад гърба си една война, знаеше, че ранените ще са много и понеже продоволствието беше доста калпаво, имунната система на всички се разстройваше и постоянно боледувахме. Шлагерът бяха пневмонията и диарията, но за късмет повечето се отърваваха. Разбира се, нямаше как да знаеш дали не си се отървал всъщност само за да получиш малка отсрочка, преди да падне бомбата.

Есента настъпваше по-тромаво, отколкото в предишни години, но времето започна да застудява. Не можеше да усетиш нищо от глобалното затопляне в такъв час. Напразно се бях завил с парашута, на сутринта бях доста премръзнал. Мислех да запаля огън, но се сетих, че ще бъде също толкова очебийно, колкото Фароския фар, който Кибрита наричаше просто Фалоски фар, така че по-скоро се отказах и продължих тихичко да зъзна. И денем беше все по-мразовито, но естествено още далеч от момента, когато зимата щеше истински да загрубее. Както миналата година, когато дървата ни за огрев свършиха и се наложи да се отопляваме с пластмасови шишета. Миналата година обувките ми бяха още в съвсем прилично състояние, и чорапите ми не бяха скъсани, но сега всичко по мен беше дрипаво, само палтото ми устискваше на напора. Бях го смъкнал от едно мъртво момче в един вход. Беше дебело, непромокаемо палто, според мен и момчето го беше задигнало по същия начин, защото му беше доста голямо. Но пък топлеше много повече от моето, което му оставих. Все пак не можех да го зарежа само по риза на студения под.

Преди тръгване прегледах набързо раната на янкито. Крачолът на панталона му беше подгизнал от кръв. Надявах се, че раната е на крака и кръвта се просмуква не от гърба или корема му. Малко го поразтърсих, но, изглежда, беше достатъчно упоен от коктейла от лекарства, не трябваше да се опасявам, че ще се събуди и пак ще се разкрещи. Извадих ножчето си, по-точно неговото ножче, и разпорих крачола на панталона му. Лявото му бедро беше потънало в кръв, раната беше хванала коричка, от което заключих, че кървенето е спряло или поне отслабнало, но и така гледката не беше красива. Трябваше да пестя от водата, затова не исках да промия цялото бедро. Навлажних едно парче марля и обтрих областта на раната. Открих две дупки, и когато ги разгледах по-добре, се оказа, че са от един и същ куршум. Едната беше входното, другата – изходното отверстие. Моят човек беше голям късметлия, понеже оловото не беше засегнало нито костта, нито артерията. Между запасите му имаше дезинфектант, изстисках от него прилична доза върху раните и ги превързах с бинт. Когато свърших, завих войника, сложих в скута му манерката с останалата вода, макар да не бях сигурен, че ще може да я вдигне до устата си, когато се съвземе. Извадих от раницата му всичко, за да има къде да сложа провизиите. После преметнах през рамо оръжието на янкито и се впуснах в обезлюдения град.

Излязох от къщата и се насочих към бункера. Тишината обримчваше развалините като прашна паяжина, от което се присетих за дългокраките паяци, обитавали жилището на баба ми. Бабка казваше, че те носят късмет, но когато бомбардировките започнаха, тяхната къща беше една от първите ударени. Не знам какво щеше да е без паяците. Свъсените облаци закриваха небето като подплатен с кадифе капак на ковчег. В безмерната и безвременна сивота имах чувството, че се скитам в отвъдното. Бях станал невидим сред безкрая на развалините. Такава си представях смъртта, но за щастие всичко свърши сравнително скоро и преди още да бях започнал да се страхувам истински, стигнах до скривалището. Погледнах стълбището на входа, и се вкамених. Втренчих се зашеметен в зейналия кървав отвор. Входът на бункера беше като инфектирана рана. Последния път дори не бях забелязал, че следите от попадението дотолкова са обезобразили основите на металната врата.

Стресна ме неидентифициран глух шум. Идваше откъм гърба ми. Аз стоях до купчината тухли и чаках ръцете и краката ми да спрат да треперят. Това много ме изнервяше. Приседнах до един труп. Не го разпознах, но носеше цивилни дрехи, така че сигурно и той е живеел в бункера. С кървав нож в ръка се взираше втренчено в небето, като че чакаше помощ оттам. Беше като недовършен военен паметник. А не приличаше никак на чудовищните монументи, с които бяха нацвъкали града след предишната война. Известно време чаках тихо, присвит до мъртвото тяло, после събрах сили, изправих се и заслизах надолу към бункера, за да прибера лекарствата, отровата за плъхове, храната, да си напълня манерката. Дядото на Панна държеше морфина и по-силните медикаменти в един сейф, за да не изтараши някой запасите. Вярно, знаех къде да търся сейфа и много се надявах да е отворен, защото не помнех точно кода. Знаеха го само Чичо Радвани и докторът с лошото лице, на когото той продаваше морфина. Поне те така си мислеха, но, разбира се, с момчетата бяхме издебнали цифровата комбинация.

Морфинистите впрочем не ги беше грижа, че обезболяващото, което си инжектират, можеше да послужи за по-добри цели. Възползваха се от всяка възможност да се сдобият с опиата. Баща ми също не отбягваше дрогата, но той поне се съпротивляваше. Случвало се е с дни да се поти и тресе под одеялото, за да се изчисти организмът му от препарата. Още през предишната война, на фронта, с морфина го свързало тясно приятелство, но след като се прибрал у дома, страстта му не намаляла, и когато избухна тази новата, следпоследната война, брат ми изчезна, а майка ми си напъха главата в газовата фурна, отново започна да приема по-сериозни дози дрога. От родилното го бяха изритали още по-преди, макар той все да твърдеше, че е заради страшно многото аборти, които беше правил, но вероятно и морфинът беше допринесъл поне малко. След смъртта на майка ми дълго време се бореше, вярно, аз много не настоявах, защото ако го зачоплех и аз, от това със сигурност нямаше да му стане по-лесно, но после веднъж в един момент на прояснение ми съобщи, че е решил да скъса с дрогата и ако се почувства по-добре, тръгваме да търсим Тео. Не възложих големи надежди на плана му, тази решимост всъщност можеше да се тълкува по много начини. Баща ми каза, че го правел заради мен и Тео, макар това му изявление да приписах по-скоро на въздействието на опиата. Разбира се, радвах се, че го казва, макар и да не му повярвах. Откак се помня, все пробваше да се откаже, но винаги се уморяваше преди още да успее. Много се караха заради това и с майка ми, мисля, че затова беше толкова потиснат в последните години. Този път обаче действително изглеждаше, че е готов на всичко. Страдаше неимоверно, но мъжки се бореше. Почти беше преодолял най-трудното, когато предприеха нова офанзива срещу града. Адски съжалявам, че не стана ясно кой ще вземе връх в тази битка, той или морфинът, но мисля, че за него смъртта беше избавление.

Върху останките от стълбището кръвта беше засъхнала. Стъпвах предпазливо, но и така успях да настъпя бащата на Миши Хорват. За късмет не изгубих равновесие. Само това липсваше, да си счупя врата. Бащата на Миши лежеше общо взето по същия начин, както когато го видях първия път, с глава надолу, с изметнато тяло. Отидох право при сейфа. Очите ми постепенно свикнаха с пепелявосивия полумрак. Труповете личаха като размити петна. Дядото на Панна криеше металната касетка в една ямка, покрита с дъска, върху нея придърпваше гъмжащия от въшки дюшек, но когато стигнах там, видях, че нещо не се връзва, сейфът не беше в дупката, а отстрани до нея. Някой го беше извадил. Бяха ме изпреварили.

Замръзнах. Ослушвах се. Главата ми почти се пръскаше от тишината. Знаех, че трябва да бягам, въпреки това краката ми не се подчиняваха. Прокраднах се по-близо и клекнах. Когато посегнах към сейфа, чух шум откъм отвъдния край на кратера. Беше човешка реч, или нещо подобно на нея. Отначало не можех да различа думите, после загрях, че някой псува на унгарски, но така, че би засрамил и изпечен таксиджия. Не смеех да шавна. Чувах бученето на кръвта, пулсираща във вените ми. Погледнах към мъртвите тела. Пришълецът вече беше при ръба на ямата, гласът му внезапно се усили. Не ми хрумна нищо по-добро, легнах между мъртвите и претърколих едно тяло върху себе си.

Дълго лежах притаен там, стискайки оръжието на янкито. Ръцете и краката ми изтръпнаха, както когато при игра на криеница се скриеш прекалено добре и никой, и да иска, вече не може да те намери. От укритието си не можех да видя хубаво пришълеца, а не исках много да мърдам, за да не се издам. Можах все пак да доловя, че блъска с длето и чук по сейфа, и междувременно псува целия свят на мамкатикурвенска даготурявустата. В голямото дрънчене рискувах и си протегнах крака. Чаках нещо да се случи, но ритъмът на ударите остана непроменен. Това малко ме успокои. Реших предпазливо да изпълзя изпод труповете и докато непознатият се мъчи със сейфа, да духна. Избутах мъртвото тяло от себе си. Отместих го лесно, беше на някое от децата, и се запромъквах между леглата. Може би се бях добрал два или три реда по-нататък, когато нещо силно изпука под крака ми. Дори не погледнах какво е, само се метнах по корем. За късмет звукът съвпадна точно с изтракването на чука, а аз пропълзях под най-близкото легло, покрито с въшлив дюшек. Очите ми постепенно свикнаха с полумрака, от нищото в мен се взираше познато лице. Косата падаше в очите му, така че изминаха няколко секунди, докато осъзная, че това е Зоя. Кожата й беше восъчнобяла, но тази бледност всъщност й отиваше. Изражението на лицето й бе също така инатливо, както винаги. Никога не бях имал случай да се озова толкова близко до нея, а отдавна планирах някой път да я поканя на разходка в разрушения град, но докато събера смелост, някой все ме изпреварваше. Често съм си представял как я целувам и милвам лицето й, после ръката ми се спуска по-надолу, задържа се върху гърдите й, после още по-надолу, и в това време ме милва и тя, прониква с език в устата ми, и тогава се сещах какво каза Тео, когато за пръв път видя родителите ни да се целуват - „ядат си плюнката един на друг“, - и едва успявах да сдържа хихикането си. Много се засрамих, като осъзнах колко искам да я целуна, но после си помислих, без това никой не ни вижда, и се приближих до нея. Тялото й беше студено като лед, но я прегърнах силно към себе си и докато непознатият се мъчеше със сейфа, се опитах да я стопля. Зави ми се свят, когато се притиснах в нея, спомените ме връхлетяха и внезапно безкрайно се натъжих, в същото време ми идеше да крещя от щастие. Дълго лежах, прегърнал изстиналото тяло на Зоя под въшливия дюшек, върху студената земя. Можех да остана до нея цяла вечност, така мислех. Не ми пречеше и че тялото й е студено и нямо, изобщо не се боях, дори понякога, като поглеждах в очите й, сякаш зад зениците й, долу на дъното на двата черни кладенеца, мъждукаха бледи светлинки.

Накрая от романтичния унес ме извади ревът на пришълеца, който с всичка сила запрати длетото в стената и взе да блъска и бие с чука. Ударите и крясъците му ме приземиха обратно, а бях започнал съвсем реално да усещам, че Зоя като че ли се затопля. Донякъде разбирах защо непознатият е афектиран, аз също щях да се нервирам, ако след толкова усилия не успеех да разбия сейфа, но и така опропасти момента. Няколко минути се чуваха само трясъци, дрънчене и тракане, после притихна, но не спря да снове нагоре-надолу. Под леглото продължавах да не виждам какво прави, но по звуковете можех да отгатна. Звънтене на стъкло, изпльокване на тапа, шумно преглъщане. Реших, че ако толкова се е раздразнил, ще се напие бързо, но половин час по-късно още сърбаше първата бутилка, а аз започнах да се тревожа, че никога няма да го хване. Докато пиеше, не спираше да ломоти. Постепенно взех да губя надежда, има такъв тип пиячи, които са по-силни от пиенето, но накрая все пак се укроти. Не след дълго звучно хъркане изпълни осеяния с мъртъвци кратер.

Беше дошло време да се махна. Целунах Зоя, прилепих продължително устните си до нейните, за да ги стопля, не исках да запомня студената й кожа. После затворих очите й и я покрих с едно скъсано одеяло. Трябваше да побързам, но не исках да се връщам на тавана без вода и морфин. А и бях страшно любопитен. Изпълзях изпод леглото. В продължение на час бях лежал почти напълно неподвижно, не ми беше лесно да се надигна. Тихо се приближих до пришълеца. Лежеше по гръб, опрял глава на един труп, затова толкова хъркаше. Бях виждал какви ли не грозни неща, откакто войната избухна, но дори и така видът му беше много стряскащ. Върху кожата му личаха всякакви струпеи, така че веднага разбрах, че е избягал от Червената зона. Там затваряха онези, които по време на бомбардировките бяха хванали лъчева болест. Територията принципно се охраняваше от войници, не можеше да се влиза и излиза, и все пак пришълецът някак се беше изплъзнал. Надявах се, че акцията му е индивидуална, нали затворници бяха бягали и от Алкатраз. Видът му беше отблъскващ, и все пак не можех да сваля поглед от лицето му. На мястото на едното му око имаше хлътнатина, покрита с кожа, лицето му беше загрозено от огромни червеникавожълти петна, кожата му сякаш беше се разтопила, а после наново втвърдила. Носът и устата му бяха напълно деформирани, дори не можех да си представя как е способен да се храни така, а кутрето и безименният пръст на лявата му ръка липсваха. Хъркането внезапно стана накъсано и аз се уплаших, че може да се събуди, затова бързо се скрих. Изчаках няколко минути, после, когато ритъмът се възобнови, посмях да изпълзя от укритието си и тръгнах да напълня манерката си с вода. Вдлъбнатината, на която викахме кладенец, по чудодеен начин беше останала непокътната при бомбардировката. Потопих манерката и намерих още две празни пластмасови шишета, напълних и тях. Прекрасно беше как въздухът излизаше от бутилките. Бълбукането ми действаше успокоително. Бях разбрал, че човек трябва да цени всеки миг, когато му се случва нещо истински хубаво. Атомните гъби също са зашеметяващи и, разбира се, и светлинните бразди, които ракетите оставят, прорязвайки тъмния небосвод, представляват чудесен обект за съзерцание, но пък по време на бомбено или ракетно нападение е по-трудно да се абстрахираш от това какво би станало, ако нещо се взриви точно на мястото, където си се размечтал.

Откъс от книгата на Бенедек Тот "След последната война"
Изд. Ерго 2020
Преводач: Мартин Христов
Редактор: Нели Димова
Художник: Гергана Грънчарова
Цена: 16,00 лв.
Страници: 200
Поредица "Нулева зона"

Публикува се със съдействието на Мартин Христов и изд. Ерго

За книгата

„След последната война“ е вторият роман на Бенедек Тот, един от най-отличимите унгарски автори от новото поколение. Увлекателна, задъхана проза, дистопия с елементи на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки. След като загубва семейството и приятелите си, безименният разказвач, момче на 13-14 години, тръгва на път заедно с ранения след десантна акция чернокож войник, за да търсят изчезналия по-малък брат на момчето. Двамата минават през множество перипетии и опасности, трябва да прекосят страховитата Червена зона, населена с мутанти, често са на ръба на оцеляването. В крайна сметка успяват да намерят Тео, само и само за да открият, че той вече не е усмихнатото русокосо момченце от снимките, а изтерзано от ужасите на войната, неспособно да приеме новата реалност човешко същество. Ще успее ли любовта на по-големия брат да върне отново светлината и надеждата в детските очи?

За автора

Бенедек Тот (1977, Капошвар) е унгарски писател и преводач. Завършва американска литература, работи като редактор, превел е над 50 романа от американски и английски автори, между които Стивън Кинг, Кормак Маккарти, Олдъс Хъксли, много разкази, комикси, сценарии и др. През 2014 г. излиза романът му „Сляпа надпревара“, за който е отличен с наградата „Марго“ за най-добра първа белетристична творба. Книгата е за екзистенциалната безнадеждност на малкия провинциален град чрез историите на четирима тийнейджъри, решени да опитат от забранените плодове на живота, дори с цената на собствения си живот. През 2017 г. публикува втората си книга, антиутопията „След последната война“, повлияна от значими образци в жанра като „Пътят“ на К. Маккарти. Едно момче сред постапокалиптичната пустош на атомната война връща към живот ранен американски войник и двамата тръгват по следите на Тео, изчезналия по-малък брат.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.