Теодора Лалова: "В такива следобеди"

„Макар и почувствала своята история като готова за разказване след няколкогодишен живот в Европа, тази книга не се заиграва с високата нота на носталгията, нито с обертоновете на отсъствието. Тя е съвършено изсвирена по партитурата на смиреното следовничество на търсенето на смисъла.

„В такива следобеди“ на Теодора Лалова не флиртува с имена на места и личности, а ги изследва в пространствата на духовния обем между отпътуването и оставането, между припознатия смисъл да запазиш идентичността си и да се промениш.

И всичко това – видяно през поглед, познаващ добре и работещ виртуозно с онази особена предзалезна светлина, в която всичко става по-меко, галещо нежно сетивата, но светлина, открояваща ясно контури и същности...“ (Валентин Дишев)

* * *

„Припознах Теодора Лалова с първата фотография на брюкселски следобед, която стигна до мен благодарение на общ приятел. Сетне до образа застана и словото на Теди, за да дочакаме хармоничното и уютно тяло на дебютната й поетична книга - „В такива следобеди”. Екваторът, около който пътешестват 25-те стихотворения, е нежността. Нежност, с която Теди картографира вътрешния си климат. „В такива следобеди” е аристократична поезия с часовников механизъм. Поезия, от която ти се пише и ти се вдишват магичните следобеди до последния наглед невидим детайл. Поезия на всички посоки и сезони. Не, не бъркайте нежността с носталгия.” (Калина Линкова)

***

Въпросите, ако ги има,
ако решим да им играем старата игра,
са ей такива:

Сънуваме ли къщата във къщата,
сънуваме ли покрива, одеалото, прозорците, 
които ни отделят от съседите,

и още,
нещо твърде дребно –
мравка,
от вестник лодка,
дума от стихотворение,
нещо, дето всеки да забрави
и всяко утро да превърне в камък.

Сънуваме ли къщата във къщата,
или сме само опита на четири стени
да съществуват.

***

The questions, if we have them,
if we decide to play their age-old game,
are just like this:

Have we dreamt up the house within the house,
have we dreamt up the roof, the blanket, the windows, 
that separate us from our neighbours,

and also,
something too small -
an ant,
a newspaper boat,
a word from a poem,
a thing for everyone to forget
a thing to turn each morning into stone.


Have we dreamt up the house within the house,
or are we just the attempt of four walls
to exist.

Оостдюнкерк

Преследвани от жълтото око на юли, 
ние – астронавти в тази равна земя – 
събираме последните свидетелства за една загинала цивилизация.

Морето се е отдръпнало от нас с величествен жест; след него 
тишината настоява за нашето внимание.
Вечерта увисва над залива – праскова. 

Не мога да чуя как вълните издават въздишка на облекчение,
но се чувствам замаяна. Сякаш съм се озовала във фрагмент от мисъл,
сякаш съм пристъпила в тишината преди едно стихотворение да смени своя ритъм
или да приключи.

Oostduinkerke

Followed by the yellow iris of July, 
we - astronauts on this flat earth  - 
collect the last few traces of a long-lost civilisation.

The sea has retreated from us with a sweeping gesture; and after it 
the silence demands our attention.
The evening hangs over the bay like a peach. 

I cannot hear how the waves sigh with relief,
but I feel dizzy. As if I've found myself in the fragment of a thought,
as if I have stepped into the silence before a poem changes its rhythm
or ends.

Следобед в шепите

Тихо е, за да си чуем сънищата,
тихо е, като целувка
по рамото, когато
се сменя караулът на сезоните.

An Afternoon in My Palms

It's quiet, so that we hear our dreams,
it's quiet, like a kiss
on the shoulder when
the guards of the seasons are changing.

***

Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една, и още една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.

Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет,
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти,
да задиша с теб, вместо теб, отвъд теб,
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик.

Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, 
ти вървиш.

***

Just like who your habit said you were,
you walk and you bid farewell to your straight back,
to the long hair, to the arms that held a woman
and another, and another,
to the tongue that traced ellipses on the white skin of memory.

You walk and you never admit, you still
never admit how much you wish
to lie beneath that red sky of melted spring,
how much it terrifies you, how much it hurts,
it hurts your eyes and your knees and
your dreams it hurts,
that sky.
But how you long to get used to it.
To let it in, to let it course through your blood,
to let it breathe with you, for you, beyond you,
to grow into the one who breaks
the borders of their habit.

Immersed in daily refusals
to be someone else,
you walk.


Стихотворенията са от книгата на Теодора Лалова „В такива следобеди“ |  Afternoons like these
Издателска група „Арс“ и „Скрибенс“, 2021
Двуезично издание
Редактор: Валентин Дишев
Превод: Джейсън Х. Спинкс, Калин Петков, Габриела Манова („Когато се случи това...“)
Дизайн: Анна Лазарова
Фотографии: Теодора Лалова

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и на издателя.

Фото: Яна Лозева

• Теодора Лалова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.