Иван Матанов: "Приказки от седмото небе. Невероятните приключения на Ади, Павчо и техния Супердеди"

Най-сериозната литература си остава тази за деца. Все още незамърсената от излишни натрупвания душа на детето разпознава дори и най-добре прикритата лъжа и лицемерие. Как можем да пишем за деца, ако не сме на тяхното небе – кристално чисто място, където всичко е възможно по вълшебен начин? А ако към това предизвикателство прибавим и времето на технологиите в което живеем, в което са потопени нашите деца, страховито атакувани от страшното и грозното, от което се опитваме да ги предпазим, задачата наистина се усложнява многократно. Децата вече знаят всичко, застрашени от урагана „преждевремнно остаряване“.

Като здрав щит срещу този ураган звучат историите в книгата на Иван Матанов „Невероятните приключения на Ади, Павчо и техния Супердеди“, където вълшебствата са не само съвсем разбираеми и напълно възможни, но са и спасителен пояс. В мигове на препядствия Супердеди хвърля от небето спасителния пояс и морето на опасностите утихва мигновено.  Защо Супердеди? В живота на малките български общости, за разлика от тези в страната на супергероите, възрастните хора – баби и дядовци, са най-близките на децата, докато родителите са ужасно заети с работа и какво ли не. Баба и дядо разбират отлично страховете на малкото дете, при това не са измислени фантастични хора със странни костюми. Много близък ми звучи образа на този хитър, предвидлив и милостив дядо. Близко ми звучат и неговите десет заповеди с шеговита препратка към  библейските заповеди от планината Синай. Той предварително се е погрижил не само да даде най-важните напътствия в живота на неговия обичан внук, но е осигурил и изпитано средство за борба с дяволиите, които се промъкват в хората и вършат пакости – Дяволският зъб. Няма нищо по-лесно от това да стиснеш здраво вълшебния зъб и опасността да премине. Колко леко и приятно е всичко! Малчуганите са способни да разсмеят дори Тъжния Стар Планински Орел, който вижда от най-високото какво се случва в низините. Мазето, в което ние, от предишните поколения, се криехме, за да си разказваме страховити истории, и тук е място за разказите на тримата приятели Ади, Стефи и Дани, но и мястото, от което успява да избяга Ади, припомняйки си съвети приживе на своя дядо.

Иван Матанов – именит поет и журналист, също като други свои световно известни колеги, е написал книжка за деца, вдъхновена вероятно от нещо много лично, което се излъчва от топлината и любовта на тази съвременна приказка. (Х.М.)

ВЪЛШЕБНАТА ВОДА И ТЪЖНИЯТ ОРЕЛ

Най-добрият приятел на Ади беше неговия братовчед  Павел. Той беше по-малък от Ади и всички му викаха галено – Павчо. За двамата се грижеше тяхната любима баба Валя, защото родителите им ходеха на работа. Баба Валя обаче започна да вижда все по-слабо и по-слабо, защото очите ù бяха преуморени през годините.

Единственият начин да ù се помогне бе да си напръска очите с Вълшебната вода, която извираше високо в планината.

За нея се носеха много легенди. Преди стотици години ранени в очите воини се лекували с водата от извора. Слепи старци проглеждали след като се напръскали с тази чудодейна вода. Напоследък пък много хора, които си разваляли зрението от много работа пред компютъра, те също търсеха спасение в изворчето.

Вълшебното изворче обаче се пазеше от Тъжния стар планински орел.

Орелът беше винаги тъжен, защото живееше на високо и виждаше всички лоши неща, които се случват на земята. Затова той пускаше до изворчето само онзи, който успее да го развесели.

Ади и Павчо толкова много обичаха своята баба и решиха сами да намерят вълшебното изворче, за да помогнат на баба.

Те сложиха в една раничка празно шише, малко хляб, сирене и разбира се, зъба на Дявола, който да ги предпази от лоши хора и животни. Ади не забрави да вземе и джиесема си, който мама и тати му подариха за седмия рожден ден.

Беше ги малко страх да не се изгубят в планината, но си казаха „мечка страх, нас не ни е страх” и поеха към върха.

- Как ще развеселим Стария орел, когато стигнем до изворчето, попита Павчо.

- Ами, ще измислим някоя смешка, отвърна Ади.

Двамата вървяха, вървяха, вървяха, но по едно време пътеката се изгуби и момчетата не знаеха накъде да поемат. Ади и Павчо спряха да починат и решат какво да правят.

- Страх ме е, бате, изгубихме се, проплака Павчо.

- Бъди мъж, недей да плачеш – успокои го Ади.

Изведнъж джиесема на Ади изпиука. На екрана му се появи лицето на техния дядо, който и този път щеше да им помогне от небето. След малко на екрана се появи и карта със стрелки, които сочеха пътя към вълшебното изворче.

Момчетата се успокоиха, а после продължиха нагоре в планината като следваха картата на дядо. Когато наближиха върха обаче се случи нещо страшно. Без да искат те бяха настъпили един огромен мравуняк. Това беше дворецът на Царицата мравка. Ядосани, войните на Царицата наобиколиха двете момчета и почнаха да ги хапят с острите си зъбки.

Ади и Павчо побягнаха, а мравките след тях. В бързината от раничката изпадна парчето сирене, което момчетата бяха взели да хапнат по пътя. Сега те щяха да гладуват, но пък сиренето им спаси живота. Мравките наобиколиха сиренето и започнаха да ядат, като се отказаха да гонят момчетата.

След дълго ходене Ади и Павчо наближиха Вълшебното изворче, когато им се случи ново премеждие. Бяха седнали да си починат на една полянка, когато отровна змия изпълзя от камънака и се стрелна към крачето на Павчо. Преди да го клъвне обаче Ади стисна здраво зъба на дявола, който беше в джоба му. В същия миг отровната змия се превърна в дълга суха пръчка. Така бързата реакция на Ади спаси живота на своя братовчед и приятел.

Когато се поуспокоиха двете момчета дори започнаха да се шегуват.

- Измисли ли каква смешка ще направим на Тъжния планински орел? – попита Павчо.

- Измислих. Ще му изиграем нашия танц. Танцът на маймуните. – отвърна Ади.

Стилиана Чепилова, "Вълшебната вода и Тъжният орел", илюстрация от книгата на 
Иван Матанов "Приказки от седмото небе"

Двете момчета си бяха измислили един много смешен танц, който нарекоха Танца на маймуните. За съпровод си бяха съчинили и весела песничка:

Тралала –ла –ла  нас не ни е страх,
Тралала-ла-ла щом ядем пердах.
Тралала-ла-ла  имаме крила,
тралала-ла-ла  вятър и мъгла.

Ади и Павчо започнаха да репетират танца на полянката. Те подскачаха от единия крак на другия, търкаляха се, ходеха на ръце, правеха маймунски физиономии и пееха своята песничка.

В един момент чуха силно кискане и гърлен смях. Те спряха да танцуват и се заозъртаха. Изведнъж нещо закри слънцето и стана тъмно. Момчетата вдигнаха нагоре очи и видяха Тъжния планински орел да кръжи над тях. Той се тресеше от смях като тракаше с огромната си човка.

- Какво ви води насам, деца? – попита орелът.

- Дошли сме да налеем вода от Вълшебното изворче за нашата баба. Нейните очички са болни и почти нищо не вижда – каза Ади.

- Вие сте добри деца, което е най-важното. Освен това успяхте да ме развеселите с вашия танц. Затова ви разрешавам да налеете Вълшебна вода, отвърна Тъжният орел и приятелски им помаха с криле.

Ади и Павчо благодариха, бързо напълниха шишенцето с вода и тичешком поеха надолу към своя дом.

Откъс от книгата на Иван Матанов 
"Приказки от седмото небе. 
Невероятните приключения на Ади, Павчо и техния Супердеди"
изд. „Карина–Мариана Тодорова“, София 2021
Художник: Стилиана Чепилова

Книгата е спечелила конкурс в проекта „Помощ за книгата“ 2021 
към Министерство на културата.

• Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

Иван Матанов в Уикипедия

Фото: Любословие

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.