Красимир Димовски: "Победителят"

 — Идвай с мене да скърцаме със зъби! — вика ми Артиле­рията и гледа изпод око двора на Пушкалък.

— Нали снощи скърцахме?—оправдавам се аз.

— Да, ама те мярнах как погали котето на тая Пушкалъчка! Ти да не си лигава мадама! Ти си Острието! Или й ритни котето, или ще те водя да скърцаме със зъби!

Изтръпнаха ми зъбите от това скърцане! Преди вся­ка война с войската на Пушкалък моята войска се събира в избата на Артилерията и скърца със зъби, за да си раз­палим омразата. И така я разпалваме, че щом почне войната, сабите ни сами се издърпват от ножниците и като отвързани кучета налитат да хапят.

Засилвам се да ритна котето, за да докажа на моя помощник Артилерията, че няма милост в мене.

— Добре! — хвали ме той, макар че котето ми надуши яростта и духна. — Щото все ми се струва, че си станал малко милостив, пък какъв командир ще си ни, щом си милостив!

Артилерията и момчетата подозират, че главатарското ми сърце е омекнало. За това е виновен Пушка­лък. Хитро момче. Или момиче ... Не знам точно. Всъщност вече съм почти сигурен, че е момиче. За някол­ко месеца косата му заприлича на накъдрено слънце и цветовете по дрехите му станаха по-ярки от преди . . .

Големите наричаха Пушкалък на момичешко име и в класните списъци го водеха за момиче, ала нали ви­наги ходеше късо подстригано и сечеше по мъжки със сабята, ние бяхме уверени, че е най-истинско момче! Дори вражата войска си го избра за главатар. И го нарекоха Пушкалък, понеже сам измайстори арбалет, но тогава още не знаехме, че това подобие на пушка и лък се нарича арбалет.

— Какво хубаво момиче е станало Ивановото! — рече ми веднъж мама.

— Не е момиче!—ядосах се аз. — Що не ходи с рокля!

Много се притесних, като чух и Артилерията да каз­ва презрително за Пушкалък:

— Виж го какво се заобли! Все едно е бучка сол и ко­зите са го облизали.

Ние с Артилерията много мразим момичетата.

И вражата войска се увери, че Пушкалък е момиче, и ушите им почервеняха от срам. Мислех си, че ще го разкоронясат, ала те от инат си го оставиха на главатарското място, само че го накараха да се облича в по-де­белички дрехи, та да не му личи.

Досега с Пушкалък сме правили двайсет и девет войни! Убивали сме се, пленявали сме се, по носовете сме се хапали и мравки сме си пущали в гащите. Устата с трева сме си тъпкали и книга сме си палели между пръс­тите на краката . . . Като главатари ние се сражаваме отделно от войската и затова сме най-настървени един срещу друг.

Сега подготвяме лятна война и уж всичко си е по ста­рому: аз дялкам лескови саби, в съседния двор Пушкалък също дялка лескови саби и си тананика бойни песни. И се мразим както преди ... Но откак Пушкалък стана мо­миче, червените точици по блузката му почнаха да ми намигат като оченца. Усещам как сърцето ми се понадига на пръсти да погледне, само че от това гледане поч­на да ми става стипчиво в устата. Плюя, но и въздухът около мене замирисва на стипчиво. И веднъж, както си дишах, сам не разбрах кога погалих котето на Пушкалък. Артилерията много се уплаши от нежния ми из­блик и веднага ме накара да ритна животинчето.

И Пушкалък поглежда в мене. Очите й са станали по-сини и тя тъй силно ги спира в мен, като че се кани да ме боядиса от главата до петите в синьо. В началото мно­го се противях на тия нейни очи! Но после ми се хареса и я очаквах с цялата си кожа да почне да ме боядисва. Ста­ва ми хубаво от това боядисване, хубавото избива от гърдите ми, пъпли нагоре и ми опира в устните. И кожата ми настръхва, сякаш някой ме хапе лекичко за крайчеца на ухото. Много се срамувам и все се заричам, че няма да позволя на моя враг повече да ме боядисва, ала ни­кога не удържам на думата си! Застане ли Пушкалък срещу мене, напъне ли се да събере всичкото синьо в очи­те си, оставям й се . . .

Много се притеснявам, като се заглеждаме! Озъртам се, да не би някой да забележи, страхувам се и от Арти­лерията, и от мене си. От това заглеждане ръката ми омекна, пък всичката чест и войнишка слава чакат на тая ръка. Но се успокоявам: позаглеждам, викам си, новото Пушкалъково тяло, за да разбера къде ще е най-добре да го ръгна със сабята.

И съм нащрек! Усетя ли топли думи в устата си, мо­ментално ги преглъщам и изревавам:

— Като почнем войната, ще те мушна в ключи­цата!

Или й викам:

— Ако не можеш да се видиш каква Пушкалъчка си станал, като те убия, ще ти напълня кожата със слама и ще я окача пред тебе!

Пушкалък поруменява от обидите ми и ме замерва със сабите. Отбягва да крещи, щото гласът й е станал тънък и засукан, като правен от часовникар, и хич не подхожда на един главатар.

Сдърпаме ли се, и ми олеква. Крещя и хич не се боя, че някой ще ни чуе. И толкова закани изреждам, че устните ми стават червени като кръв. А ако Артилерията е на­близо, ще се покатеря на ореха и оттам ще се изплюя в Пушкалъковата коса, дето прилича на накъдрено слънце. Слънчицето изсъсква като нагорещено желязо, пък на мен ми става ведро и спокойно.

— Браво! — хвали ме Артилерията. - Само че още повече трябва да се настървиш!

— Не съм ли настървен ? — засягам се аз.

— Абе настървен си — вика ми Артилерията,— обаче още! Почни да ядеш само кисели ябълки. Довечера ще ти донеса и кюфте от сурова кайма. И ще гледаш те­левизия само когато предават за ракети и водородни бомби.

— Ами през нощта ... — смънквам аз. — Ти знаеш ли, че сънищата ми нещо замирисаха на стипчиво?

Артилерията примижава с едното си око, мене ме слага в другото и ме претегля като на везни.

— Сънуваш, че й галиш котето, а?

Артилерията се замисля и голямата му глава нате­жава.

— Всяка нощ ще идвам да ти чукам на стъклото, да ти гоня вредните сънища!

Войната приближава и Артилерията много се стра­хува за мен.

Но най-трудно ми е през нощта... Денем се насилвам да си представям как ръгам и мушкам Пушкалъковото телце, но нощем то затрептява пред очите ми и ме по­лъхва в лицето. И ми става хубаво, все едно съм заспал в скута на баба. Червените оченца от блузката ми нами­гат, почвам и аз да им намигам, заиграваме се и мракът в стаята изтънява. Оченцата ме подмамват и додето се усе­тя, прекрачвам в съня, пък там стават какви ли не работи! Сънищата ми с Пушкалък са все едни миролюбиви, съну­вам как косицата й изгрява и залязва над леските край Мусина, как свети в реката като воден огън и как се раз­пилява по мокрите й раменца, все едни такива миролю­биви работи сънувам, срам за всеки истински главатар! А като се събудя, привижда ми се, че по съседното легло са се изрисували Пушкалъховите крака . . .

Рипвам от леглото като опарен и започвам да препус­кам из двора с извадена сабя и да сека наред: оградата, ореха, вратата на плевнята — хряс!, хряс! — кървави трески се разхвърчават наоколо, прах избухва изпод краката ми. „Ауууу!" — вика отстрани Артилерията и думка по една тенекия да ме настървява. Запенвам се от ярост и се въртя и сека, докато целият свят пред мене почне да се олюлява, като че съм го намушкал смъртоносно със сабята! Добър приятел е Артилерията, много глас и тенекия хаби да ми разпали омразата, даже и плакат ми написа „Скърцай със зъби!", иначе госпожата не може да го накара една буква да напише...

В тая война победителят трябва да бъда аз!

Артилерията предусеща какъв нечуван срам ще бъде, ако Пушкалък ме надвие! Нали той вече не е само мой враг, ами е и момиче!

Като главатари с Пушкалък се сражаваме отделно от войската. Украсяваме се с папратови перуки, начервяваме си устните и си изрисуваме кафяви линии по чела­та. Бием се със саби, на чиито върхове набучваме по една коркова тапа, напоена в червено. Щом червеният белег грейне върху тебе, това означава, че си убит. И трябва мигом да рухнеш върху земята.

Туй червено петно ме преследва като кърваво око на­сън и наяве! Виждам го как се лепва върху гърдите ми и как с разтреперани от срам колене се представям пред вой­ските, а Пушкалък крачи зад мене с вдигната победонос­но сабя. Преглъщам уплашено тия видения и захващам да сека де каквото има из двора. Върху стената на плевня­та съм изрисувал петима пушкалъковци. Връхлитам върху тях, мушкам ги в коремите, между краката и в  гърлата, те целите са осеяни вече в бели точици и приличат на звездни небе­та. Щом се уморя, сядам под тях да си почина, а от уби­ваните триста пъти пушкалъковци повява хлад и ме пощипва по врата. И съзирам тогава червеното петно сред точиците на Пушкалъковата блузка и се поуспокоявам

Веднъж, както си почивам под пушкалъковците, Пушкалък се показва иззад оградата и ме заглежда. Слънцето грее в лицето й и синьото на очите й искри. Умо­рен съм, та не побягвам веднага от очите й, ала кожата ми започва да настръхва очакващо... Подвежда ме, коварната, пощипват ме едни стипчиви приказки по устните и додето се осъзная, викам:

— Много ти е хубава косата . . .

Очите й заискряват като пръски от пъстърва. Прибли­жава малко напред. И аз пристъпвам . . . Но изведнъж всичките кисели ябълки, дето съм изял,  закипяват в мен и аз стреснато изревавам:

— Хем като те скалпирам, ще си я окача да ми свети в шатрата.

Синьото в миг се оттича от очите й и тя заема бойна поза.

— Пък на тебе — отвръща ми Пушкалък със засука­ния си сменен глас — много са ти хубави ръцете. Таман като те пленя, ще ти ги натрия с дрянова шума, да те парят!

И захващаме да си изреждаме всичко, дето ни се харесва, и да се заричаме как ще се мъчим, когато се победим. Говорим си високо и хич не се смущаваме, защото си говорим за мъчения.

Артилерията дочул заканите ми и вечерта предлага пред войската да ми дадат орден за настървеност. Вой­ската се съгласява, но предлага първо да убия Пушка­лък, че тогава. Премервам ордена и всички заявяват, че много ми отива.

Та сега съм нащрек!

Прище ли ми се Пушкалък да ме боядисва в синьо, ухапвам си устната, да усетя кръвчица, и се успокоявам. Артилерията ме храни със сурови кюфтета и чакаме напрегнато кога ще дойде денят да се срещнем с Пушка­лък на една сабя разстояние. Много съм нетърпелив и ми се струва, че това е най-хубавого разстояние на света.

От притеснение и напрежение отслабнах и прежълтях. Вчера не издържам и викам на Артилерията:

— Събирай войската!

Артилерията се паникьоса, снощи войската не била скърцала със зъби, как тъй ще почваме войната отпуснати! Но като видя, че си мажа устата с червения боен цвят, търти да ги събира.  До обед двете войски се накатериха по оградите, Пушкалък се показа на двора с папратовата перука и начервени устни, войските ревнаха: „Да живее Острието! Да живее Пушкалък!" Артилерията задумка по един празен варел и стана тържествено като пред атака. Очи­те ми се насълзиха от вълнение и скришом си прошепнах клетва за победа. Долових, че същото си прошепна и Пушкалък . . .

Подтичвам леко и подскачам в Пушкалъковия двор. Пушкалък ме среща с вдигната сабя и двамата се прибли­жаваме дебнешком. Гледаме се остро, да има как да се прободем с очи! Върховете на сабите ни се стрелкат като змийски косила.

От войските, насядали по дуварите, изригва по един голям рев.

Ушите ми бучат, целият потрепервам. Пушкалък скача решително. Махаме с все сила, ала от напрежение  не успяваме да си засрешнем сабите. Хвърляме се един срещу друг и започваме такъв яростен дуел, че перуките изхвърчат от главите ни.

Вплитаме сабите си и докато ги притискаме, усещам в лицето си голямото Пушкалъково пъшкане. Става ми стипчиво, подлъгвам се и вдишвам с пълни гърди... Но ръката ми неусетно се отпуща и Пушкалък за малко да ми избие сабята. Уплашвам се до смърт и се насилвам да усетя вкуса на всичките кисели ябълки, дето изядох. Рева като пощурял, размахвам отчаяно сабята, тя съска  злобно към Пушкалък, Пушкалък отбива панически ненадейната ми атака, но като я гледам как отбива, и нейната ръка може да е поомекнала...

Подвикваме си заядливо. Пушкалък ми бръсва шепа пясък в очите, аз изливам в краката й водата от коритото, пръски и викове ни омъглят и додето се усетим, потъваме в бъзляна. В бъзляна тъмното е разхвърляно на парцали, ще си речеш, че нощта, като е минавала оттука, се е изподрала. В тъмното червените точици от Пушкалъковата блузка изведнъж поглеждат като разсънени и ми намигват. Аха, и аз да им намигна, но реввам ужасено и налитам към Пушкалък със зейнала уста. Бием се ожесточено, бъзлянови шумки валят върху главите ни, слънцето уплашено примигва между клонаците. Сега е мигът – викам си и напирам като бясна хала, но се пазя да не срещна очите й иззад чаткащите саби.

Сами не разбираме кога се омотаваме из бъзляна, дебелите стебла ни притискат и ни подбутват един към друг. Сабите ни се преплитат в клонака, мъчим се да ги издърпаме и без да щем, пак си приближаваме лицата. Раздухвам Пушкалъковото дишане от лицето си. Сабите остават заплетени в клонака. Поглеждаме се като обезоръжени . . .

Извиквам и се хвърлям върху Пушкалък.

Хвърля се върху мен и Пушкалък.

Обгръщаме се с ръце и се напъваме да се сборим.

И оставаме тъй.

Усещам как червените оченца прилепват в гърдите ми и се задъхвам. Мъча се да извърна встрани пламналите си бузи, но Пушкалък гледа право в лицето ми и учестеното й дишане ми го пощипва. Нещо непознато ми запъпля под кожата, много добро и много меко . . .

Не смеем да се помръднем, сякаш ще се начупим като кристалчета. Пушкалък изведнъж се откъсва от мен, начервенито й устни потръпват ... И докато разбера какво става, ме целува по бузата.

После отскача встрани, поглежда с най-сини очи недоумяващото ми лице и побягва.

Миг-два стоя като вкаменен. И като пробуден от дълбок сън, дочувам рева на войската. Трепвам и прегракнал от горещото в гърдите ми, се развиквам:

— Тя побягна! Побягнааа ... Тя е победена . . .

Едва се измъквам от храсталаците и залитайки, се отправям към войската. Войската ме посреща с ликуващ рев, голи саби се размахват из въздуха. Но в миг сабите увисват и лицата пребледняват. Артилерията изскача напред. Взира се в мене и отчаяно започва да се бие с юмруци по главата. Вражата войска извиква победоносно.

— Какво ви става! — сепвам се аз. — Не гледате ли, че . . .

— Ти си убит! — едва продумва Артилерията.

После се извръща и цялата войска се повлича подире му.

— Не е вярно! — избухвам аз. — Войници, лъжа е...

— Лъжа ли? — тихо отронва Артилерията. —Та ние не виждаме ли червения белег на бузата ти!

 

Разказ от книгата на Красимир Димовски "Момичето, което предсказва миналото"
Изд. Хермес, 2021
Брой страници: 151
Цена: 14.95 лв.

 

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

 

Още по темата в НОВИ КНИГИ.

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.