Лейла Сегал: "Свободен глас: говорят жени - жертва на трафик"

Ръководя „Свободен глас” - фотографски проект, в който жени – жертва на трафик държат фотоапарата (макар че той по-често се използва, за да са те самите като обект на снимката), за да се представи жената единствено като проекция на желанието на наблюдаващия или на неговия срам.

Медиите обичат трагичните истории. Това, което не пасва толкова добре на обичайния наратив, е идеята за човека-жертва на трафик като равен: някой, който, ако не бяха бедността и географията, може да бъде приятел.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

През октомври „Свободен глас” работи в северноиталианския град Асти, в кризисния център „ПИАМ Онлус”*, с 10 жени, които са били жертва на трафик в Нигерия, после в бордеи и затвори в Либия, лутали са се в презморски пътувания в раздрънкани лодки до Италия, където, противно на очакванията им за работа като фризьорки, козметички или изработващи бижута, са били заставяни да заработват като проститутки на улицата. Всяка жена, която е отказала, може да бъде оставена да гладува, със сигурност е и бита; ако успее да избяга от трафиканта си, тя трябва да спи на улицата, без пари и документи и да се измъчва в копнеж по роднините си.

В ръцете на такива жени „Свободен глас” постави фотоапарати и ги помоли да помислят за посланията, които искат да изпратят на света. В продължение на две натоварени седмици жени и активисти създадоха група, в която ключ е доверието. Жените – от различни племена и региони на Нигерия, обсъждаха заедно как са станали жертва на трафик, какви са последствията от бедността и неравенството на жените като цяло, както и подмамването от страна на трафикантите, които са ги довели в Италия.

Жените започнаха да се възприемат като едно цяло – да изхвърлят навън индивидуалното си страдание и да го превръщат в по-широко послание. Това вече не беше просто лична трагедия и оцеляване: преживяванията им станаха част от една структура, нещо по-голямо и започна да придобива смисъл, който те самите дефинираха.

Обмислихме концепцията за „застъпничество” и обяснихме, че чрез тази работа, ако те направят своя избор, могат да се застъпят за собствените си нужди и тези на общностите си. Медиите са могъщи: сега средството беше в техни ръце.

Всяка жена от групата се зае със задачата. В Торино посетихме Световната прес-фотографска изложба, където за първи път те видяха силата на медиите да комуникират преживявания като техните собствени. Тогава решиха, че могат да се справят дори по-добре, защото те бяха тези, които са имали такива преживявания: историите си бяха техни, да ги разкажат сами.

Бяхме свидетели какво се случва на една жена, която не е имала шанса да каже своята собствена истина и го прави за първи път – достойнството и силата на работата им в контраст с изкуствеността на документирането от онези, които не са вътре в нещата.

С позволение от жените „Свободен глас” ще сподели тези снимки с работещи в анти-трафик кампаниите и законодатели. Планираме също така да покажем в изложба снимките в Италия, Великобритания и в други страни. На тези фотографии се вижда всяка жена като самостоятелна личност, с цял един живот – едно преди. Тя е нещо повече от просто сумата от преживяванията по време на трафика – работата очовечава. Виждаме през очите й и разбираме, че тя е най-добрият комуникатор на един живот, който не може да се опознае по какъвто и да е друг начин. Емпатията се поражда чрез слушане, а не обективизиране, което може да породи у зрителя съжаление или, посредством чувството за безпомощност, отдръпване и възмущение.

Така че - ето един малък подбор от работата на жените, с тяхната неочаквана перспектива и изцяло завладяващи подробности, които ни приобщават, сякаш слушаме доверен приятел.

Снимките, които следват, са направени от жени в семинарите на „Свободен глас” в кризисния център „Пиам Онлус” в Асти, през октомври 2017 г. Всяка снимка е последвана от краткия разказ-коментар на жената, която я е направила. Семинарите бяха модерирани от Лейла Сегал и Лиз Ортон.

Глория

Photo: Глория, „Свободен глас”

„Бяхме жертва на трафик, а анти-трафикантите ни даваха надежда, че тези проблеми ще се решат. Много от нас и почти всички ние сме преминали през прекалено много изкушения в живота, твърде много битки и изпитания – пътуването дотук, толкова е трудно. Либия е ад… слънцето… в затвор сме. Но да сме извън тази Либия означава да се тестваме, че не сме се освободили от това място. Затова направих тази снимка като утешителна връзка. И ето ни тук. Като мен, сега съм в Европа. Ще оглеждам места за живеене. Може би някой ще ми даде храна и подслон, също малко джобни и място да се приютя. Направих снимка на бял човек и чернокож. Белият успокоява чернокожия и точно това са хората, които помагат. Така го чувствам.”

Сара Олууатимилейин 

Снимка: Сара Олууатимилейин, „Свободен глас”

Харесва ми тази снимка, защото всеки път, щом я видя, я гледам като приятел от детството. Имам такава приятелка, не точно тя, но си приличат толкова много. Израснахме заедно, името й е Дами. Църквата, в която ходя, е на баща й. А моят баща е вторият по ранг там и така пораснахме заедно, още от 2-годишна възраст.

По-късно майка й и баща й се разделиха, майка й си тръгва и баща й се жени повторно за жена, която започва да ги малтретира. Неочаквано Дами просто изчезва – само повтарят „Дами пътува, в чужбина” – това-онова. Междувременно, по-късно научихме, че са я отвели в едно село като робиня – баща й я продал в робство, за да му носи пари. Нямали средства, затова продали момичето.”

Емануел Джойс

Снимка: Емануел Джойс, „Свободен глас”

„Направих тази снимка, когато се събудих една сутрин. От другата страна са къщи. Отварям прозорците, почиствам навсякъде, защото в Нигерия нямаме завеси, нямаме и прозорци. Имаме железен прозорец и дори ако искаш да погледнеш навън, не можеш. Просто надничаш ето така. Решетките са железни. Направих снимката, за да не забравям произхода си. Дори има къщи отзад. Нямаме такива в селото ни, наоколо има само много храсталаци. Тук живея на деветия етаж – а в нашето село има само една обикновена къща, без стъпала.”

Стефан

 Снимка: Автопортрет, Стефан, „Свободен глас”

„Нося черно – цвета на траура. Направих снимката през седмицата, в която бях в траур за майка ми и досега все нося черно. Обещах, че никога няма да изоставя семейството си. Направих всичко онова, защото сърцето ми е такова, искам да помогна.

На тази снимка гледам напред, все напред към това, което ще бъда и ще постигна велики неща. Но дясната ми ръка е назад, протегната е към семейството ми, хората, които се нуждаят от помощ. Протягайки ръка назад, няма нищо, за което да се хвана. Пътят все още е много назад: ръката ми е празна, защото имам още много да свърша. Искам да кажа така: „мамо, не се тревожи, ще ти купя най-хубавата кола.” Толкова боли, да протегна ръка назад към онази жена, която гледах и й се усмихвах.”

Окунбоуа Осамунде

  
Снимка: Окунбоуа Осамунде, „Свободен глас”

„Направих тази снимка, защото плодът вътре е много остър и ми се иска да го счупя. Снимката ми напомня за сухите кости, които се съживяват, мъртви неща, които се събуждат за живот, неща забравени, които се връщат към живота – неща, които не се предполага, че ще живеят. А сега се съживяват, защото връхчетата на листата са кафеви… а точно кафевите живват. Зелените са готови да се радват на плода на живота; сега плодът показва красотата на дървото. Плодът носи живот.”

Грейтнес

  
Снимка: Грейтнес, „Свободен глас”

„В пустинята къщи няма. Там къщи не виждаш. Просто спим навън. Тогава ни натовариха 50, 20, в Хелиос-а [камион]. Никакво пространство да станеш или да се раздвижиш. Така че ако някой отпадне физически, не го чакат, просто човекът си умира на място. Заради пясъка няма вода, нито храна. Прекарвахме нощите върху пясъка, беше страшно студено.

А у дома в Нигерия пясъкът е много приятно нещо. Не е студено, нито горещо. Много приятно. Разстиламе по някоя дреха отгоре и заспиваме. Няма нужда да влизаш на закрито, защото на пясъка си е хубаво.”

-----

*PIAM (от латински – благочестив, б. пр.) – проект за интеграция и помощ на имигранти; https://piamonlus.org/en/home_en/

Лейла Сегал, директор на „Свободен глас”

https://voiceoffreedom.org/

29.11.2017

Лейла Сегал

Снимка: Март Лундби Рекаа

Родена в Лондон, с полско-литовски-румънски произход, Лейла Сегал се обучава за барман. Дебютната й книга с разкази „Дишай: разкази от Куба” (2016) е финансирана от английския Съвет по изкуства и е вдъхновена от времето, когато Лейла живее в Хавана и после в отдалечен селскостопански район в западната част на страната. През 2007 г. като част от проекта „Да сменим картината” Лейла преподава творческо писане на жени, които са проституирали година в лондонския квартал Ийст Енд. През 2008 г. ръководи друг проект – фотографския „Джафа”, който събира заедно арабски и еврейски тийнейджъри, за да документират живота си. От 2010 г. Лейла Сегал е директор на “Свободен глас” – проект, който дава възможност на жени, избягали от похитителите си трафиканти и в един момент са свидетелствали срещу тях, да използват текст и фотография, за да разкажат за живота си.

• Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.