Владислав Христов: "Стъкло от бирена бутилка" - "Мопсът на Вазов"

Стъкло от бирена бутилка

Взехме да порастваме, някои от нас това лято станаха на десет. Кръглата годишнина изискваше по-добри резултати във всичко и най-вече в стрелбата с прашка. Това беше основното ни занимание през ваканциите, докато по-големите играеха карти или разглеждаха унгарски порносписания. Знаехме, че и ние, малките, ще дочакаме тези времена. Някак усещахме момента, в който батковците щяха да бутнат в ръцете ни по едно списание, нещо като щафета на поколенията. Неизбежно беше, трябваше да ставаме мъже.

Дотогава обаче имаше още време. Сега ни интересуваха единствено прашките, с които убивахме врабчета, гугутки, гълъби, косери, гарги и свраки. Те минаваха за лошите. От добрите бяха славеите, синигерите, щиглеците и чинките, изобщо всички пойни птици. Лястовиците имаха особен неприкосновен статут. Да убиеш лястовица беше равносилно на престъпление. – Иван, Иван уби лястовица! – често ни долагаха още по-малките, които дори нямаха право да стрелят с прашка. Тогава около убиеца се събираше приятелският съд, който не се отнасяше никак приятелски към провинилия се. – Защо уби лястовицата? – Мълчание. – Защо уби лястовицата? – Пак мълчание. – Искаш ли сега теб да убием? – Едва дочут отговор: – Не, не искам... – След цялата тази процедура, която се беше случвала с всеки от нас, провиненият предаваше доброволно своята прашка и знаеше, че нямаше да я види поне една седмица. Прашките бяха разменна монета за всичко и нашият единствен капитал. Обикновено ги правехме от ластици, взети от вътрешна гума на велосипед или футболна топка.

Това лято обаче се случи един необичаен прелом в производство на прашки. Чичо ми от Варна, морски вълк и гмуркач, остави на село един стар водолазен костюм. Просто го хвърли на тавана и отпраши обратно към морето. Когато го намерих, приличаше на много слаб човек, леко присвит по средата, все едно го болеше коремът. Докоснах го и видях, че е от гума. И тогава подскочих от радост. Еврикааа! Ами да, ще нарежа костюма на лентички и ще започна да правя прашки от тях. Речено – сторено. Направих една прашка за проба, оказа се много добра, по-силна от всички, с които бях стрелял. Чувствах се като истински цар сред останалите хлапета. Естествено, те искаха да имат същите прашки и аз започнах да въртя търговия с ластиците от водолазния костюм. Някои разменях за дъвки, други за вафли с локум. Така неусетно ластиците свършиха.

Беше дошъл септември, няколко дена преди да потеглим към града за започване на учебната година, обядвахме на малката масичка, изнесена на двора пред къщата. Бяхме само аз и баба. Дядо ми косеше някъде ливади и се връщаше чак в късния следобед. Помня как първо отопявах с топлия селски хляб доматения сос с едро нарязан чесън, а чак след това посягах към печените чушки. Телефонът в къщата иззвъня, баба ми хукна да го вдига, забави се доста. После се появи на прага на къщата, прибледняла и някак призрачна. Приближи се до масата, едва седна на стола. Погледът ѝ беше забит в нищото. След минутка-две прошепна: – Чичо ти починал днес, удавил се в морето... – Не знаех какво да кажа. Мълчахме дълго, после тя стана и започна да прибира масата.

Качих се на тавана, от костюма беше останала само главата. Взех я и бягайки, излязох извън селото. Навлязох в първата нива, където пръстта беше рохка след оранта, започнах да копая с ръце. Когато дупката стана достатъчно дълбока, положих главата на костюма в нея. Зарових я бързо, огледах се – наоколо нямаше нищо подходящо, от което да направя кръст. Погледът ми се спря на едно счупено стъкло от бирена бутилка. Забодох го върху купчината пръст, но когато го натиснах в земята, стъклото ме поряза и от показалеца ми потече кръв. Пъхнах ръката си в джоба и бавно поех обратно към селото. Пред нашата къща всички хлапета вече се бяха събрали и ме чакаха да ходим с прашките на следобеден лов. Едно от децата неуверено се приближи към мен и ме попита: – Имаш ли още от онея специални ластици? – Свършиха... – отговорих му. – Свършиха и никога повече няма да има... – В този момент сълзите ми рукнаха. Никое от децата не знаеше защо плача. Започнаха да ме разпитват, дълго плаках, без да им кажа нищо, накрая през сълзи промълвих: – Порязах се на едно стъкло… на едно стъкло от бирена бутилка...

Разказът е от книгата на Владислав Христов "Мопсът на Вазов"
Изд. Ерго, 2021
Рисунка на корицата: Ивайло Цветков
Дизайн: Василена Георгиева

Книгата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4
„Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

За книгата

”Мопсът на Вазов” е книга, която разкрива необичайната чувствителност на един съвременен човек, рефлектиращ болезнено върху случващото се в света около нас и в света вътре в нас. По този начин тя препотвръждава предназначението на самата литература: да умиротворява, да облагородява, да бъде пътеводител в духовния ни живот. Eдно от най-приносните постижения на сборника е в заявената богата литературна култура на автора (с неизбежните реминисценции, алюзии и паралели от наши и чужди автори и произведения), както и надграждането на българската повествователна традиция, водеща началото си още от кратката публицистична проза на Ботев.

Проф. д-р Людмил Димитров

Няма съмнение, че кратката проза е най-трудната за овладяване литературна форма. В текстове си Владислав Христов съумява да открие както точната дума, така и най-сгъстения сюжет. Поантите са изненадващи и често пробръщат изцяло перспективата на повествованието. „Мопсът на Вазов“ представя автора като писател с усет за социално значими проблеми. Това пък е обяснимо с факта, че Владислав е автор и на безкомпромисна публицистика. В този сборник обаче той е прибегнал към художествена интерпретация на темите, които го вълнуват. На места това са житейски случки, ситуации и истории, другаде - басни, но във всички случаи го е занимавал конкретен обществен проблем.

Христо Карастоянов

За автора

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее в Пловдив и работи като журналист и фотограф. Той е един от българските писатели получил с творбите си широка международна известност. Негова поезия е публикувана в литературни издания като "Granta", "Cider Press Review", "Drunken Boat" и др. Носител е на отличия в националните конкурси: За кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку - Cherry blossom (2011), голямата награда “Basho-an” (2020) на Музеят Башо, Токио. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на Световната Хайку Асоциация и на "The Haiku Foundation". Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световния хайку клуб "World Haiku Review", "Simply Haiku", "The Heron’s Nest", "Мodern Haiku" и др. През 2016 г. хайку на Владислав Христов влиза в обучителната програма на университета Кумамото, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български "Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 18 езика.

Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), "Обратно броене" (поезия, 2016), "Продължаваме напред" (публицистика, 2017), "Germanii" (поезия, немско издание, 2018), "Комореби” (поезия, 2019), „Писма до Лазар” ( поезия, 2019).

Владислав Христов в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.